Определение № 50356 от 25.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 2751/2021 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищците Н. Д., В. Д. и Т. П. срещу въззивно решение на Великотърновски апелативен съд.

Ответникът ЗД „Бул инс“ оспорва жалбата.

По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

По жалби на всички страни въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което са частично уважени предявените искове по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на пострадалия П. В., син на първите двама ищци и брат на третата ищца, настъпила в резултат на пътно-транспортно произшествие, причинено от водач със застраховка „Гражданска отговорност“ при ответното дружество.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел за установено, че на 02.06.2018 г., около 00.50 ч., в [населено място], застрахованият водач управлявал лек автомобил, движейки се в полагащото му се платно за движение на [улица]със скорост около 43 км/ч, при достигане на кръстовището с [улица]предприел завой наляво. В същия момент в обратна посока по [улица]пострадалият управлявал мотоциклет със скорост около 118 км/ч. В хода на извършваната от застрахования водач маневра настъпил удар между лекия автомобил и мотоциклета.

В резултат на произшествието пострадалият получил множество травми в областта на главата, гърдите, корема и крайниците, наложили продължително лечение с множество хирургически интервенции, независимо от което на 17.04.2019 г. настъпила смъртта на пострадалия като непосредствена последица на полиорганна недостатъчност в резултат на усложнения, явяващи се пряка последица на получените травматични увреждания, с водещо-значение на черепно-мозъчните травми.

След като е намерил предявените искове за основателни, въззивният съд, като е споделил по реда на чл. 272 ГПК мотивите на първоинстанционния съд в тази част, е изложил и самостоятелни съображения относно справедливия по смисъла на чл. 52 ЗЗД размер на обезщетенията за всеки от ищците, като е приел, че за първите двама ищци следва да бъдат определени обезщетения в размер на по 120 000 лв., а за третата ищца – в размер на 30 000 лв. Съобразил е родствените връзки между ищците и пострадалия, възрастта на последния към момента на смъртта, психическите страдания на ищците в периода на проведеното продължително лечение, съществувалите между тях изключително близки отношения, и отражението на смъртта му върху психическото състояние и физическото здраве на ищците, както и икономическите условия в страната през същия период.

По предявеното от ответника възражение съдът е приел, че принос за настъпване на произшествието, съответно на вредите, има и пострадалият предвид наличието на пряка причинна връзка с извършени от същия нарушения, а именно управление на мотоциклет със скорост, значително над разрешената (около 120 км/ч спрямо 50 км/ч), без необходимото за съответната категория свидетелство за правоуправление и без поставена каска. Изрично е посочил, че именно липсата на каска е довело до настъпването на водещите по значение черепно-мозъчни травми, довели до полиорганната недостатъчност като непосредствена причина за смъртта, като е основал извода си на събраните експертни заключения, според които при поставена каска травмите биха били с по-ниска тежест. Въз основа на така приетите за установени обстоятелства е оценил приноса на пострадалия на 70 % и със същия е намалил размера на обезщетенията на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД.

Допускане на касационното обжалване се иска на всички възможни основания по чл. 280 ГПК.

След служебна проверка не се установяват данни за вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК, нито в касационната жалба и изложението по чл. 280 ГПК са посочени конкретни основания.

По основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК също не са изложени конкретни доводи за обосноваване на наличието на квалифицираната форма на неправилност. Липсата на такива е достатъчна причина за отказ да се допусне касационно обжалване на това основание, доколкото, макар и очевидната неправилност да изключва предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, касационната инстанция по общо правило не следи служебно за правилността на въззивното решение, като не разполага с правомощието да отмени същото на основание, неизтъкнато от жалбоподателя (арг. чл. 290, ал. 2 ГПК).

По чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК допускането на касационно обжалване се аргументира с произнасяне на въззивния съд в противоречие с посочена практика на ВКС по въпросите

• за критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, които съдът следва да обсъди и вземе предвид при постановяване на решението си, за да определи справедлив размер на обезщетение за претърпени неимуществени вреди;

• длъжен ли е въззивният да изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК при постановяване на въззивното решение;

• как се определя процентът на съпричиняване на пострадалия и следва ли неговото поведение спрямо поведението на делинквента да се преценява с оглед това кой е основният фактор за причиняването на вредоносните последици.

По отношение на последния въпрос се поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не са налице условията за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. По първия въпрос не се установява противоречие с практиката на ВКС, доколкото не отговаря на съдържанието на въззивното решение твърдението, че въззивният съд не е взел предвид възрастта на увредения, отношенията между пострадалия и близките, претендиращи обезщетение и икономическото състояние в страната към момента на увреждането. Всички посочени обстоятелства са съобразени от въззивния съд, поради което отклонение от установената по този въпрос практика на ВКС не е налице. В действителност изложените оплаквания се свеждат до несъгласието на жалбоподателите с определените размери на обезщетенията, което обаче като въпрос по правилността на въззивното решение е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство.

Същото се отнася и до втория въпрос, доколкото въззивният съд не се е отклонил и от установената практика относно изискването за мотивиране на съдебните решения при обсъждане на всички относими и допустими доводи и доказателства. Изложените във въззивната жалба оплаквания по отношение на размера на обезщетенията са обсъдени от въззивния съд, като са изложени съответните мотиви, чиято правилност не може да бъде предмет на проверка в производството по допускане на касационното обжалване.

Не е налице противоречие с практиката на ВКС и по третия въпрос. Съгласно последната, вкл. и цитираната от жалбоподателите, условие за намаляване на обезщетението на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е наличието на обективно поведение на пострадалия, намиращо се в пряка причинна връзка с настъпването на вредата или с нейния обем, като степента на приноса на пострадалия се определя съобразно съотношението между него и поведението на делинквента в рамките на общата причинно-следствена връзка. В разглеждания случай въззивният съд е приложил нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД въз основа на приетата за съществуваща причинна връзка между вредата и извършените от пострадалия нарушения на правилата за движение и е извършил съответната съпоставка между тежестта на тези нарушения и нарушението на застрахования водач. Правилността на изводите относно наличието на причинна връзка и относно относителната тежест на извършените от двамата водачи нарушения като въпрос по съществото на спора не подлежи на проверка във фазата по допускане на касационното обжалване.

По третия въпрос освен това отсъства и основанието по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Твърди се липса на практика, установяваща ясни критерии за определяне на размера на съпричиняването (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), без обаче да се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК и съобразно направеното искане ответникът има право на направените за касационното производство разноски (адвокатско възнаграждение в размер на общо 6500 лв.), които следва да бъдат възложени поотделно на всеки от жалбоподателите пропорционално на обжалвания интерес.

С тези мотиви съдът