Определение № 316 от 16.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 683/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ищцата Д. Й. И., чрез адв. Б. Т. срещу определение № 4516/21.12.2021 г. по в.гр.дело № 2967/2021 г. на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено определение № 7295/09.11.2021 г. по гр.дело № 9419/2021 г. на Варненския районен съд, с което е прекратено производството по делото. Поддържаните основания за неправилност на определението са нарушение на материалния закон и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване на определението на Варненския окръжен съд по поставените въпроси в изложението, да се отмени същото и делото да се върне на Варненския районен съд за продължаване на процесуалните действия по подадената искова молба от жалбоподателката. В изложението са формулирани въпросите: 1. Искът за съществуване на едно брачно отношение между две страни изисква ли страни по делото да бъдат единствено и само брачните партньори в това правоотношение при положение, че законът не сочи изрично такава хипотеза? 2. При предявяване на такъв иск от страна на един от брачните партньори след смъртта на другия партньор поради обстоятелства отричащи съществуването на този брак, инициирани от външен фактор, не обосновават ли насочването на същия този иск към лицето, посочено като наследник на починалия съпруг? 3. Какво би било правното основание при предявяване на такъв иск за съществуване на едно брачно отношение, при положение, че поне единия от съпрузите е починал. Такъв иск обвързан ли е с давностен срок на предявяване? 4. Налице ли е правен интерес за преживелия съпруг да предяви такъв иск при наличие на обстоятелства, отричащи съществуването на брака му с починалия вече брачен партньор и още повече при наличието на обстоятелства, застрашаващи семейното имущество?. Въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът по жалбата К. У. И. М. не е изразил становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя съобразно правомощията си по чл. 278, ал.1 и сл. от ГПК приема следното: Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК от надлежна страна срещу въззивно определение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. Въззивният съд е приел, че производството по гр. д. № 9419/2021 г. по описа на Районен съд – Варна е образувано по искова молба, депозирана от Д. Й. И. първоначално срещу К.-У. И. М. и срещу Т. Е. Д., като законен представител на М. И. М. и А. И. М. за приемане за установено в отношенията между страните, че гражданският брак между ищцата и И. Г. М. не е прекратен и че след смъртта на съпруга й, починал на 27.12.2014 г. ищцата е негова законна вдовица. Посочено е, че в исковата молба са изложени доводи, че между Д. Й. И. и И. Г. М. е сключен граждански брак на 25.10.1989 г. в [населено място], като от брака си имат едно родено дете – К.-У. И. М.. След смъртта на съпруга й е налично имущество, находящо се в Германия, по отношение, на което са заявени претенции от страна на Т. Е. Д.. Ищцата разбрала, че бракът й бил прекратен през 2013 г., след проведен съдебен процес в Германия. Прието е, че с разпореждане от 29.06.2021 г. са дадени указания на ищцата да внесе държавна такса, да посочи адрес на ответника, да уточни правния си интерес от установяването на обстоятелството, че бракът й не е прекратен преди смъртта на съпруга й, както и да посочи дали е отменено бракоразводното решение по предвидения ред от немското законодателство. В определения от съда срок, с молба № 19117 от 12.07.2021 г. ищцата е оттеглила иска си по отношение на ответниците Т. Е. Д. като законен представител на М. И. М. и А. И. М.. Уточнила е, че правния й интерес произтича от липсата на уведомяване за провеждането на бракоразводния процес в Германия. С обжалваното пред Варненския окръжен съд определение № 7295 от 9.11.2021 г., постановено по гр. д. № 9419/2021 г. по описа на Районен съд –Варна е прекратено производството по делото, поради обстоятелства че българският съд не е компетентен да се произнесе по иска, че искането за приемане за установено, че гражданският брак не е прекратен със смъртта на съпруга й няма самостоятелен характер, че липсва правен интерес по така формулирания петитум за установяване съществуването на брака не към момента на откриване на наследството, а към един предходен момент, както и че искът не е предявен срещу надлежен ответник. Въззивният съд е приел, че за наличието на положителните предпоставки, респ. отсъствието на отрицателните предпоставки за допустимостта на производството, съдът следи служебно. Приел е още, че като предпоставка за допустимостта на установителния иск е необходимо наличието на правен интерес за ищеца от инициираната защита. Посочил е, че в случая ищцата обосновава правния си интерес за установяване, че гражданският й брак със съпруга й И. М. не е бил прекратен към един предхождащ смъртта му момент, а именно към 2013 г., както и че същата не била уведомена за провеждането на бракоразводния процес в Германия през 2013 г. Съдът се е позовал на чл. 124, ал. 4 ГПК и е приел, че иск за установяване съществуването или несъществуването на други факти с правно значение се допуска само в случаите, предвидени в закон. Приел е, че така както е формулирано искането на ищцата, същото касае установяването на факт, който не е измежду изрично предвидените от законодателя факти като подлежащи на установяване посредством инициирано исково производство, поради което установяването му чрез съдебен процес е изключено. С оглед на това е формиран извод, че е недопустимо установяването на факта, че гражданския брак между ищцата и И. М. не е прекратен през 2013 г., а едва през 2014 г. със смъртта на съпруга й. Прието е, че ищцата би имала интерес от установяването на факта, че е наследник на починалия й съпруг, тоест че се явява наследник, чиито права в наследството се оспорват от страна на ответника. Приел е, че подобни доводи не са релевирани в производството. Посочено е, че дори изрично в съдържанието на частната й въззивна жалба, ищцата посочва, че не цели да установи притежаването на права от имуществото, придобито по време на брака им, а единствено да запази статута си на законна съпруга и след смъртта на съпруга й – на вдовица. Съдът е приел за установено от представеното удостоверение за семейно положение рег. № А. от 26.08.2021 г., издадено от [община], че в графата за семейното положение на ищцата е посочено, че е вдовица, като неин съпруг е сочен - И. М., починал на 27.12.2014 г. С оглед на това е прието, че при липсата на представен по делото акт на германския съд, от който да е видно твърдяното прекратяване на сключения граждански брак между Д. И. и И. М., съдът не би могъл да извърши проверка дали твърденият факт реално се е осъществил в обективната действителност, ведно със следващите го последици във връзка със семейното положение на ищцата. Съдът е приел, че в производството ответникът, който е и син на ищцата не оспорва изложените твърдения в исковата молба. Прието е, че за допустимостта на производството по предявения установителен иск е необходимо насрещната страна да оспорва притежаването на твърдените права от страна на ищеца. Посочил е, че подобно оспорване в настоящото производство не е сторено. С оглед на това е формиран извод, че въпреки дадените указания от страна на първоинстанционния съд, ищцата не е установила интереса си от предявяване на иска, поради което производството се явява недопустимо. Въззивният съд е приел, че поначало липсва правен интерес от установяване на права и правоотношения към минал момент, доколкото интересът на страните винаги е да решат спора, съществуващ към настоящия момент и именно поради това в случаите, когато е допустимо да съществува иск за установяване на права към минал момент, това е изрично предвидено в закона. Прието е, че в разглеждания случай, се цели да бъде установено съществуването на брачно правоотношение към един минал момент – 2013 г., предхождащ смъртта на съпруга И. М., настъпила през 2014 г. С оглед на това е изведен извод, че и на това допълнително основание, предявеният иск се явява процесуално недопустим. Прието е, че исковете за установяване съществуването или несъществуването на брака са брачни искове /чл. 318, предл. последно ГПК/, като строго личния характер на брачното правоотношение налага по тях да вземат лично участие съпрузите. Прието е още, че в случая се цели да бъде установено съществуването на брака между съпрузите към момента на смъртта на съпруга И. М. през 2014 г. Според въззивния съд само съпрузите могат да бъдат страни по брачните искове и брачен процес без участието на двамата съпрузи е недопустим. Приел е, че смъртта на един от съпрузите, настъпила преди предявяване на брачен иск, изключва по-късното му предявяване. Въззивният съд е приел за недопустимо предявяване на брачен иск от или срещу наследниците на починалия съпруг. С оглед на това е направен извод, че доколкото искът е предявен срещу наследник на починалия съпруг, то същият и на това основание, се явява недопустим. За пълнота на изложението е посочено, че Регламент (ЕС) № 650/2012 г. касае въпроси, свързани с наследствени правоотношения. Прието е, че в случая, ищцата не твърди, че има качеството на наследник на починалия си съпруг, поради което соченият регламент се явява неприложим.Според съда дори и да са заявени такива права, като допълнителен довод за неприложимостта му, следва да се отчете обстоятелството, че смъртта на И. М. е настъпила на 27.12.2014 г., а Регламент (ЕС) № 650/2012 г. влиза в сила, считано от 17.08.2015 г. /по аргумент от чл. 83 и чл. 84 от същия/. Прието е, че оплакванията в жалбата, наведени в тази насока, макар и да са основателни, не могат да доведат до различен извод по същество на спора, пренесен пред въззивната инстанция, а именно за липсата на положителни процесуални предпоставки, обуславящи недопустимостта на предявения от Д. Й. И. иск. При тези съображения обжалваното определение, с което е прекратено производството по делото е потвърдено. По правните въпроси: Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по първи и втори въпроси от изложението. Въпросите се свеждат по съдържание до въпроса допустим ли е предявен иск за установяване съществуване на брак от съпруг след настъпила смърт на другия съпруг. Жалбоподателката не е обосновала допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК - не е посочила какво е значението на правния въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателката не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. По поставения въпрос, касаещи приложението на нормата на чл.124,ал.4 ГПК не е налице непълнота или неяснота в правната уредба, не се налага изоставяне на едно тълкуване на закона,за да се възприеме друго и съществува трайна съдебна практика. С определение № 60223/18.06.2021 г. по ч.гр.дело № 1402/2021 г. на ВКС, IV г.о. по чл.274,ал.3 ГПК е прието, че както съществуването, така и несъществуването на брачното правоотношение може да бъде установявано по исков ред, което е видно от разпоредбата на чл. 318 от ГПК. В нея са посочени три иска, които законът счита за брачни и които се разглеждат по реда на глава двадесет и шеста „Производство по брачни дела“ на ГПК. Това са исковете за развод, за унищожаване на брака, както и за съществуването или несъществуването на брака. Страните по първите два иска са определени от закона-чл. 49 и чл. 50 за СК по исковете за развод и чл. 47 от СК по исковете за унищожаване на брака. Липсва изрична законова разпоредба, която да посочва страните по исковете за съществуване или несъществуване на брака. Затова в чл. 318, пр. 3 от ГПК е посочено, че те се считат за брачни ако се отнасят за съществуването или несъществуването на брак между страните по тях. Такова уточнение не би било необходимо ако такива искове може да се предявяват само между страни по спорното брачно правоотношение и наличието му сочи, че е възможно предявяването на такива искове и от трето лице, което не е страна по това правоотношение. В последния случай искът ще е общия установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, а не брачен такъв по чл. 318, пр. 3 от ГПК. От разпоредбите на чл. 327 и чл. 328 от ГПК не следва друг извод, тъй като от тълкуването на двете разпоредби е видно, че те се отнасят до исковете за развод и за унищожаване на брака, но не и за исковете за съществуване или несъществуване на брака. За последните липсва специално правило, което да ограничава продължаването на производството при смърт на някоя от страните, поради което се прилагат общите правила на ГПК. Друг извод не следва и от разпоредбата на чл. 329 от ГПК, тъй като тя се отнася само до разноските по брачните дела. Брачното правоотношение има значение не само за страните по него, но и за третите лица. Съпругът може да се позовава на него за да обоснове право на собственост върху имот, придобит чрез договор сключен само от другия съпруг, за придобиване качеството на наследник на починалия съпруг и други такива. Същевременно трето лице може позовавайки се на брачното правоотношение да твърди солидарно задължение на съпруга за поето от другия съпруг задължение за нуждите на семейството. Затова не само страните по спорното брачно правоотношение, но и всяко трето лице, което има интерес от това може да предяви иск за съществуването или несъществуването на брачното правоотношение. Предявяването на иска не е ограничено със срок, поради което той може да бъде предявен и след смъртта на една или на двете страни по спорното брачно правоотношение, когато установяването на това обстоятелство е от значение за разрешаване на спора между страните по делото. В тези случаи като страна по делото, вместо починалата страна по спорното брачно правоотношение, следва да се конституират неговите правоприемници. Въпросът за наличието на интерес от предявяването на иска е винаги конкретен и се разрешава от съда с оглед на наведените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения, както и направените от ответната страна оспорвания и възражения. Правният въпрос е разрешен в противоречие с посочената практика на ВКС. Касационно обжалване не следва да се допусне по този правен въпрос, тъй като решаващите правни изводи на въззивния съд са повече от един и те са: с предявения иск с правна квалификация чл.124,ал.4 ГПК се иска установяване на факт, който не е измежду изрично предвидените в закона факти, подлежащи на установяване, поради което искът е недопустим; 2. не е налице правен интерес от търсената с иска защита, ответникът, който е син на ищцата не оспорва изложените твърдения в исковата молба; 3. липсва правен интерес от установяване на права и правоотношения към минал момент, доколкото интересът на страните винаги е да решат спора, съществуващ към настоящия момент и поради това в случаите, когато е допустимо да съществува иск за установяване на права към минал момент, това е предвидено изрично в закона, какъвто не е настоящият случай. Тъй като решаващите правни изводи на въззивният съд са повече от един и по всеки от тях не е поставен правен въпрос касационно обжалване не следва да се допусне по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по въпроса посочен по-горе. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по трети и четвърти въпроси от изложението. Въпросите касаят правилността на въззивното определение и поради това не отговарят на изискването за правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Съгласно практиката на ВКС, изразена в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно определение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното определение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната частна жалба, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното определение. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Трети и четвърти въпроси, формулирани от жалбоподателката са от значение за правилността на обжалваното въззивно определение, за възприетата фактическа обстановка от въззивния съд и обсъдените по делото доказателства, поради което с оглед на даденото задължително тълкуване от ВКС не представляват общо основание за допускане на касационно обжалване – т.е. не са правни въпроси. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение