Определение № 1670 от 30.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 2351/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Сдружение „Информа“, [населено място] срещу решение № 694 от 10.06.2024 г. по т. д. № 2204/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което е обезсилено решение № 3676 от 05.07.2023 г. по гр. д. № 5114/2022 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, І-26 състав и е прекратено производството по предявените от касатора срещу Агенция по заетостта искове за сумата 27540 лв. – стойност на ваучери за проведено в периода 19.09.2017 г. - 26.08.2018 г. обучение на 18 лица по оперативна програма „Развитие на човешките ресурси “ за придобиване на професионална квалификация – графичен дизайнер и за сумата 10 075.05 лв. – обезщетение за забава върху първата сума в размер на законната лихва за периода 10.10.2018г. - 18.05.2022 г. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради допуснато нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. Излага подробни съображения срещу извода на съда, че сключеното между страните споразумение има характер на административен договор по смисъла на чл. 19а АПК. Счита същия за противоречащ на практиката на съдилищата, в т. ч. и на ВКС, приемаща, че в тази хипотеза е налице ненаименован облигационен договор за услуга, към който приложение намират разпоредбите, уреждащи договора за изработка. Според него, решаващият състав неправилно е определил процесното споразумение като административен договор с оглед факта, че същият има минимално изискуемото съдържание по чл. 19а, ал. 3 АПК, тъй като такова съдържание има всеки един облигационен договор. В подкрепа на тезата си касаторът се позовава на предвидената в чл. 7, ал. 2 от споразумението изрична уговорка между страните, че всички спорове във връзка с него ще се решават по реда на ГПК. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Представлява ли сключеното между Сдружение „Информа“ и Агенцията по заетостта споразумение № ДОб-2-537#2/09.03.2017 г. за определяне на условията и реда за предоставяне на ваучери за обучение на безработни и заети лица по Приоритетна ос 1 по ОП „Развитие на човешките ресурси 2014 – 2020 г.“ административен договор по смисъла на чл. 19а АПК, легална дефиниция за който се съдържа в пар. 1, т. 1 /изм. ДВ, бр. 51 от 2022 г., в сила от 01.07.2022 г./ от ДР на ЗУСЕФСУ, с предишно наименование ЗУСЕСИФ; 2. Възникнало ли е между страните след сключване на процесното споразумение № ДОб-2-537#2/09.03.2017г. за определяне на условията и реда за предоставяне на ваучери за обучение на безработни и заети лица по Приоритетна ос 1 по ОП „Развитие на човешките ресурси 2014 - 2020г.“ валидно облигационно правоотношение по ненаименован, двустранен, възмезден договор за услуга, приложение спрямо който намират правилата, регламентиращи договора за изработка; 3. В случай, че сключването на процесното споразумение не е предшествано от акт на административен орган, предоставящ безвъзмездна финансова помощ, следва ли същото да се квалифицира като административен договор; 4. Допустимо ли е на основание минималното законово определено съдържание на един договор /страни, предмет, съдържание, дата на сключване и подписи на страните/, което минимално съдържание е изискуемо за всеки един облигационен договор, да се квалифицира договорът като административен такъв; 5. Когато в споразумението изрично е уговорена между страните договорна подсъдност за решаване на споровете по изпълнението на споразумението, по неговото тълкуване, недействителност, неизпълнение или прекратяване, може ли същата да бъде дерогирана от съда“. По отношение на така поставените въпроси се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като в подкрепа на първото са посочени решение № 338 от 20.12.2018 г. по т. д. № 730/2018 г. на ВКС, II т. о., решение № 306 от 14.10.2015 г. по гр. д. № 60/2015 г. на ВКС, IV г. о., а също решения на първоинстанционен и въззивен съд. Бланкетно е заявено и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалвания акт. Ответникът по касация – Агенция по заетостта, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 18.10.2024 г. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да обезсили първоинстанционното решение и да прекрати производството по предявените от Сдружение „Информа“ срещу Агенция по заетостта искове с правно основание чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за вземания, произтичащи от споразумение № ДОб-2-537#2/09.03.2017 г., сключено между страните на основание ПМС № 280/15.10.2015 г. за определяне на условията и реда за предоставяне на ваучери за обучение на безработни и заети лица по Приоритетна ос 1 по ОП „Развитие на човешките ресурси 2014 - 2020 г.“, въззивният съд е приел, че това споразумение представлява административен договор по смисъла на чл. 37, ал. 3 ЗУСЕСИФ ( сега ЗУСЕФСУ ) и спорът по него е подсъден на административния съд, съгласно чл. 19ж, ал. 3 АПК и чл. 128, ал. 1, т. 3 АПК. Решаващият състав е аргументирал горния извод с това, че са налице всички съществени белези, характеризиращи споразумението като административен договор по смисъла на чл. 19а, ал. 2 и 3 АПК и § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗУСЕСИФ (сегашно наименование ЗУСЕФСУ): страни по него са административен орган – Агенция по заетостта, бенефициент на безвъзмездната финансова помощ, и непубличен правен субект – Сдружение „Информа“ (с нестопанска цел); предмет на възникналото правоотношение е извършването на обучение, финансирано с публични средства – средствата от Европейския социален фонд, в полза на приносителите на ваучери – лицата по чл. 1, ал. 1 ПМС № 280/15.10.2015 г., включени в професионално обучение и/или обучение за придобиване на ключови компетентности по Приоритетна ос 1 по Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси 2014 – 2020 г.“ за удовлетворяване на публичен интерес; сключването му е предвидено в посоченото ПМС като правна форма за предоставяне на правоимащите на обучение от обучаващи институции срещу съфинансиране от тях (обучаемите лица) и със средствата от Европейския социален фонд (ЕСФ), като един от Европейските структурни и инвестиционни фондове (EСИФ); сключено е в писмена форма и има изискуемото съдържание. Въззивният съд е посочил, че по отношение подведомствеността на споровете относно действителността, изпълнението, изменението или прекратяването на административните договори на административните съдилища, законодателят е предвидил изключение само за образуваните преди 25.12.2015 г. производства по искови молби за присъждане на вземане от плащане на средства от ЕСИФ, които съгласно § 10, ал. 3 от ПЗР на ЗУСЕСИФ подлежат на разглеждане от общите съдилища по реда на ГПК. Счел е обаче, че това правило е неприложимо по отношение на настоящото производство, тъй като то е образувано на 18.05.2022 г. Доколкото процесното споразумение е сключено по ЗУСЕСИФ, макар и преди 01.01.2019 г., е приел, че спорът за изпълнението му не е подведомствен на гражданските съдилища съгласно изричната разпоредба на § 149, ал. 4 от ПЗР на ЗИД на АПК (ДВ, бр.77 от 18.09.2018 г., в сила от 01.01.2019г. ). При преценката за подведомствеността на спора съдебният състав е съобразил постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 50146 от 10.02.2023г. по т. д. № 2004/2021 г. на ВКС, II т. о. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. По отношение на поставените от касатора въпроси не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК – да са обуславящи за изхода на конкретното дело. Както е разяснено в мотивите по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая тези изисквания не са изпълнени. Въпроси № 3 и № 5 са без значение за изхода на делото, тъй като в мотивите на обжалваното решение липсва произнасяне по тях – въззивният съд не е обсъждал дали сключването на процесното споразумение е предшествано от акт на административен орган, нито дали уговорената между страните подсъдност за решаване на споровете във връзка със споразумението, може да бъде дерогирана от съда. Въпроси № 1, № 2 и № 4 са изцяло относими към правилността на извода на въззивния съд, че процесното споразумение представлява административен договор и поради това спорът във връзка с неговото изпълнение е подведомствен на административния, а не на гражданския съд. Проверката на правилността на този извод предполага преценка дали в случая споразумението между страните отговаря на предвидените в АПК и ЗУСЕФСУ изисквания относно формата и съдържанието, характерни за административния договор, която проверка обаче е предмет на самия касационен контрол, но не и основание за допускането му. Независимо от това, следва да се отбележи, че не е налице и поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Представените в негова подкрепа решения на Софийски градски съд и Софийски апелативен съд са ирелевантни, тъй като не са сред посочената в тази разпоредба съдебна практика, подлежаща на преценка в производството по чл. 288 ГПК, а решение № 306 от 14.10.2015 г. по гр. д. № 60/2015 г. на ВКС, IV г. о. изобщо не касае поставените въпроси – същото касае въпроси, свързани с приемане и заплащане на извършена работа по договор за изработка и предпоставките за развалянето му поради неизпълнение. Относимо към тези въпроси е единствено решение № 338 от 20.12.2018 г. по т. д. № 730/2018 г. на ВКС, II т. о., но то не доказва твърдяното противоречие, тъй като е постановено в производство, образувано пред Софийски градски съд през 2014 г., т. е. преди 25.12.2015 г. и разглеждането му по гражданскоправен ред е изрично предвидено в разпоредбата на § 10, ал. 3 от Преходните и заключителни разпоредби на ЗУСЕСИФ. Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото ), същото не подлежи на обсъждане, тъй като е заявено бланкетно – с посочване на законовата разпоредба, без да е аргументирано наличието на формиращите го две кумулативни предпоставки, в какъвто смисъл са разясненията в т. 4 от цитирания по-горе тълкувателен акт. Отделно от това, посоченото основание не може да се счете за осъществено предвид съществуващата практика на ВКС – решение № 50146 от 10.02.2023 г. по т. д. № 2004/2021 г. на ВКС, II т. о., която настоящият състав напълно споделя и с която въззивното решение е изцяло съобразено. На последно място, поради напълно бланкетното му заявяване, не подлежи на обсъждане и заявеното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. С оглед изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, на ответника по касация Агенция по заетостта следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв., определено съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК