Определение № 60661 от 23.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 390/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Застрахователна компания ЛЕВ ИНС“ АД, представлявана от адв. В. Д., срещу решение № 260091 от 24.11.2020г. по в.т.д. № 394/2020г. на Пловдивски апелативен съд, 2 състав, с което е потвърдено решение № 38 от 04.03.2020г. по т.д. № 113/2017г. на Окръжен съд – Хасково в частта, в която касаторът е осъден да заплати на Н. М. В. следните суми:

• по 820,50 лв. месечно обезщетение за професионален болногледач от 18.08.2017 г. до 31.08.2017 г., по 909,74 лв. месечно обезщетение за професионален болногледач от 01.01.2018 г. до 31.12.2019 г. и по 998,93 лв. месечно обезщетение за професионален болногледач, считано от 01.01.2019 г. до настъпване на юридически факт, представляващ основание за изменение на този размер или за отпадане на задължението за плащане на това месечно обезщетение за професионален болногледач, заедно със законната лихва върху всяко отделно плащане от 18 число на всеки месец до окончателното му изплащане.

• 1 151 лв. разноски по делото,

както и в частта, с която касаторът е осъден да заплати по сметка на Хасковския окръжен съд държавна такса в размер на 901,35 лв. и 700 лв. платени за възнаграждения за вещи лица по назначените експертизи, а на „Адвокатско дружество В. и В.“, на основание чл. 38 от ЗА сумата от 1 206 лв.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело до нарушения на материалния закон, както и е необосновано. Излага доводи за неизпълнение на задължението на въззивния съд да обсъди и установи фактите по делото в тяхната цялост и за допуснато от него нарушение на задължението при формиране на вътрешното си убеждение да спазва логическите, опитните и научните правила. Твърди, че по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивната инстанция не е приложила императивна правна норма, за което следи служебно и без да е сезирана от страните. Сочи, че в исковата молба не са правени твърдения, че бащата и сестрата на ищцата в периода на полагането на грижи за нея не са могли да работят, поради което съдът, като ги е обсъдил, е излязъл извън границите на предмета на делото. Излага и твърдения за недоказаност на предявения иск. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси:

1. Дължи ли съдът произнасяне по правния спор само в рамките, очертани от ищеца с изложението и петитума на исковата молба и от доводите и възраженията на ответната страна? Може ли съдът да постанови решението си въз основа на невъведени от страните в исковата молба и отговора на исковата молба възражения, факти и обстоятелства? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 150 от 03.01.2018г. по гр.д. № 5017/2016г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 96 от 05.08.2016г. по т.д. № 907/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 121 от 29.10.2020г. по гр.д. № 4120/2019г. на ВКС, ГК, III г.о.

2. Съдът длъжен ли е в мотивите към въззивното решение да отрази ясно, убедително и безпротиворечиво преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и изложение на приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона? При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва ли да спазва правилата на формалната и правната логика, т.е. фактическите му констатации и правните му изводи да бъдат обосновани? За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва ли да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните? Касаторът твърди, че въззивният съд е тълкувал превратно събраните доказателства и по този начин се е произнесъл по поставените въпроси в противоречие с решение № 98 от 12.07.2017г. по гр.д. № 3871/2016г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 13 от 02.02.2016г. по гр.д. № 4287/2015г. на ВКС, ГК, IV г.о.

3. Пълно и главно ли следва да е доказването, което има за предмет факти, за които доказващият носи доказателствената тежест? Твърди се противоречие с решение № 80 от 03.05.2018г. по гр.д № 2560/2017г. на ВКС, ГК, IV г.о.

Касаторът излага и довод за наличие на основанието по чл.280, ал.2 ГПК поради вероятна недопустимост на решението, постановено по иск за бъдещи вреди, чието настъпване не е сигурно.

Ответницата Н. М. В., представлявана от адв. К. В., оспорва касационната жалба. Поддържа, че не е налице недопустимост на обжалваното решение, тъй като в случая предявеният иск е съобразен с разпоредбата на чл.124, ал.2 ГПК, даваща възможност да се предяви осъдителен иск за повтарящи се задължения, дори тяхната изискуемост да настъпва след постановяване на решението. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване по поставените процесуалноправни въпроси. По отношение на първия въпрос сочи, че в исковата молба е ясно изведено твърдението, че роднините ѝ и най-вече нейният баща са ѝ оказвали помощта, от която безспорно се е нуждаела, след като е изпаднала в състояние на 100% трайно намалена трудоспособност с нужда от чужда помощ, и доколкото близките ѝ са оказвали непрекъснати 14 часови грижи, няма как в същото време да полагат труд по трудово правоотношение. Поддържа, че не е налице противоречие с практиката на ВКС и по останалите поставени въпроси. Излага и подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторката доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че не е налице недопустимост на първоинстанционното решение с оглед извършеното с него присъждане на преиодични плащания за бъдеще време, като се е позовал на разпоредбата на чл. 124, ал.2 от ГПК, според която може да се предяви иск за осъждане на ответника да изпълни повтарящи се задължения, дори тяхната изискуемост да настъпва след постановяване на решението. Посочил е, че въз основа на тази норма присъждане на повтарящи се и неизискуеми задължения е възможно в случаите, при които е сигурно, че те ще настъпят. Намерил е, че процесните вреди са свързани с разходи за болногледач, като според т. 4 от ППВС № 4/75 г. на обезщетение подлежат и разходите за болногледач, дори и в случаите, когато пострадалият е бил гледан от близък човек. Заключил е, че това обстоятелство, съотнесено с факта, че в процесния случай състоянието на ищцата няма да се подобри и по тази причина няма да отпадне нуждата от специализирани грижи, сочи, че те със сигурност ще се престират, т.е. претенцията е допустима.

Въззивният съд е посочил, че оплакванията във въззивната жалба се базират единствено на доводи за присъждане на разходи за болногледач за минало време, въпреки липсата на доказателства, че такъв е бил наеман и му е било плащано. Поради това е намерил, че спорът относно наличието на предпоставките за пораждане отговорността на ответника за обезщетяване на претърпените от ищцата вреди не е пренесен пред въззивната инстанция, още повече, че той е разрешен със сила на пресъдено нещо, видно от приложените дела на СГС, САС и ВКС, а и от наличието на сключена съдебна спогодба по настоящето дело.

Във връзка с направеното оплакване въззивният съд е посочил, че според т. 4 от ППВС № 4/75 г., ако здравословното състояние на пострадал при непозволено увреждане е налагало неговото обслужване от друго лице, за заплатеното от пострадалия на това лице причинителят на увреждането дължи обезщетение. Прието е също, че той дължи такова обезщетение на самия пострадал и в случаите, когато последният не е заплащал за обслужването, а е бил гледан от свой близък, който поради тази причина не е получавал трудовото си възнаграждение, като размерът на обезщетението в този случай се равнява на необходимото възнаграждение за получените грижи. Приел е за установено от доказателствата по делото, че за минал период дължимите грижи са се осъществявали от бащата и сестрата на ищцата, като същите в периода на престирането им не са могли да работят. Поради това е достигнал до извод, че предпоставките за присъждане на обезщетение са налице. Посочил е, че те са налице и за бъдеще време, независимо от факта дали ищцата ще наеме с изплащаната й сума обучен болногледач или ще се възползва от избрания до момента поради липса на средства вариант.

По изложените съображения въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд и на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите му.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Не е налице твърдяната от касатора недопустимост на въззивното решение поради постановяването му по недопустим иск за бъдещи вреди. Съгласно разпоредбата на чл.124, ал.2 ГПК може да се предяви иск за осъждане на ответника да изпълни повтарящи се задължения, дори тяхната изискуемост да настъпва след постановяване на решението. В настоящия случай предмет на предявения иск по чл.124, ал.2 ГПК е вземане за обезщетение за бъдещи вреди, изразяващи се в разходи за болногледач. Според трайната практика на ВКС – определение № 39 от 22.01.2013г. по ч.гр.д. № 6/2013г. на ВКС, ГК, II г.о., постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК, при издаване на ЕР на ТЕЛК са отчетени всички фактори, които обосновават предвидимостта на здравословното състояние на лицето, а оттам и предвидимостта на разходите за лечение и други съпътстващи го дейности, което пък от своя страна обуславя допустимостта на иска за обезщетяването на вредите, за които вече е налице констатация, че ще настъпят с голяма степен на вероятност. В тази връзка следва да се вземе предвид, че подобни претенции се предявяват като периодични и изплащането на вече присъденото обезщетение бива прекратявано при констатиране на настъпили промени в здравословното състояние и работоспособността на пострадалото лице. Поради това предявяването на иск за заплащане на обезщетение за бъдещи имуществени вреди от заболяване за целия период на инвалидизация, посочен в ЕР на ТЕЛК, е допустимо. Като е достигнал до същия извод, въззивният съд е постановил допустимо решение.

Първият процесуалноправен въпрос е предпоставен от твърдението, че въззивният съд се е произнесъл извън рамките на спора, очертан в исковата молба, тъй като е приел за доказано, че бащата и сестрата на ищцата в периода на полагането на грижи не са могли да работят, каквито твърдения не са правени в исковата молба. В случая в исковата молба са изложени твърдения, че с оглед нуждата на ищцата от постоянна чужда помощ в нейното ежедневие и бит поради необратимото увреждане на гръбначния ѝ стълб е осъществявана помощ от нейните близки, които я обслужват и помагат във всички аспекти на нейния бит. Въззивният съд се е произнесъл по тези твърдения и въз основа на тях е достигнал до извод за наличие на предвидените в закона и в задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 4 от ППВС № 4/75 г., предпоставки за присъждане на претендираното обезщетение. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд представлява оплакване за неправилност, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Въпросите, поставени в т.2, се отнасят до приложението на чл.236, ал.2 ГПК и задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност. По тези въпроси е формирана постоянна съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ІV г. о., решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ІІ т. о., решение № 10/04.07.2011 г. по гр. д. № 533/2010 г. на ІІІ г. о., решение № 147/11.01.2013 г. по т. д. № 46/2012 г. на ІІ т. о., решение № 221/18.01.2013 г. по т. д. № 1270/2011 г. на ІІ т. о. и други. Съгласно така формираната практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания и доводите в отговора на въззивната жалба всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми.

В настоящия случай въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС, като на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционния съд и е обсъдил изложените във въззивната жалба оплаквания, приемайки, че от събраните доказателства е установено полагането на дължимите грижи за ищцата от нейните баща и сестра. Въпросите са поставени във връзка с изложени от касатора твърдения за превратно тълкуване на събраните доказателства, представляващи по същество оплаквания за неправилност на обжалвания акт, по които касационната инстанция не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК. Поради това не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Третият процесуалноправен въпрос не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд не е приел, че ищцата не дължи пълно и главно доказване на обстоятелствата, на които се основава предявеният иск, а въз основа на събраните по делото доказателства е достигнал до извод, че тези обстоятелства се явяват доказани. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд представлява оплакване за неправилност, което не може да обоснове допускане на касационен контрол.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответницата следва да бъдат присъдени разноски за настоящата инстанция в размер на 1800 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение