Определение № 2561 от 08.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 512/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Н. Г. Т., представляван от адв. Р. Д. против решение № 214/06.12.2023 г. по в.гр.д.№ 553/2023 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 929/01.07.2023г. по гр.д. № 2724/2022 г. на ОС- Пловдив, с което е отхвърлен предявеният от касатора иск по чл.439 ГПК срещу М. Г. Р. за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата от 34 000 лв.- главница по изп.д. № 8012/2017 г. на ЧСИ К.П.. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно и са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба М. Г. Р. не е подал писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че в случая отрицателният установителен иск по чл. 439 от ГПК е с предмет оспорване съществуването на изпълняемото право по изпълнително основание за дължимост на парични вземания спрямо кредитора М. Р., като ищецът Н. Т. се е позовал на факти, настъпили в хода на изпълнителното производство по изпълнително дело № 390/2015 г. на ЧСИ А., рег.№ 827, преобразувано като краен резултат в изпълнително дело № 8012/2017 г. по описа на ЧСИ П., рег.№ 824, изразяващи се в настъпване на перемпция на изпълнителното производство, поради непредприемане на изпълнителни действия в периода 16.03.2016 г. - 16.03.2018 г. и погасяване на вземането на кредитора по давност през периода 16.03.2016 г. – 16.03.2019 г. Посочил е, че според чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, изпълнителното производство се прекратява (по право) с постановление, когато взискателят не поиска извършване на изпълнителни действия в продължение на 2 г., с изключение на делата за издръжка. Този срок започва да тече от първия момент, в който не се осъществява изпълнение, т. е. осъществяването на всички поискани от взискателя способи е приключило (успешно или неуспешно) или поисканите способи не могат да се осъществят по причина, за която взискателят отговаря (не е внесъл разноски, не е оказал необходимото съдействие …), но не и по причина, за която длъжникът отговаря (осуетяване на предприетите от ЧСИ изпълнителни действия, защото длъжникът не може да бъде открит на регистрирания адрес), тъй като никой не може да черпи права от собственото си противоправно поведение. Въззивният съд е изложил съображения, че съгласно чл. 116, б. „в“ от ЗЗД и т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г., постановено по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, давността в изпълнителното производство, за разлика от исковото, се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането, като с което и да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ, независимо дали е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на ЧСИ по възлагане от взискателя по чл. 18, ал. 1 от ЗЧСИ: налагане на запор или възбрана, присъединяване на кредитор, възлагане на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочване и извършване на продан, … и т. н. Ето защо в изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемане на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ, а новата погасителна давност за вземането започва да тече от датата на последното валидно изпълнително действие. В случая е приел, че след налагане на запора върху пенсията на длъжника касатора на 16.03.2016 г. с разпореждане съдебният изпълнител е насрочил опис на движими вещи на длъжника. БАС е счел, че с това действие на ЧСИ, както и с насрочването на последващи описи от 15.03.2019 г. и от 05.01.2021 г., е била прекъсната давността в изпълнителния процес, тъй като са налице предприети от ЧСИ валидни изпълнителни действия преди да изтече двугодишния срок за перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Намерил е, че „валидно изпълнително действие“ по смисъла на т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г., постановено по т. д. № 2/2013 г., на ОСГТК, на ВКС, е всяко действие за принудително събиране на паричното притезание, предприето от съдебния изпълнител по редовна молба за изпълнение, а редовна е молбата, в която взискателят е посочил изпълнителен способ за осребряване на имуществото на длъжника, съгласно изискването на чл. 426, ал. 2 от ГПК или молбата е при условията на възлагане по чл. 18 от ЗЧСИ. Прекъсването на погасителната давност за паричното притезание, съгласно чл. 116, б. „в“ от ЗЗД не е обусловено от това изпълнителните действия да са част от изпълнителен способ, приключил с осребряване на имуществото на длъжника преди да настъпи перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, а новата погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Ето защо, съдът е заключил, че в случая не е настъпила перемпция в посочения от касатора период 16.03.2016 г. – 16.03.2018 г., както и в периода до завеждане на 17.10.2022 г. на иска по чл. 439 от ГПК, тъй като от страна на ЧСИ регулярно са били предприемани валидни изпълнителни действия на 31.08.2017 г., на 15.03.2019 г. и на 05.01.2021 г., които не са финализирани успешно, поради неоткриване на длъжника. От момента на всяко от посочените действия е започвала да тече нова давност. По делото няма спор, че процесната заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК е влязла в сила, поради което от тази дата е започнал да тече петгодишен давностен срок, тъй като вземането е съдебно установено по основание и по размер с влязла в сила заповед за изпълнение по смисъла на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД. С наложения запор на 16.03.2016 г. се е осъществило основанието по чл. 116, б. „в“ от ЗЗД за прекъсване на давностния срок, като прекъснатата давност не се засяга от това, дали е настъпила перемпция, тъй като тя е без правно значение за института на погасителната давност, а от 16.03.2016 г. е започнал да тече нов пет годишен срок на погасителната давност, съгласно чл. 117, ал. 1 от ЗЗД. Давността е прекъсната с предприемането от ЧСИ на насрочени описи на движими вещи на длъжника на 31.08.2017 г., на 15.03.2019 г. и на 05.01.2021 г., и тъй като се касае за съдебно установено вземане, новата погасителна давност за него винаги е петгодишна и тя не е изтекла към датата на предявяване на иска по чл. 439 от ГПК на 17.10.2022 г. Касаторът поставя в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК следните правни въпроси: 1. Насрочен, но нереализиран от съдебния изпълнител опис представлява ли прекъсващо давността валидно изпълнително действие или има характер на подготвително действие от страна на ЧСИ, което предхожда прилагането на определен изпълнителен способ ?; 2. Необходимо ли е за отлагане на делото адвокатът да представи медицинско удостоверение по образец, в което да е отбелязано, че заболяването на лицето не позволява явяване пред съд, при положение, че заболявнето е внезапно и не позволява излизане от дома и е преминало след деня на заседанието или в този случай е достатъчен амбулаторен лист, респ. само твърдение на адвоката? Въпросите се поставят при допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК като значими за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: По първи въпрос не е осъществено допълнителното основание, тъй като е съществува задължителна практика на ВКС, на която въззивният съд се е позовал. Нормата на чл. 116, б. „в” ЗЗД е ясна, че давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. В т.10 на ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Ищецът няма нужда да поддържа висящността на исковия процес, но трябва да поддържа със свои действия висящността на изпълнителния процес като внася съответните такси и разноски за извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ (извършване на опис и оценка, предаване на описаното имущество на пазач, отваряне на помещения и изнасяне на вещите на длъжника и др.), както и като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. Следовтелно задължителната практика на ВКС дава отговор на поставения въпрос и приетото от въззивния съд е в съответствие с него. Вторият правен въпрос не отговаря на изискването към общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото предполага обсъждане на конкретни факти и доказателства по спора относно наличието или не на основание за отлагане на делото. Касаторът не обосновава как конкретно соченото от него евентуално допуснато процесуално нарушение от въззивния съд се явява съществено за накърняването на правото му на защита, а оттук и да се направи извод за обуславящ правния спор характер на поставения въпрос. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. То е постановено в съответствие с посочените тълкувателни разяснения, дадени по ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Предвид изложеното не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Воден от горното, съставът на ВКС, Първо т.о.