Определение № 620 от 10.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1419/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 699 от 27.12.2023 г. по в. гр. д. № 729/2023 г. на Великотърновския окръжен съд е потвърдено решение № 104/02.06.2023 г. по гр. д. № 503/2022 г. на Павликенския районен съд, с което е бил отхвърлен предявеният от Ц. С. С.-В. срещу В. В. С., Е. С. С. и В. С. С. иск по чл.108 ЗС за установяване на собствеността и предаване на владението върху 1/2 ид. част от имот в [населено място], [община], [улица], представляващ УПИ [№] от кв. 61 по ПУП на [населено място], целият с площ от 1030 кв. м., заедно с построените в него масивна жилищна сграда от 85,67 кв. м., второстепенни и стопански постройки, подобрения и трайни насаждения, при граници и съседи: УПИ [№], УПИ [№], УПИ [№], както и направеното искане по чл.537, ал.2 ГПК за отмяна на НА № 143, т. ІІІ, рег. № 2726, нот. д. № 297/2022 г. на нотариус Д. А., рег. № 130 в НК, в частта, с която ответниците са признати за собственици на имота за разликата над притежаваните от тях общо 1/2 ид. части.

Предмет на спора по чл.108 ЗС е имот, който произхожда от общия наследодател С. Д. П.. През 1926 г. наследодателят построил в имота жилищна сграда и заживял в нея. Наследодателят починал на 15.03.1991 г., а неговата съпруга А. В. П. - на 21.09.1984 г. Двамата са оставили две деца – С. С. Д. – баща на ищцата Ц. С.-В., и Е. С. Д. – съответно свекър на ответницата В. В. С. и дядо на ответниците Е. С. С. и В. С. С.. След смъртта на своята съпруга, с частен договор от 02.11.1984 г., С. Д. П. е обещал да прехвърли на своята снаха Д. Д. Д. /съпруга на сина му Е. С. Д./ 1/2 ид. част от процесния имот срещу задължение за издръжка и гледане, като се е задължил да снабди приемателката с нотариален акт до края на 1984 г. Договорът е подписан от двете страни, а подписът на приемателката Д. Д. е заверен от секретаря на [населено място]. Сделката не е оформена по нотариален ред. Е. С. Д. е починал на 01.10.1991 г., а неговият син С. Е. С., пряк наследодател на ответниците, е починал на 01.11.2021 г.

При тези данни въззивният съд е приел, че процесният имот е бил придобит по давност от общия наследодател С. П. и съпругата му А. П., които го владели повече от 10 години, но не се снабдили с нотариален акт.

Прието е, че след смъртта на А. П. нейните синове Е. и С. са станали собственици на по 1/6 ид. част от имота, а след договора от 1984 г. и след смъртта на С. Д. П. правата върху имота са както следва: 3/4 за Е. С. Д. и съпругата му Д. Д. и 1/4 ид. част за бащата на ищцата С. С. Д..

Прието е, че частният договор за издръжка и гледане от 1984 г. има характер на изразена воля за предаване на владението върху процесния имот. Желанието на С. Д. П. било грижите за него да се полагат от сина му Е. и снаха му Д.. От 1984 г. Е. и Д. са изпълнявали задълженията си по договора, като се настанили в имота и се грижили за него. След смъртта на Е. през 1991 г. грижите за имота поели преживялата му съпруга В. и синът им Е. – ответници по предявения иск. Те владели имота повече от 10 години, декларирали го и регистрирали партиди за заплащане на ток и вода, регистрирали кладенеца в имота и сключили договор за охрана. Владението им било явно, необезпокоявано и непрекъснато, като бащата на ищцата С. Д. П., а и самата ищца, не оспорвали това владение.

Прието е, че не е доказано ищцата да е собственик на 1/2 ид. част от имота по давност и наследство.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищцата Ц. С.

Жалбоподателката оспорва извода на съда, че след смъртта на А. П. нейните синове са получили по наследство по 1/6 ид. част от имота. Позовава се на разпоредбата на чл.14, ал.8 СК от 1968 г. и счита, че още тогава квотите им са били по 1/4 ид. част.

Освен това жалбоподателката оспорва извода на съда, свързан с частния договор от 1984 г. Съдът не коментирал факта, че страна по договора е била Д. П., която е починала преди наследодателя /на 30.08.1989 г./; че няма снабдяване с нотариален акт за имота, нито е воден иск по чл.19, ал.3 ЗЗД за обявяване на предварителния договор за окончателен. Самият предварителен договор не прехвърлял права, освен това нотариалната заверка е извършена от секретар, а не от кмет, т.е. липсва нотариална заверка; удостоверен е подписът само на приемателката Д. П., но не и на прехвърлителя; приемателката починала преди праводателя, което осуетило изпълнението на договора за издръжка и гледане; че дори договорът да е бил валиден, то правото да се иска сключване на окончателен договор било погасено с 5-годишна давност; че наследодателят е имал намерение да прехвърли само 1/2 ид. част, а не целия имот; че този договор бил открит от ответниците едва през 2022 г., следователно липсвало знание у тях, а без него липсвало основание да се приеме наличието на намерение за своене. Всички тези възражения, развити във въззивната жалба, не били обсъдени от съда. Не било установено по никакъв начин отблъскване на владението от страна на С. Е. С. спрямо чичовата му 1/2 идеална част от имота. Съдът не коментирал и останалите писмени доказателства, които имали значение за изясняване на делото – договор за наем, сключен през 1996 г., който носи подписите на преките наследодатели на страните в процеса, който установява признанието на съществуваща съсобственост; нотариален акт за собственост от 1997 г., както и съществуващите добри отношения между преките наследници; изходящото от прекия наследодател на ответниците писмо от 1999 г. до съсобственика, имащо характер на начало на писмено доказателство и установяващо признание на правата на съсобственика и получаване на суми за заплащане на данъчното му задължение; черновите на писмата от С. към С.; пощенските записи за суми, свързани с подобрения и разноски в съсобствения имот и др.

В изложението към касационната жалба се поддържат основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК. Във връзка с първото основание се поставят следните въпроси:

1. Когато възникне съсобственост върху недвижим имот на основание наследяване, като фактическата власт върху имота се упражнява само от един от наследниците, какви действия следва да предприеме този наследник, за да придобие собствеността върху целия имот. Срещу кого трябва да бъдат насочени тези действия;

2. Следва ли въззивната инстанция, когато препраща към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл.272 ГПК, да изложи и собствени мотиви, както и следва ли да обсъди всички доказателства и защитните тези на страните, релевирани в жалбата и поддържани в процеса.

Очевидната неправилност се свързва с несъобразяването на чл.14, ал.8 СК 1968 г. /отм./; липсата на мотиви какво се е случило с наследствената идеална част на С. С. П.; липсата на мотиви как посочената в договора от 1984 г. 1/2 ид. част от имота се е отразила на придобиване по давност върху целия имот.

Ответниците в производството В. С., Е. С. и В. С. оспорват жалбата. Считат, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска.

Налице е поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по двата въпроса, предвид необсъждането на писмени доказателства, приети във въззивното производство, както и всички обстоятелства, които са от значение за изхода на делото; възраженията и доводите на страните, а също и поради несъобразяване на практиката на ВКС във връзка с придобивната давност върху съсобствен имот.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,