Определение № 3669 от 22.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3279/2023 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационни жалби, подадени от О. А. Р. и Д. А. С., против решение № 916 от 23.02.2023 г. по гр. дело № 14331/2021 г. на Софийски градски съд, в частите, в които същото е неблагоприятно за тях и с които е потвърдено решение № 20116416 от 14.05.2021 г. по гр. дело № 43819/2019 г. на Софийски районен съд, 169-ти състав, в частта с уважен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че О. А. Р. не е собственик на тавански помещения № 6 и 7 (по архитектурен проект № 1 и 2), съгласно данъчна оценка жилище с идентификатор *****, находящи се в [населено място], район „С.“, [улица], заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, в частта за отмяна на същото решение в частта за отхвърляне на иска по чл. 109 ЗС за преустановяване от О. А. Р. на неправомерното използване на баня с тоалетна, разположена в дясното крило на таванския етаж на жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], и вместо него постановяване на друго за осъждането й да го преустанови, и в частта, с която решението на СРС е потвърденото в частта за отхвърляне на иска по чл. 109 ЗС за премахване на водопроводни тръби, преминаващи от тоалетната на тавана през двете тавански помещения № 6 и 7, и за възстановяване на старото им положение. Решението на въззивния съд не се обжалва в частта за потвърждаване на решението в частта по иска по чл. 109 ЗС за преустановяване ползването на таванските помещения № 6 и 7 в сградата. Касаторът О. А. Р. поддържа, че въззивното решение, в частта, с която предявените искове са уважени, е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост с приетото от въззивния съд за липса на самостоятелен обект на собственост при прилагане на строителните правила и норми не при неговото изграждане и преустройство, а към настоящия момент, без да ползва необходимите съгласно чл. 195 ГПК специални знания при направено изрично искане за допускане на повторна експертиза с оспорване по чл. 200, ал. 3 ГПК на приетото заключение на експертизата и довело до неизясняване на релевантните за спора факти, включително и поради неправилна преценка на документи от съответната администрация. Неправилният извод на въззивния съд за приложимия закон следвал и от неотчитане на национализацията и реституирането на имота като самостоятелен обект на право на собственост, а и на правния интерес от отрицателния установителен иск за ищеца при твърдения от притежанието на идеални части от общи части на сградата. Иска отмяна на въззивното решение в обжалваната част. Не претендира разноски. Обосновава искане за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, с очевидна неправилност на решението по чл. 280, ал. 2 ГПК и със специалната предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя следните правни въпроса: 1. Длъжен ли е въззивният съд служебно да назначи вещо лице при наличие на оплаквания във въззивната жалба за допуснати процесуални нарушения от първата инстанция, вследствие на което делото е останало неизяснено от фактическа страна и при необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, когато за изясняване на тези обстоятелства са необходими специални знания, за който се твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с тълкувателното разрешение по т. 3 от ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГК на ВКС; 2. При преценката дали таванските помещения отговарят на изискванията за самостоятелен обект, съответно на тези жилищни помещения, следва ли въззивният съд да основе изводите си на заключение на вещо лице, което да изследва характеристиките на таванските помещения, изобщо подпокривното пространство, и следва ли тази преценка да се направи към момента на построяване на сградата, респ. законно извършено преустройство, съобразно приложимите по време строителни правила и норми, като правен въпрос, решен в противоречие с ТР № 34 от 15.08.1983 г. на ВС; 3. Към кой момент следва се да изследва въпросът и да се направи преценка дали процесните помещения са самостоятелен обект или не, при положение, че сградата е строена през 1946 г., има извършвани преустройства през 1972 г., извършена е национализация, а впоследствие реституция само на процесните помещения, и следва ли тази преценка да се направи към релевантния по време нормативен акт, а не към сегашния момент. Въпрос, разрешението на който се твърди, да е в противоречие с решение № 118 от 07.01.2015 г. по гр. дело № 3138/2014 г. на ВКС, II г. о., и 4. Налице ли е правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск в случаите, когато ищецът твърди, че ответникът не е собственик на таванските помещения, защото същите са складови помещения и съставляват обща част, а ответникът не притежава самостоятелен обект в сградата, при положение, че ответникът твърди и претендира да притежава самостоятелен обект, какъвто представляват процесните тавански помещения, и не следва ли в този случай правният интерес да предполага предявяване на положителен, а не на отрицателен установителен иск, затова че таванските помещения са складови и съставляват поради това обща част, като въпрос разрешен от въззивния съд отново в противоречие с ТР № 34 от 15.08.1983 г. на ВС. Обосновава очевидната неправилност на въззивното решение с допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила, свързани със служебното начало при изясняване на релевантните за спора факти. Ответникът по касация – Д. А. С., оспорва наличието на основания за допускане на решението до касационно обжалване поради липсата на твърдяната очевидна неправилност на решението и на разрешения на въззивния съд на въпроси в противоречие с практика на ВС и ВКС, изводите на който са направени при установените данни въз основа на действащи през различните периоди строителни правили и норми. Претендира разноски. Последната като касатор по производството поддържа неправилност на въззивното решение, в обжалваната от нея част, с която е отхвърлен искът по чл. 109 ЗС за премахване на водопроводните тръби, преминаващи от тоалетната на тавана през двете тавански помещения № 6 и 7, и за възстановяване на положението преди закупуването на таваните, поради необоснованост на извода му за незасягане на правото й на собственост. Извод за обратното следвало от установената от събраните свидетелски показания и заключение на съдебно-техническата експертиза опасност от течове, която представлявала смущаващо въздействие върху вещта на търсещия защита. Иска отмяна на решението в обжалваната му част и присъждане на разноски за всички инстанции. Подържа в изложението към подадената касационна жалба основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, разрешени в противоречие с практиката на ВКС, и от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото: 1. Може ли да бъде уважен иск по чл. 109 ЗС за премахване на преустройство в един имот, което създава опасност от вредно и смущаващо въздействие върху вещта на потърсилия правна защита, като въпрос, разрешен от въззивния съд в противоречие с ТР № 31 от 06.02.1985 г. по гр. дело № 10/1984 г. на ОСГК, решение № 625 от 03.12.2010 г. по гр. дело № 1426/2009 г. на ВКС, I г. о., ГО, решение № 46 от 26.05.2011 г. по гр. дело № 438/2020 г. на ВКС, I г. о., и решение № 130 от 20.12.2018 г. по гр. дело № 4650/2017 г. на ВКС, II г. о.; 2. Следва ли въззивният съд да изложи мотиви защо не възприема заключението на вещото лице, като въпрос, разрешен в противоречие с ППВС № 5/1979 г., решение № 24 от 23.04.2020 г. по т. дело № 437/2019 г. на ВКС, I т. о.; решение № 58 от 13.02.2012 г. по гр. дело № 408/2010 г. на ВКС, I г. о.; решение № 241 от 23.10.2013 г. по гр. дело № 3194/2013 г. на ВКС, I г. о.; решение № 324 от 13.07.2011 г. по гр. дело № 378/2009 г. на ВКС, I г. о., и решение № 57 от 06.07.2016 г. по гр. дело № 5932/2015 г. на ВКС, II г. о.; 3. Следва ли да бъде уважен иск по чл. 109 ЗС за премахване на незаконно прокарани водопроводни тръби хоризонтално на пода на таванските помещения, преобразувани незаконно в жилище, когато тези тръби се намират над жилищни помещения в апартамента на търсещия защита, като значим за точното прилагане на закона и развитието на правото. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК О. А. Р. е подала отговор на касационната жалба, като поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата по същество. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ г. о., след като извърши преценка на наведените предпоставки на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК за допускане до разглеждане на касационните жалби, намира следното: Касационните жалби са редовни и допустими. Подадени са от надлежна страна, чрез процесуален представител с надлежни пълномощия, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено придобиването от ищеца Д. С. въз основа на нотариален акт за продажба на недвижим имот № 144 от 08.12.2008 г. на собствеността на недвижим имот, представляващ апартамент, находящ се в [населено място], район С., [улица], на трети надпартерен етаж, заедно с мазе и таванска стая, находяща се в дясно крило на сградата, и 16/134 ид. части от общите части на сградата и толкова ид. части от дворното място. Със сключването на договор за замяна по нотариален за замяна на недвижими имоти № 116 от 09.06.2011 г. праводателят на ответника О. Р. – А. В., бил получил в замяна на прехвърлената от него 1/2 идеална част от гараж в същото дворно място 1/2 идеална част от недвижим имот, представляващ тавански помещения № 6 и 7, с общ идентификатор *****, находящи се в [населено място], район „С.“, [улица], в четириетажна сграда с идентификатор ****, с обща площ на двете помещения 25.12 кв.м и спомагателна площ от 0.82 кв.м, при съседи по документ за собственост: юг - П. и Г. С., коридор и тоалетна; запад - ЕС „Цар Освободител“, [улица]; север - жил. сграда К. К. на [улица]; изток - ЕС „Янтра“, [улица], заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото - ПИ с идентификатор ***. Тези тавански помещения, които по данъчна оценка представлявали жилище с общ идентификатор *****, заедно съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото ответникът О. Р. е закупила от А. В. с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № от 16.06.2017 г., която не притежавала друг самостоятелен обект в сградата, в която се намират процесните обекти на страните по производството. Таванските помещения според приетото от първоинстанционния съд заключение на съдебно-техническата експертиза се намирали в обитаван тавански етаж в четириетажна жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], и заемали северозападната част на подпокривното пространство, като в непосредствена близост до тях имало обособен санитарен възел - тоалетна и мивка, преустроен в баня с монтиран душ на смесителна батерия на мивката, директно вентилиран и осветен чрез табакера. След закупуването им през 2017 г. се извършвали ремонтни дейности, за които не се установило в СО – Район Средец да има издадено разрешение за строеж за преустройството им и други строителни книжа, като с тях в междинната стена между двете помещения се избил отвор за врата с размери 0.80 м ширина и 2.00 м височина, а вратата от общия коридор към второто помещение се зазидала. На стената между съществуващия санитарен възел в съседство и таванското помещение се изградил водопровод и канал за монтирането на мивка и ВиК инсталацията продължавала по пода на помещението до отсрещната стена, като новопостроеният водопровод преминавал над дневната на апартамента на долния етаж, представляващ самостоятелен обект с идентификатор *****, собственост на ищеца Д. С.. Таванско помещение № 6 след извършване на строителните работи представлявало кухня и мокро помещение. Таванските помещения били записани като самостоятелен обект с идентификатор *****, разположена в ПИ с идентификатор ***, с предназначението - друг вид самостоятелен обект в сграда, с площ по документ за собственост – 25.12 кв.м, и прилежащата част - 0.82 кв.м. спомагателна площ, като вещото лице е изяснило, че така идентифицираният по КККР на [населено място] самостоятелен обект имот включвал процесните две тавански помещения, заедно със санитарния възел, който се намирал в непосредствена близост до тавански помещения № 6 и 7. Тези тавански помещения по одобрения на 26.03.1946 г. архитектурен план на част от сградата в [населено място], [улица], съответствали на тавански помещения № 1 и 2, които били предвидени като две самостоятелни тавански стаи с отделни врати към общия коридор на тавана, а санитарният възел, който бил с приблизителни размери 2.0 м на 0.9 м, се намирал в общия коридор на таванския етаж на сградата, като вещото лице е извело, че той както по архитектурните планове, така и по фактическото му установяване на етажа, не бил част от двете тавански помещения, а спомагателната им площ по документите представлявали ниши по северните стени на двете процесни помещения. Обсъдил е и събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетелите В. П.-В., Д. Б., Д. Б. и Н. С., ангажирани от страните. Първият свидетел посочил, че съпругът й е продал процесните помещения на ответника О. Р. с присъединения по нотариален акт санитарен възел, който бил с площ от около 1.5 кв.м и през 2017 г. бил със свободен достъп за етажните собственици. Тези помещения били отдавани под наем от „Соф жилфонд“ след одържавяването им, за което се представил и договор за отдаване под наем на държавен жилищен имот от 31.05.1983 г. Обектът бил посещаван и от св. Д. Б., приятелка на ответника О. Р., след придобиването му. Имал изградена мивка в по-малката таванска стая и тоалетна до таванските помещения, достъпът до която бил свободен за ищеца и ответника, а към коридора, в който се намирало санитарното помещение, достъпът бил ограничен за трети лица със заключваща се врата. Св. Д. Б. - етажен собственик в сградата, в която се намирали процесните помещения, излагала, че банята и тоалетната до тях винаги се ползвали от обитателите на трите тавански помещения в дясното крило на сградата - понастоящем ищецът Д. С. и ответник О. Р., чиято врата не се заключвала и винаги имало свободен достъп. Тя била посетила процесните помещения през периода, в който ответникът О. Р., извършвала ремонт, и установила, че по пода имало положени тръби, водещи към банята в съседство. Двете крила на таванския етаж имали по един водомер - тя била титуляр на партидата за лявото крило, а ответникът О. Р. - за дясното, като ремонтът на банята и тоалетната в дясното крило бил извършен от ищеца Д. С.. За тях свидетелствал в съдебно заседание на 05.10.2020 г. и Н. С., който живеел на семейни начала с ищеца Д. С., посочвайки че е участвал в ремонта на таванското помещение на Д. С., коридора и банята до него преди около 4-5 години. Когато О. Р. закупила процесните тавански помещения извършила основен ремонт в тях - обединила ги, прокарала ВиК инсталация, за която тръбите минавали по пода от мивката в малката стая до банята в съседство. Санитарното помещение се ползвало свободно от всички, до него се стигало от коридора и вратата му не се заключвала. При така възприетите факти въззивният съд е приел, че доколкото страните по договора за продажба от 2017 г. на процесните тавански помещения не били собственици на други самостоятелни обекти в сградата етажна собственост значимо било дали те са имали характер на самостоятелен обект на право на собственост към момента на настъпване на ефекта на съответния поддържан придобиван способ на собствеността, тъй като таванските помещения в сграда етажна собственост, както и избените помещения, не са самостоятелни обекти на право на собственост, а принадлежност към такъв обект и не могат да се придобиват отделно от този обект чрез сделка или въз основа на придобивна давност, освен от лице, притежаващо друг самостоятелен обект в същата сграда. Основната характеристика на самостоятелния обект в сграда етажна собственост съгласно чл. 39 ЗС освен обособеността му като етаж или част от етаж е и възможността му да се ползва самостоятелно. Изложил е съображения за липсата на такава характеристика на процесните тавански помещения, тъй като не се доказвало в тях освен прокарани ток и ВиК инсталация, законността на която и не се установявала при проверка на строителните книжа, да са имали самостоятелна баня-тоалетна. Такава не представлявала посочената в нотариалните актове и договора за наем спомагателна площ на таванските помещения както поради разминаване в площите в документите и съществуващата за тях такава, така и поради предвиденото в архитектурния план от 1946 г. тази площ да не е част от процесните тавански помещения (обозначени в него като № 1 и 2 ), а да се намира между таванско помещение № 2 и стълбище, възпроизведено и в архитектурния план от 1972 г., в който същите били обозначени като тавански помещения № 4 и 5, в които не било включено санитарно помещение за баня и тоалетна и такова предвидено по плана се намирало между таванско помещение № 5 и стълбище – същото посочено и като съседно помещение на юг от таванските помещения по нотариалния акт. Спомагателната площ представлявала ниши по северните стени на две тавански помещения. Приемането на обратното водело до отсъствие на друго изискване съгласно чл. 40 ЗУТ жилището да има складово помещение. Изложил е съображения и че включването на помещението за баня и тоалетна в кадастралната схема на процесните тавански помещения не можело да обоснове собственост върху него, тъй като съгласно чл. 2 ЗКИР и разясненията, дадени в мотивите към Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. по тълк. дело № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, одобрената кадастрална карта има само удостоверително, но не и конститутивно действие. Не се установявало и наведеното едва във въззивната жалба възражение от ответника О. Р. за придобиването му поради осъществявано от праводателя й давностно владение през периода 2011 – 2016 г. Достъпът до общия коридора на таванските помещения на етажа и санитарното помещение бил свободен и се използвали и от ищеца Д. С., която дори извършила ремонт на санитарното помещение през време на посочения период, а и липсвало позоваване от нейния праводател на давността, и възможност за придобиване на такова помещение от лице, което не е собственик на самостоятелен обект в сграда етажна собственост. Този извод не се променял и от данните за посочване на ответника О. Р. като абонат на „Софийска вода“ АД, какъвто може да е и трето на собствеността лице, и отдаването на таванските помещения под наем с договор за отдаване под наем на държавен жилищен имот от 31.05.1983 г., тъй като не било релевантно за преценката им като жилище, а и преустройството им било извършено след сключване на договора за продажба от 2017 г., за което не са се установили строителни книжа и промяна на предназначението съгласно чл. 102, ал. 3 от действалата към този момент Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони. След като процесните помещения не представлявали самостоятелен обект съгласно пар. 5, т. 39 от ДР на ЗУТ ответникът не е могла да придобие, респ. праводателят й да прехвърли собствеността върху процесните помещения и отрицателният установителен иск се явявал основателен. Изхождайки от целта на търсената с иска по чл. 109 ЗС защита да се отрече правомерността на въздействието от ответника и осъждането му да го преустанови неоснователното въздействие, а в някои случаи и да възстанови фактическото състояние отпреди нарушението, и мотивите на Тълкувателно решение от 06.11.2017 г. по тълк. дело № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС за преценката за въздействието по всяко конкретно дело, от естеството на което понякога било ясно преченето на упражняваното му на правото на собственика в пълен обем, въззивният съд е приел, че такава защита може да се търсела от всеки етажен собственик за правата му върху общите части на сградата срещу лице, което не е етажен собственик в сградата. Счел е, че санитарното помещение, което било ползвано и двете страни, представлявало обща част по предназначение по смисъла на чл. 38 ЗС, за което не се твърди и не са установявало да е било взето решение от всички собственици в етажната собственост за ползването му само от процесните тавански помещения, а и след като ответникът О. Р. не е придобила собствеността върху тях, тя не е имало право да ползва или предоставя достъп до общите части в сградата етажна собственост, каквато представлявало санитарното помещение и каквото ползване осъществявало чрез трети лица, пречещо на ищеца Д. С. да упражнява правото си в пълен обем, поради което следвало да бъде преустановено, но не и ползването на таванските помещения. Приел е също за неоснователни и исканията за премахване на тръбите и за възстановяване на старото положение на таванските помещения, тъй като от преценката на събраните доказателствени средства не се установявало реално състояние на опасност за обекта на правото на собственост, покриващо стандарта за такова състояние, установен в практиката на ВКС, и засягане на възможността в резултат от преустройството да се е засегнала упражняването на правото на собственост на ищеца Д. С.. При тези мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаните от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2 ГПК за допускането му до касационно обжалване не се обосновават. Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – при повдигнат от касатора правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т. е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; практиката на ВКС; актове на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото. Изведеният процесуален въпрос в касационната жалба на О. Р. за задължението на съда служебно да допусне експертиза при наведени оплаквания за допуснати от първата инстанция процесуалния нарушения, водещи до извод за неизясняването му от фактическа страна и необоснованост на фактическите изводи, не обоснова допускането на решението до касационно обжалване. Правният въпрос е обоснован с недопускане на експертиза за вида и характера на процесните помещения и приложимите правила и норми при направено изрично оспорване от нея на приетото от първата инстанция заключение на съдебно-техническата експертиза и искане за допускане на повторна експертиза с участие на друго вещо лице. Така наведените от касатора О. Р. оплаквания не съответстват на данните по делото. Ответникът О. Р. (сега касатор) е сезирала въззивната инстанция с насрещна въззивна жалба, в която са посочени съображения за неправилност на първоинстанционното решение в обжалваната от нея част по иска по чл. 124, ал. 1 ГПК поради необсъждане от първата инстанция на всички събрани доказателствени средства и неправилно възприемане на извода на приетото заключение на експертиза относно спомагателна площ, при установяване, без необходимост от специални знания, на вида и характера на таванските помещения и спомагателната площ към тях, определящи ги като жилище, съответно като самостоятелен обект на собственост, като при така наведените оплаквания изрично е посочила отсъствието на доказателствени искания пред въззивната инстанция. Липсват изложени оплаквания, обосновани от допуснато от първата инстанция процесуално нарушение поради недопускане на искана експертиза при оспорване по чл. 200, ал. 3 ГПК, а посочените такива са за необоснованост на изводите на първата инстанция само поради неправилна преценка на събраните доказателствени средства. От изложеното в посочения смисъл не е могло да се изведе извод за необоснованост на направено от първата инстанция фактическа констатация и за преценката на която да се изисква съобразяване със специални знания по чл. 195, ал. 1 ГПК, поради което и така формулирания правен въпрос не само не изпълва общото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради невключването в предмета на спора с наведените от страните доводи и възражения, а и допълнителното такова, обосновано с противоречие с разрешението, дадено в т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС за задължението на съда да допусне служебно експертиза, когато е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение. Несъответствие с посоченото тълкувателно разрешение не е налице не само поради липсата на оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, водещо до възможен извод за необходимост от установяване на факт пред въззивния съд при съобразяване на специални знания по чл. 195, ал. 1 ГПК, но и поради липсата на необходимост от такива за преценката дали процесните тавански помещения и намиращото се до тях санитарно помещение отговарят на нормативните изисквания за самостоятелен обект на собственост. Посочените правни въпроса в касационната жалба на О. Р. относно преценката дали таванските помещения представляват самостоятелен обект на собственост като жилище и за момента на тази преценка също не обосноват наличието на наведеното от нея основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване. Обуславящите изводи на въззивния съд са изведени от приетото за установено изграждане на процесните тавански помещения като принадлежност към самостоятелните обекти в сградата етажна собственост и обща част по предназначение както към момента на поддържания от ответника О. Р. придобивен способ – договор за продажба от 2017 г., така и към момента на построяването на сградата като такава въз основа на архитектурния проект от 1946 г. и извършено преустройство въз основа на проекта от 1972 г., свързан и с изграждане на таванския етаж в нея на санитарни помещения, предвидени за общо ползване от всички етажни собственици на самостоятелни обекти в сградата и като такива представляващи общи части по предназначение в сградата, поради което и тези изводи не са в противоречие с разрешенията, дадени в посочените в изложението Тълкувателно решение № 34 от 15.08.1983 г. по гр. дело № 11/1983 г. на ОСГК на ВС и решение № 118 от 7.01.2015 г. по гр. дело № 3138/2014 г. на ВКС, II г. о., за възможната промяна на предназначението на подпокривно пространство представляващо обща част по предназначение при спазване на законовите изисквания и необходимото съгласие на всички етажни собственици и за критериите за определяне на характера и неговото предназначение. При преценката на последните също не може да бъде обосновано несъответствие с тези разрешения и съответно основание за допускане до касационно обжалване на решението в обжалваната от касатора О. Р. част. За извеждане на извода относно характера и предназначение на процесните таванските помещения като жилище, съответно като самостоятелен обект на собственост в сграда в режим на етажна собственост, въззивният съд е извършил преценка на данните за фактическото им състояние към момента на търсената с иска защита и законовите изисквания на чл. 40 ЗУТ и чл. 102, ал. 3 от Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони за такъв обект за извършеното през 2017 г. преустройство, въз основа на която е обосновал, че те нямат характеристиките по чл. 39 ЗС за обособеност и възможност за самостоятелно използване поради отсъствие на отделно санитарно помещение и осъществявания до тях достъп и са принадлежност към главната вещ – чл. 98 ЗС, който извод не се променял и при данните за отдаване под наем на тавански помещения като държавен жилищен имот. Тази преценка е извършил и въз основа на данните за изграждането на процесните тавански помещения и на санитарното помещение и начина на тяхното ползване, установени от съвкупната преценка на събраните доказателствени средства, и в съответствие с разрешението, дадено в решение № 26 от 23.02.2017 г. по гр. дело № 3024/2016 г. на ВКС, I г. о., поради което непосочването на изискванията за жилище към момента на тяхното изграждане със сградата въз основа на проекта от 1946 г. и преустройство на общите по предназначение части от таванския етаж с изграждането на санитарни помещения за ползване от всички етажни собственици въз основа на проект от 1972 г. – съответно чл. 209, ал. 1 ЗБНМ (1941 г., отм., 1949 г.), чл. 38 СПНИНМ (1959 г., отм., 1977 г.), които не могат да доведат до различен извод, не може да предпостави поддържаното в изложението основание за допускане на касационната жалба за разглеждане. Не е налице и извод за вероятна недопустимост на решението в обжалваната му част, обоснован с доводи за липса на правен интерес от отрицателния установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК при наведените от страните фактически твърдения, извеждащи интерес от положителен такъв, и за които не се изисква правен въпрос, какъвто е формулиран в изложението към жалбата и на който несъответен на посоченото в него ТР № 34 от 15.08.1983 г. по гр. дело № 11/1983 г. на ОСГК на ВС. Разрешение на този въпрос е даден в Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, в мотивите на което е разяснено, че диспозитивното начало в гражданския процес се проявява в това, че участникът в правен спор сам определя вида и обема на търсената защита. Правният интерес от решаване на правния спор винаги произтича от конкретните обстоятелства, в които спорът се изразява и чрез които всеки от спорещите твърди, че се засяга правната му сфера, като видът на иска е призван да гарантира постигането на необходимата и достатъчна по вид и обем защита на материалните права. Отрицателен установителен иск е допустим и ако, ищецът твърди, че ответникът претендира върху същия обект право на собственост или друго вещно право, което изключва неговото. Затова и фактическите твърдения за принадлежност на право на собственост върху спорния обект, чието съществуване или упражняване в пълния му обем би било осуетено от неоснователна претенция на насрещната страна, предпоставят правен интерес от такъв иск. Релевираното от касатора О. Р. основание по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение също не се установява. Това основание за допускане до касационно обжалване е налице, когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт, без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба. Такъв порок на обжалваното въззивно решение не се констатира от касационната инстанция при запознаване със съдържанието на обжалваното въззивно решение. Не се обосновават и специалните предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК и посочени от касатора Д. С.. Посоченият в изложението първи материалноправен въпрос за преценката на основателността на искане по чл. 109 ЗС за премахване на преустройство е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, но даденото с тях разрешение не е в противоречие, а в съответствие с установената практика за ВКС, включително и в посочената в изложението, в която са дадени разрешения за допустимост на такава защита и за необходимостта от преценка на такова неоснователно въздействие по всяко конкретно дело, което при хипотези, сходни на тази по делото, включва и тази за създадено от него реално състояние на опасност – Тълкувателно решение от 06.11.2017 г. по т. дело № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, решение № 57 от 26.03.2013 г. по гр. д. № 907/2012 г. на ВКС, II г. о., и други. Въззивният съд при съвкупната преценка на събраните доказателствени средства, включително и приетото от първата инстанция заключение на съдебно-техническата експертиза, е приел отсъствието на реално състояние на опасност за обекта на правото на собственост на ищеца Д. С. (сега касатор). Не е налице и твърдяното в изложението невъзприемане от въззивния съд на извод на заключението на съдебно-техническата експертиза, а извършена от него преценка на същия с другите данни по делото, поради което така формулираният в изложението на касатора Д. С. процесуалноправен въпрос не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и не може да обоснове наличието на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Несъгласието с касатора с анализа, обема и оценката на събраните доказателствени средства, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Посочената в изложението на касатора Д. С. специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също не е налице. Разрешението на този й материалноправен въпрос е даден в т. 3 от Тълкувателно решение № 4 от 6.11.2017 г. по тълк. дело № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, съгласно което за уважаване на иска по чл. 109 ЗС е необходимо ищецът да докаже, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право. Такова доказване на пречене за упражняване на правото на собственост на ищеца Д. С. върху жилището й от прокарване на тръби в таванските помещения въззивният съд е приел за неустановено и така обосновал извод за неоснователност на исковата претенция в тази й част, поради което и формулираният правен въпрос на посоченото основание също не може да обуслови допускане на решението в тази му част до касационно обжалване. Не е налице и друга хипотеза по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на атакуваното решение в обжалваните му части. При този резултат и своевременното искане от ответника по касация Д. С., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 38 от ЗАдв, на адв. В. П., предоставил й безплатна правна помощ в производството пред касационната инстанция следва да се присъди сумата от 1000 лева, представляващо обосновано и справедливо адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.