Определение № 3006 от 27.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 2266/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на адв П. Й. Н., пълномощник на ищеца Т. Т. А., против определение № 436/19.07.2024г. по в.ч.т.д. № 230/2024г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено определение № 115/02.04.2024г. по т. д. № 80/2023г. на Окръжен съд – Добрич в частта за отхвърляне на молбата му по чл.248 ГПК за изменение на решение № 6/01.02.2024г. по т.д. № 80/2023 на Окръжен съд - Добрич в частта за разноските. Жалбоподателят счита атакуваното определение за неправилно. Поддържа, че в хипотезите, в които предявяването на съответен иск е условие за упражняване на субективните права на ищеца, то не може да бъде прието, че с поведението си, ответникът не е дал повод за образуване на производството. При наличие на изпълнителен титул и изпълнителен процес, образуван въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение, предявяването на иска по чл.439 ГПК за оспорване на изпълнението въз основа на факт, настъпил след приключване на производството, в което е издаден изпълнителният лист, и конкретно, чрез позоваване на изтекъл давностен срок, е единствената възможност за защита на длъжника, доколкото подобно възражение той не може да направи пред съдебния изпълнител, а само пред съд в исков процес. Макар в конкретния случай да липсват данни за предприети изпълнителни действия срещу ищцата или наследодателя й в образувания изпълнителен процес, възможността ответникът във всеки един момент по собствена преценка да предприеме такива произтича от държането на изпълнителния лист. Намира за релевантни не действително предприетите действия, а възможността за тяхното осъществяване. В този смисъл на ищеца – длъжник, му остава единствената възможност да защити интересите си по исков ред. Касаторът се позовава на разрешенията, дадени в определение № 694/25.09.2023г. по ч.т.д. № 1325/2023г. на 2-ро т.о. на ВКС. С оглед изложените съображения се поддържа, че признанието на иска от страна на ответника и предложението му за предаване на изпълнителния лист не обосновават приложението на чл.78, ал. 2 ГПК, тъй като са направени с отговора на исковата молба след предявяване на иска, за който ищецът е сторил обосновани разноски. Основание за освобождаване от отговорност за разноски би било налице в случай на представени доказателства, че преди получаване на препис от исковата молба ответникът е върнал или предприел надлежни действия по връщане (например чрез нотариална покана) на изпълнителния лист. Единствено връщането на изпълнителния лист би могло да изключи правния интерес от предявяването на иска по чл.439 ГПК. Жалбоподателят счита, че като правоимащо лице по изпълнителния лист ответникът е този, който следва да инициира предаването на изпълнителния титул. За ищеца подобно правомощие не е налице. Намира твърденията на ответника за липса на предприети принудителни действия спрямо ищеца за ирелевантни, предвид изложените вече съображения, че държането на изпълнителния лист предоставя на взискателя постоянна възможност да стори това. В заключение се поддържа, че са неоснователни твърденията за приложението на чл.78, ал.2 ГПК, тъй като ответникът е станал повод за завеждане на иска, тъй като е поискал да бъде конституиран като взискател в изпълнителното производство. В тази връзка се твърди, че липса на първата предпоставка по чл.78, ал.2 ГПК, когато сезирането на съда е условие за упражняване на субективните права на ищеца. В този смисъл касаторът се позовава на определение № 50010/23.03.2023г. по ч.гр.дело № 3372/2022г. на ВКС; определение № 71/21.01.2014г. по ч.гр.д. № 17/2014г. на ВКС; определения № 500/16.07.2013г. по ч.гр.д. № 2326/13г.на I т.о. и № 709/28.12.2012г. по ч.гр.д. № 592/12г.на I гр.о. на ВКС. Ответникът по жалбата и по делото, „ЕОС Матрикс" ЕООД, в писмен отговор изразява становище за липса на предпоставките за допускане на определението до касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С решение № 6/01.02.2024г. по т.д. № 80/2023г. на Окръжен съд - Добрич е прието за установено по отношение на ответника „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, [населено място], че е погасена по давност възможността за принудително изпълнение срещу ищеца Т. Т. А. за сумата от 76 535,49 лв., представляваща непогасено и парично задължение по договор за кредит от 24.09.2009 г., сключен между Т. Т. А. и „БАНКА ДСК“ АД, [населено място], с правоприемник „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД на основание договор за продажба и прехвърляне на вземания ( цесия ) от 10.10.2016 г., сключен между „БАНКА ДСК“ АД и „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД; отхвърлил е искането на Т. Т. А. за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв. и е осъдил „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД да заплати на Окръжен съд - Добрич сумата от 3 061.41 лв., представляваща държавна такса. С определение № 115/02.04.2024г. по т.д. № 80/2023г. на Окръжен съд –Добрич е отхвърлено искането на адв П. Й. Н., пълномощник на ищеца Т. Т. А., за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. Счетено е, че след като предявеният отрицателен установител иск по чл.439 ГПК не е бил оспорен от ответника, на основание чл.78, ал.2 ГПК ответникът не дължи на ищеца заплащане на разноските по делото. Изложени са съображения, че отговорност за съдебните разноски в процес, предмет на който е несъществуването на погасено по давност вземане, би възникнала за кредитора - ответник само, ако той предприеме действия за принудително събиране на погасеното по давност вземане, респ. оспори предявения основателен иск. Кредиторът не отговаря за разноските, направени в исковия процес, ако признае основателността на иска, а длъжникът не се е възползвал от възможността си да поиска извънсъдебно от кредитора да зачете давността и по този начин да избегне съдебния процес. Апелативният състав е констатирал, че в настоящия случай ответникът по делото не оспорва факта, че към датата на подаване на иска е настъпила петгодишна погасителна давност, по силата на която е погасено правото на принудително събиране на процесното вземане. Констатирал е и липса на изпълнителни действия спрямо ищеца въз основа на изпълнителния титул, посочен в исковата молба. Ответникът дори е отправил с отговора на исковата молба покана до ищеца да получи изпълнителния лист, въз основа на който е образувано изп. дело № 83/2011г. на ЧСИ В. Рогова, като от своя страна ищецът не е отправял до ответника покана за връщане на изпълнителния титул. Решаващият състав е възприел това процесуално поведение на ответника като признание на иска. Заключено е, че с поведението си ответникът не е дал повод за завеждане на делото, тъй като липсват твърдения и доказателства за предприемане на действия по принудително събиране на вземането след последното такова на 23.10.17г. Счетено е, че самото наличие на изпълнителен титул не е повод за завеждане на делото. Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, вр. чл.274, ал.3 ГПК с твърдението, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно следните правни въпроси: „1/ Носи ли отговорност ответникът за разноски по иск по чл.439 ГПК, когато то е погасено по давност, ответникът е признал иска и е предложил да върне изпълнителния титул на длъжника след завеждане на делото?; 2/ Достатъчно ли е признанието на иска и предложението за връщане на изпълнителния титул след завеждане на иск за установяване недължимост на вземането, за да бъде ответникът освободен от разноски?“; Твърди се противоречие на обжалвания акт с: определение № 709/28.12.2012г. по ч.гр.д. № 592/2012г. на I г.о. на ВКС, определение № 71/21.01.2014г. по ч.т.д. № 17/2014г. на III г.о. на ВКС, определение № 242/31.05.2018г. по ч.гр.д. № 2062/2018г. на IV г.о. на ВКС, определение № 694/25.09.2023г. по ч.т.д. № 1325/2023г. на ВКС, определение № 95/22.02.2018г. по ч.гр.д.№ 510/2018 на IV г.о. на ВКС, определение № 474/07.11.2019г. по ч.гр.д. № 3063/2019г. на III г.о. на ВКС Настоящият състав на ВКС намира, че следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване на въззивния акт по поставените правни въпроси, обусловили изхода на спора, предвид следното: В съдебната практика на ВКС, обективирана в определение № 2807/ 08.10.2025г. по ч.т.д. № 1477/25г. на II т.о. на ВКС, Определение № 1220/5.12.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 1809/2023 г., II т. о., ТК и определение № 2367/15.05.2024 г. на ВКС по ч. гр. д. № 759/2024 г., IV г. о., ГК, определение № 709/28.12.2012 г. по ч.гр.д. № 592/2012 г. на I г.о., определение № 71/21.01.2014 г. по ч.т.д. № 17/2014 г. на III г.о., и определение № 242/31.05.2018 г. по ч. гр.д. 2062/2018 г. на IV г.о., е посочено, че предпоставките за недължимост на разноските от ответника, когато искът е уважен, са кумулативни и следва да се преценяват във връзка с предмета по конкретното дело. Разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК е в смисъл, че ответникът не трябва да понася съдебните разноски, когато неговото извънсъдебно поведение нито е обусловило предявяването на иска, нито в хода на производството са оспорени правата на ищеца. Когато обаче сезирането на съда е предпоставка за упражняване на субективни права на ищеца, признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи ответникът от отговорността за разноски, тъй като не е породена първата процесуална предпоставка, уредена в чл. 78, ал. 2 ГПК. Чрез материалноправното възражение за изтекла погасителна давност се упражнява потестативно субективно материално право, поради което то може да се релевира само когато титулярят на вземането, покрито от погасителната давност, претендира изпълнение. В този смисъл, това преобразуващо субективно право не може да бъде упражнено извънсъдебно. В конкретния случай дори и при прекратено изпълнително дело – на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (поради настъпила перемпция), банката притежава изпълнителен лист, който винаги овластява кредиторът да поиска образуване на ново изпълнително производство и да насочи принудително изпълнение по отношение на имуществените права на длъжника. В този смисъл, за да отрече със сила на пресъдено нещо процесуалното право на кредитора да удовлетвори удостовереното в изпълнителния лист изпълняемо право чрез помощта на държавната принуда, длъжникът следва да предяви отрицателен установителен иск, за което причина представлява поведението на кредитора. За да се освободи в този случай от отговорността за съдебните разноски, кредиторът следва да докаже, че с извънсъдебното си поведение не е създал предпоставки за предявяване от длъжника на отрицателния установителния иск, като не е достатъчно фактически да не е предприел действия по образуване на ново изпълнително дело. Съобразно разяснителната част в т. 2 от ТР № 2/4.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 2/2023 г., ОСГТК изпълнителният лист представлява по своето правно естество процесуална ценна книга, поради което докато той не бъде предаден доброволно от кредитора на длъжника (преди образуване или след прекратяване на изпълнителното производство), носителят на изпълняемото право, удостоверено в изпълнителния лист, вкл. когато то е прехвърлено на трето лице (арг. чл. 429, ал. 1 ГПК), винаги може да предприеме изпълнителни действия за принудителното удовлетворяване на тези притезания. В случай че впоследствие кредиторът поиска издаване на дубликат на първообразния изпълнителен лист, длъжникът ще може да му противопостави всички възражения и оспорвания, вкл. и че първообразният изпълнителен лист не е изгубен или унищожен, а доброволно е предаден от кредитора (взискателя) на длъжника като доказателство, че изпълняемото право или процесуалното право за принудителното му удовлетворяване с помощта на държавната принуда е погасено (чл. 409, ал. 3 ГПК). По основателността на частната касационна жалба: С оглед отговора на правния въпрос, обусловил допускане на касационното обжалване, въззивното определение се явява неправилно. Липсата на изпълнителни действия спрямо ищеца въз основа на изпълнителния титул, посочен в исковата молба и отправената след завеждане на иска покана от ответника до ответника да получи изпълнителния лист, както и липсата на покана от страна на ищеца до ответника за връщане на изпълнителния титул, са обстоятелства ирелевантни относно разпределение на отговорността на разноските и приложението на чл.78, ал.2 ГПК, доколкото към момента на завеждане на иска по чл.439 ГПК липсват предприети от ответника извънсъдебни действия по връщане на изпълнителния лист, а материалноправното възражение за изтекла погасителна давност на вземанията, за които е издаден изпълнителния лист, не може да бъде упражнено извънсъдебно. Ето защо, при съществуваща към момента на завеждане на отрицателния установителен иск възможност кредиторът отново да образува изпълнително производство въз основа на оригинала на изпълнителния лист, не може да се приеме, че ответникът в настоящото исково производство чрез своето извънсъдебно поведение не е станал причина за предявяване на иска по чл. 439, ал. 1 ГПК, поради което не е налице една от кумулативно уредените в чл. 78, ал. 2 ГПК процесуални представки за освобождаване на ответника по иска от отговорността за направените в исковия процес съдебни разноски. Предвид горните съображения, обжалваното определение следва да бъде отменено и първоинстанционното решение изменено в частта за разноските чрез присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 6000 лева на пълномощника на ищеца, осъществил представителство по чл.38, ал. 2 ЗАдв., съобразено с фактическата и правна сложност на делото и извършената от адвоката работа. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд