Определение № 1352 от 18.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 1866/2023 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на С. Е. С. срещу определение № 2689/27.10.2023 г. по в. ч. д. № 2825/2023 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено определение № 406/04.10.2023 г. на Окръжен съд София по т. д. № 195/2023 г. за връщане на подадена от жалбоподателя искова молба и прекратяване на производството, образувано въз основа на нея, като недопустимо.

Жалбоподателят прави оплакване за неправилност на атакуваното определение, тъй като при постановяването му въззивният съд неправилно e приел, че подадената искова молба е недопустима, тъй като не е изчерпан редът за доброволно уреждане на спора по реда на чл. 380 КЗ. Излага твърдения, че има правен интерес да води осъдителен иск по чл. 432 КЗ като счита, че предходните две инстанции не са интерпретирали правилно представеното с исковата молба писмо № 09-92-11890/20.09.2023 г. на застрахователното дружество, с което се изискват допълнителни документи. Това писмо според касатора по правната си същност представлява отказ по смисъла на чл. 498, ал. 3 КЗ. При изложените доводи той претендира отмяна на атакуваното определение и връщане на делото за продължаване на процесуалните действия по разглеждане на предявената от него претенция с правно основание чл. 432 КЗ.

Като релевантни за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи следните въпроси:

1. „Има ли характер на „отказ“ по смисъла на чл. 498, ал. 3, предл. 2 КЗ искането на застрахователя към увреденото лице за представяне по реда на чл. 496, ал. 4 КЗ на протокол за оглед на местопроизшествието, фотоалбум и протоколи за разпит на свидетели, до представянето на които счита, че липсва основание за плащане по претенцията му?“

2. „При изтекъл в хода на съдебното производство тримесечен срок по чл. 496 КЗ, считано от датата на подаване пред застрахователя на претенцията по чл. 380 КЗ, следва ли да се приеме, че няма процесуални пречки за разглеждане на спора и допустимо ли е да се предприемат последващи съдопроизводствени действия?“

Касаторът излага твърдения, че поставените в изложението въпроси са значими за решаващите изводи на въззивния съд. Отговорът на първия ще допринесе за точното прилагане на закона и развитие на правото, тъй като няма формирана практика, която да му дава отговор. Вторият въпрос е разрешен в противоречие с практика на ВКС, обективирана в определение № 664/2011 г. по ч. гр. д. № 466/2011 г. на IV г.о., определение № 477/2010 г. по ч. гр. д. № 646/2009 г. на IV г.о., определение № 352/2018 г. по ч. т. д. № 1027/2018 г. на II т.о., определение № 332/2018 г. по ч. т. д. № 1614/2018 г. на I т.о. По отношение на него също релевира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не се изпраща препис от частната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана да обжалва страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията за редовност по чл. 284 ГПК, поради което се явява процесуално допустима.

С обжалваното определение на Апелативен съд София е потвърдено определение на Окръжен съд София по т. д. № 195/2023 г. за връщане на подадена от жалбоподателя искова молба и прекратяване на производството, образувано въз основа на нея, като недопустимо. За да потвърди обжалвания пред него акт въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 ГПК. Решаващите мотиви на състава са свързани с приложение на чл. 496, ал. 1 КЗ и преценка, че застрахователната претенция е предявена на 11.09.2023 г., съответно към датата на произнасяне по въззивната частна жалба не е изтекъл предвиденият в разпоредбата тримесечен срок, а той изтича на 11.12.2023 г. Отделно, е посочил, че липсва обективиран изричен отказ за изплащане на застрахователно обезщетение, а съобразно предвидената в чл. 496, ал. 4 КЗ възможност застрахователят е поискал представянето на документи и доказателства, изготвени от други компетентни органи или лица, с цел изясняване на конкретния механизъм на ПТП.

Поставените два въпроса нямат характера на правни по смисъла на т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, съответно не удовлетворяват общото основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Разпоредбата на чл. 496, ал. 4 КЗ предоставя възможност по инициатива на застрахователя да бъде попълвана заведената от пострадалото лице застрахователна преписка с допълнителни документи, удостоверяващи факти във връзка с настъпване на твърдяното от пострадалия пътнотранспортно произшествие. Дали в процесната хипотеза адекватно е било упражнено това право може да бъде установено единствено при анализ на събраните по делото доказателства и контрол относно правилността на изводите, формирани от въззивния съд. Отделно, такава преценка би била зависима от конкретиката на всеки един спор, което отнема характеристиката на първия въпрос на общовалиден материалноправен такъв. Вторият въпрос също не покрива общия селективен критерий, доколкото липсва произнасяне на въззивния съд за наличие на нововъзникнал факт, а именно „изтекъл в хода на съдебното производство тримесечен срок по чл. 496, ал. 1 КЗ“. Всъщност този срок не е изтекъл към датата, на която е било постановено въззивното определение – претенцията за обезщетение е била заведена пред застрахователя на 11.09.2023 г., а определението е постановено на 26.10.2023 г. Изтичането на този срок е несъобразим факт в настоящото производство, доколкото произнасянето на касационната инстанция по селекция на въззивните актове не касае съществото на спора, респективно правилността на извършения от въззивния съд анализ на релевантни по делото факти.

При липса на релевираното общо основание за достъп до касация безпредметно се явява обсъждането на допълнително посочените от касатора селективни критерии. Само за пълнота следва да бъде изтъкнато, че съставът на Апелативен съд София не се е отклонил от цитираната в изложението към частната жалба практика, тъй като не е отрекъл възможността да съобрази изтичането на законовия тримесечен срок по чл. 496, ал. 1 КЗ, слагащ край на рекламационното производство, съответно саниращ недопустимостта на преждевременно заведена искова молба.

Изложеното мотивира настоящият състав на съда да