Определение № 1356 от 21.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 779/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на А. Б. М. против определение № 163 от 23.01.2024 г. по в. ч. гр. д. № 122/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което потвърдено определение № 264730 от 31.08.2023 г., постановено по гр. д. № 3124/2021 г. по описа на Софийски градски съд, с което е прекратено производството по делото по отношение на исковете на А. Б. М. против И. Г. Ж., починала в хода на производството и заместена на чл. 227 ГПК от наследницата й по закон М. С. Ж., за установяване несъществуването на облигационно правоотношение по искова молба от 24.09.2007 г.; за установяване несъществуването на вземането в размер на 130 100 евро, предмет на принудително събиране по изп. д. № 20158490400711; както и за прогласяване нищожността на две постановления за възлагане от 18.10.2017 г. и едно постановление за възлагане от 01.12.2017 г., издадени по изп. д. № 20158490400711, поради процесуална недопустимост на исковете. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на атакуваното определение, иска се отмяната му и продължаване на съдопроизводствените действия по иска. Жалбоподателят се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК. За да се произнесе по наличието на основания за допускане на касационна проверка, настоящият състав съобрази следното: Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на основание чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима. С обжалваното определение въззивният съд е констатирал, че Софийски градски съд е сезиран с искова молба от А. Б. М., в която ищцата предявява множество искове, между които иск за установяване, че между ищцата и ответника И. Г. Ж. не съществува облигационно правоотношение, предмет на искова молба, по която е било образувано и приключило с решение друго дело между тези страни, иск с правно основание чл. 439 ГПК; за признаване за установено, че ищцата не дължи сума, предмет на издаден ИЛ въз основа на влязло в сила решение на заявени основания като новоузнати и касаещи изпълнителното основание – влязлото в сила съдебно решение; и иск за прогласяване нищожността на три броя постановления за възлагане поради липса на изпълнителен титул, дълг и проведен симулативен изпълнителен процес. С определение от 21.10.2022 г. делото е оставено без движение с подробни указания до ищцата за отстраняване на нередовности по исковата молба и навеждане на факти, касаещи допустимостта на исковото производство. С молба от 08.11.2022 г. ищцата преповтаря твърденията си за факти, така както са изложени в исковата молба. С определение от 02.11.2022 г. на ищцата е дадена последна възможност да изпълни дадените й указания и отправя предупреждение по реда на чл.100а ГПК. С молби от 30.11.2022 г., 27.03.2023 г., 08.06.2023 г., 04.07.2023 г., 17.08.2023 г. и 30.08.2023 г. ищцата поддържа твърденията си за правопораждащите факти и спора с насрещната страна, така както са първоначално заявени, заявява искане за отвод на съдебния състав и депозира молби за бавност. Софийският апелативен съд е приел, че в исковата молба и уточняващите молби не се установят предпоставките за допустимост на така предявените искове. Посочил е, че наведените и поддържани от ищцата твърдения за факти касаят пререшаване на спор, разрешен със сила на пресъдено нещо и оспорване на изпълнението на постановеното решение по съображения, които нямат характер на настъпили след приключване на съдебното дирене. Дадените от съда на ищцата указания за отстраняване на нередовности по исковата молба и навеждане на факти, във връзка с допустимостта на производството, с определение от 21.10.2022 г. са правилни и ясни. Въпреки дадената повторна възможност на ищцата, тя не е отстранила нередовностите по исковата си молба и не навежда твърдения, които да мотивират извод за допустимост на предявените искове. Не навежда твърдения, от които съдът да може да приеме, че не се търси пререшаване на съдебно решен спор, не сочи факти, годни за разглеждане като непреклудирани от СПН на предходното дело. По отношение на исковете за нищожност на постановления на ЧСИ следва да се съобрази, че публичната продан не е договор за продажба, а изпълнителен способ, производство, което завършва с едностранен властнически акт на съдебния изпълнител и за нея се прилагат специалните правила на изпълнителния процес. След влизане в сила на постановлението за възлагане проданта се стабилизира и може да бъде атакувана само по исков ред и на ограничени основания, предвидени в чл. 496, ал. 3 ГПК, т. е. недопустимо е оспорването на акта на съдебния изпълнител на общите основания за нищожност, като за защита правата и интересите на длъжника са били на разположение други средства. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК - доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки, да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В случая липсва основание за допускане на касационно обжалване. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК. Формулирал е следните правни въпроси: 1. „Налице ли са предпоставки за отвод на двата съдебни състава 1 - 25 на СГС и 1 - ви състав на САС по реда на чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК при положение, че съдиите са взели участие по други предходни дела, по които са се произнесли по аналогичен съдебен спор, произтичащ от един и същ правопораждащ факт – злоупотреба с право по чл. 3 ГПК с нередовен частен документ, признат за „редовен” извън закона, с което процесуално бездействие и нарушение на императивни правни норми са събудили основателни съмнения в касаторката за евентуална пристрастност?“; 2. „Допустимо ли е прекратяване на исковото производство по гр. д. № 3124/2021 г., потвърдено и от въззивният съд с аргумент за нередовност на исковата молба от 2019 г. при положение, че определения съдия/докладчик по делото не е участвал и не е предприел действие за даване на указания към ищеца относно отстраняване на нередовности по исковата молба, респективно нелегитимен съдия е взел участие с даване на указания към ищеца, без да е определен по надлежния ред, за които нарушения въззивният съд е пропуснал да установи съдебен контрол?“; и 3. „Длъжен ли е въззивният съд да следи служебно за легитимността на ответника в процеса съобразно разпоредбата на чл. 227 ГПК и в този смисъл постановеното от него определение не следва ли да се тълкува като недопустим акт, постановен срещу ответница, загубила своята процесуална правоспособност?“. Сочи, че по втория въпрос е налице противоречие с решение № 208 от 28.11.2013 г. по т. д. № 3704/2011 г. на ВКС, I т. о., по третия въпрос е налице противоречие с определение № 102 от 18.06.2019 г. по гр. д.№ 519/2019 г. на ВКС, I г. о., решение № 166 от 28.03.2011 г. по гр. д. № 306/2010 г. на ВКС, I г. о., решение № 16 от 21.02.2014 г. по гр. д. № 4682/2013 г. на ВКС, II г. о. и решение № 48 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 14/2012 г. на ВКС, II г. о. Атакуваното определение отговаря на изискванията за валидност и допустимост. Същото не е очевидно неправилно, доколкото от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Поставените в изложението правни въпроси не отговарят на изискването за общо основание за допускане на касационно обжалване на определението. Въпросите не са обуславящи решаващите мотиви на въззивния съд за недопустимост на предявените искове, който следва да се диференцират по следния начин: по иска за установяване несъществуването на облигационно правоотношение по искова молба от 24.09.2007 г., поддържаните от ищцата твърдения за факти касаят пререшаване на спор, разрешен със сила на пресъдено нещо; по предявения иск с правно основание чл. 439 ГПК, оспорването на изпълнението е основано на съображения, които нямат характер на настъпили след приключване на съдебното дирене, а по иска за нищожност на постановления за възлагане, издадени по изп. д. № 20158490400711, съдът е приел, че след влизане в сила на постановлението за възлагане проданта се стабилизира и може да бъде атакувана само по исков ред и на ограничени основания, предвидени в чл. 496, ал. 3 ГПК. Дори и да се приеме, че в конкретния случай е било налице основанието по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК за отвод на някои от съдиите от състава, постановил обжалваното определение, то това не води до нищожност на постановения съдебен акт. То може да е основание за неправилност на акта поради допуснато от съда процесуално нарушение, като може да доведе до отмяна на този акт само ако това процесуално нарушение е съществено: такова, което е довело до неправилно разрешаване на правния спор между страните или до неправилно разрешаване на поставения по частно гражданско дело процесуален въпрос. С Тълкувателно решение № 1 от 21.11.2023 г. по тълк. д. № 1/2023 г. на ВКС, ОСГТК, е отклонено предложението на състав на Върховния касационен съд по чл. 292 ГПК за постановяване на тълкувателно решение по въпросите: 1. Участието на съдия в предходно дело, по което е взето становище по същите доказателства, представени и по настоящото висящо дело, или е налице произнасяне по въпрос, релевантен за изхода на висящото дело, основание ли е за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК? и 2. Налице ли е порок и какъв на съдебно решение, постановено от съдебен състав при наличие на обстоятелства по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК?. В мотивите е прието, че преценката за наличие на основание по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК от множество конкретни обстоятелства, които не биха могли да се предвидят и подложат на анализ в тълкувателната процедура (например: въведени от страните различни доводи, възражения и оспорвания по всяко от делата; предприети или непредприети от страните процесуални действия по всяко от делата – доказателствени искания, оспорване на документи, признания на факти и/или спорни материални права и др.; междувременно създадена задължителна съдебна практика по релевантния правен въпрос, разгледан в предходното дело, с която съставът е длъжен да се съобрази, или разрешаване с влязло в сила решение, постановено между страните по делото, на правен въпрос, разгледан в предходното дело и преюдициален за правния спор предмет на следващото дело.) Всяко от тези обстоятелства би могло да бъде от значение при извършването на преценката дали участието на съдията в предходно дело, по което е изразено становище по правен въпрос и по доказателства, идентични с представените по второто дело, поражда съмнения в безпристрастното решаване на второто дело. Няма да има такова съмнение и основание за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, ако по предходното дело даден документ е приет за неистински, но по следващото дело същият документ не е оспорен по реда на чл. 193 ГПК, ако по обсъдения от съдебния състав по предходното дело правен въпрос, релевантен и за второто дело, вече е формирана задължителна съдебна практика, с която съставът е длъжен да се съобрази, ако между страните по второто дело преюдициалният правен въпрос, обсъден в предходното дело от съдията, вече е разрешен с влязло в сила съдебно решение. Във всички тези случаи съдията или ще е обвързан от формираната задължителна съдебна практика по правния въпрос, или ще следва да зачете формираната сила на пресъдено нещо, или няма да има право да се произнася по истинността на документа, поради което не би могло да се приеме, че участието му в предходното дело поражда основателно съмнение в неговата безпристрастност. Неприложима в случая е и практиката на СЕС, която разглежда и правилата за отвод и самоотвод като гаранции за независимост и безпристрастност на съда по смисъла на чл. 47, ал. 2 от Хартата на основните права на ЕС, тъй като в случая няма данни за извършено от съда нарушение на чл. 22 ГПК. За яснота по втория поставен въпрос следва да се посочи, че обстоятелството, че докладчикът, на когото е преразпределено делото не е дал на ищеца нови указания за отстраняване на нередовностите на исковата молба не съставлява процесуално нарушение. Това е така защото, съдът е съобразил твърденията на ищцата в исковата молба и депозираните, в изпълнение на указанията на предходния докладчик, уточнителни молби и е изложил, че наведените от нея фактически и правни твърдения не обусловят допустимост на нито един от предявените искове. Доколкото по въпросите не се разкрива общо основание за допускане на касационно обжалване, то тях не следва да се обсъжда наличието на поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС, цитирана в изложението към частната касационна жалба, но и бланкетно посоченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Предвид изложеното, касационно обжалване на определението не следва да бъде допуснато. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение