Определение № 415 от 01.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1227/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 171/20.01.2019 г., подадена от Г. Д. Г., чрез адвокат В. А., срещу решение № 4337 от 9.10.2019 г. по гр. д. № 575/2019 г. на Окръжен съд – Благоевград, с което е потвърдено решение № 902 от 18.03.2019 г. по гр. д. № 962/2015 г. на Районен съд – Гоце Делчев. С първоинстанционото решение е признато за установено по отношение на ответниците Е. Д. М., Г. Д. Г., Н. Д. Ц., В. С. Г., М. Д. Г., Г. И. Г. и Д. И. Г., че ищците М. Г. Г., С. С. М. и Б. С. Г. са собственици на основание наследство и давностно владение на недвижим имот, представляващ поземлен имот с пл. № * от кв. 33 по дворищнорегулационния план на [населено място], [община], област Б., утвърден със заповед № 16 и № 690 от 1933 г., с площ от 600 кв. м, при съседи: УПИ (парцел) *, пл. № * – собственост на „Урумов-2“ ЕООД, УПИ (парцел) *, пл. № * - собственост на „Урумов-2“ ЕООД, улица и край на регулацията. Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за необосновано и неправилно, поради нарушение на материалния закон, непълен и неточен анализ на събраните доказателства и при липса на обоснованост на направените правни изводи. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че атакуваният съдебен акт е необоснован – основание за допускане на касационно обжалване, и се излагат съображения за неговата необоснованост и неправилност. Сочи се, че съдът не се е произнесъл по основното възражение на ответниците по исковата молба – относно идентичността между претендирания от ищците имот и този на ответниците; оспорват се изводите на съда относно принадлежността на правото на собственост на имота в полза на ищците. Постъпил е отговор на касационната жалба от насрещните страни - М. Г. Г., С. С. М. и Б. С. Г., в който се излага, че не са налице предпоставките на закона за допускане на касационно обжалване; оспорва се подадената жалба. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по искове, за които касационното обжалване не е ограничено от цената на иска. Окръжен съд – Благоевград е съобразил в решението си, че в подадената искова молба ищците М. Г. Г., С. С. М. и Б. С. Г. твърдят, че са собственици на основание наследство и давностно владение на поземлен имот с пл. № *, кв. *, по дворищнорегулационния план на [населено място], [община], област Б., утвърден със заповед № 16 и № 690 от 1933 г., с площ от 600 кв. м, при описани съседи. Излагат, че имотът първоначално, в периода от 1955 г. до 1986 г., бил владян (ползван като нива и ливада), от Б. С. Г. и С. Н. Г., които през 1986 г. го предоставили на първата ищца - М. Г. Г., и нейния съпруг - С. Б. Г., които присъединили към своето владение това на своите предшественици, като оттогава имотът започнал да се ползва като овощна градина. След смъртта на С. Б. Г. на 18.09.2009 г. имотът продължил да се владее от първата ищца и от другите две ищци (наследници на С. Г.), които също присъединили към своето владение това на техния наследодател. Сочат, че през м. юни 2015 г., при опит да се снабдят с документ за собственост на процесния имот, ищците установили, че същият е записан в разписната книга към плана на [населено място] на името на Г. С. Г., наследодател на ответниците, които направили опит да се снабдят с документ за собственост за описания имот и по този начин на практика оспорили правата на ищците върху него. Въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства се установява, че М. Г. Г., С. С. М. и Б. С. Г. са наследници на С. Б. Г., бивш жител на [населено място], починал на 18.06.2009 г. Последният от своя страна се явява наследник на Б. С. Г. (починал на 27.01.1998 г.) и С. Н. Г. (починала на 13.06.2014 г.). Първите трима ответници по исковата молба - Е. Д. М., Г. Д. Г. и Н. Д. Ц., са наследници на Д. Г. Г., починал на 14.08.1999 г., бивш жител на [населено място], [община], област Б., който е наследник на Г. С. Г., починал на 30.10.1994 г., бивш жител на [населено място]. Ответницата В. С. Г. е наследник на С. Г. Г.. починал на 26.12.1986 г., бивш жител на [населено място], който също е наследник на Г. С. Г.. Последните трима ответници - М. Д. Г., Г. И. Г. и Д. И. Г., са наследници на И. Г. Г., починал на 30.06.2000 г., бивш жител на [населено място] и също наследник на Г. С. Г.. Заключил е, че от показанията на разпитаните свидетели Е. Г., В. Ш. и К. А. се установява, че от 1955 г. процесният недвижим имот се ползвал като нива и ливада от Б. С. Г. и С. Н. Г.. От 1986 г. имотът започнал да се владее от С. Б. Г. и М. Г. Г., като в него били засадени овощни дръвчета и продължил да се ползва от тях като овощна градина. Свидетелите са категорични, че освен Б. С. Г. и С. Н. Г., а впоследствие С. Б. Г. и М. Г. Г., никой друг, в т. ч. ответниците и техният наследодател Г. С. Г., не е имал присъствие в процесния имот под каквато и да е форма. От заключението на вещото лице по назначената съдебно-техническа експертиза се установява, че имотът реално съществува, отразен е като кадастрална единица по действащия план на населеното място, на същия е даден планоснимачен номер, но не е включен в парцел. Установява се, също така, че имотът е ограден и се ползва за ливада и овощна градина, изяснена е и площта на имота по действащия план и припокриването й с реално ползваната на място площ. Свидетелите описват ползвания от ищците, и преди това от техния наследодател, имот по местонахождение, площ и граници, както и твърдят, че същият е ограден и се ползва като овощна градина. Техните показания изцяло кореспондират на експертното заключение, от което се установява идентичност между ползвания от ищците имот и отразения в действащия план. Съдът е приел, че въпреки разпределената им доказателствена тежест, ответниците не са успели да докажат възражението си, че ищците владеят земеделска земя на друго място, различна от процесния недвижим имот. Ето защо, въззивният съд, при така установената фактическа обстановка, е посочил, че правилно първоинстанционният съд е формирал извод, че ищците са собственици по наследство и давностно владение на процесния недвижим имот. Визирал е, че на основание чл. 79, ал. 1 ЗС правото на собственост върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на десет години. Фактическият състав на владението, съгласно чл. 68, ал. 1 ЗС, включва както обективния елемент на упражняваната фактическа власт, така и субективния елемент вещта да се държи като своя. Обективният елемент - упражняването на фактическа власт съвпада е този на държането. Субективният елемент е този, който определя упражняването на фактическа власт върху имота като владение. За да се трансформира фактическото състояние на упражнявана фактическа власт чрез действия, съответстващи на определено вещно право, в самото вещно право, е необходимо потвърждаване наличието на намерение за своене на вещта чрез позоваване на последиците от придобивката давност. При наличие на позоваване, правните последици - придобиване на вещното право - се зачитат от момента на изтичане на законно определения срок съобразно елементите на фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС. Правото на позоваване на придобивното основание по чл. 79 ЗС не се погасява със смъртта на владелеца, а се включва в наследството му. Ако едно лице е владяло недвижим имот в изискуемия по чл. 79 ЗС срок, но е починало преди да се позове на последиците от придобивната давност, то в наследството му се включва владението върху имота, както и правото на наследниците да се позоват на изтеклата в полза на наследодателя им придобивна давност, щом са продължили владението. Тъй като действието на придобивното основание се зачита от момента на изтичане на срока, то при наличие на позоваване от страна на наследниците, ще се счита, че придобивното основание е осъществено от наследодателя. Съдът е изложил, че в конкретния случай от събраните по делото доказателства се установява, че началото на давностното владение било поставено около 1955 г. и упражнявано първоначално от Б. С. Г. и С. Н. Г.. Установява се и че от края на 80-те - началото на 90-те години на ХХ в. имотът започнал да се владее от С. Б. Г. и М. Г. Г., като в него били засадени овощни дръвчета и същият продължил да се ползва като овощна градина. До смъртта на С. Б. Г. през 2009 г. владението не било прекъсвано. Макар приживе същият да не се е позовал на последиците от придобивната давност, ищците, които са продължили владението, могат да се позоват на изтеклата в полза на наследодателя придобивна давност, която по период надхвърля изискуемия по чл. 79 ЗС срок. В този случай правните последици на придобиване на вещното право се считат за настъпили от момента на изтичане на законопределения срок по чл. 79 ЗС, който като време е далеч преди ответникът Г. Д. Г. да е декларирал процесния имот през 2014 г., съгласно представеното по делото удостоверение за декларирани данни, с което се цели установяване прекъсването на давността. Записването на имота в разписния лист на името на Г. С. Г. не е достатъчно да удостовери правото на собственост. Разписните листове не са титул за собственост. Едва във въззивната жалба, тоест извън допустимия срок по чл. 131 ГПК, е наведено фактическо твърдение, че ответниците винаги са ползвали и владяли имота, като към своето владение са присъединили владението на техния наследодател Г. С. Г.. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В конкретния случай жалбоподателят не е формулирал въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК. Сочената в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК необоснованост на въззивното решение не представлява основание за допускане на касационно обжалване, а е основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, което подлежи на обсъждане от касационната инстанция едва в производството по чл. 290 ГПК. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Ответниците по касационната жалба не са поискали присъждане на разноски пред ВКС, поради което не им се дължат такива. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,