Определение № 3175 от 11.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1135/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗК „Лев Инс“ АД със седалище в [населено място] - чрез процесуален представител юрисконсулт, против решение № 27 от 04.02.2025 г., постановено по в. т. д. № 398/2024 г. на Апелативен съд - Пловдив. Касационната жалба е насочена срещу частта от посоченото решение, с която е потвърдено решение № 195 от 24.04.2024 г. по т. д. № 116/2023 г. на Окръжен съд - Пловдив (погрешно посочен като Окръжен съд - Стара Загора) в частта за осъждане на дружеството - касатор да заплати на М. А. К. обезщетение за неимуществени вреди, претърпени при ПТП на 24.08.2022 г., в размер на разликата над сумата 60 000 лв. (за която първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила) до сумата 130 000 лв., ведно със законна лихва, считано от 15.11.2022 г. до окончателното изплащане. В частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд в обжалваната пред въззивната инстанция част за осъждане на касатора да заплати на М. А. К. обезщетение за претърпени имуществени вреди за разликата над сумата 324.47 лв. до сумата 648.94 лв., ведно със законна лихва, считано от 15.11.2022 г. до окончателното изплащане, решението на въззивния съд не е обжалвано и е влязло в сила. В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно поради наличие на основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Излагат се оплаквания, че при произнасяне по възражението за принос на пострадалия ищец въззивният съд неправилно не е приложил разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като не е отчел тежестта на извършените от двамата участници в инцидента нарушения на правилата за движение с пряко отношение към настъпването на противоправния резултат и не е взел предвид конкретния принос на всеки от тях за настъпване на произшествието, респ. на вредите. Навеждат се доводи, че поведението на ищеца по време на възникване на инцидента е в пряка причинна връзка с проявлението на вредите, поради което съдът е следвало да го съобрази и да определи принос от негова страна не по-малък от 50 %. Поддържат се и оплаквания, че въззивният съд необосновано и в нарушение на материалния закон - чл. 52 ЗЗД, е определил обезщетение за неимуществени вреди в значително завишен размер, който не е съобразен с икономическите условия в страната и не кореспондира с принципа за справедливост; че въззивният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в липса на анализ и на цялостна преценка на всички доказателства и обстоятелства от значение за справедливия размер на обезщетението; че постановеното от въззивния съд решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулирани са две групи въпроси, за които се твърди, че са от значение за изхода на делото и че са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, решение № 158/28.12.2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на I т. о. на ВКС (за първата група въпроси), Постановление № 17/18.11.1963 г. на Пленума на ВС, Тълкувателно решение №1/2014 г. от 23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС, Тълкувателно решение № 88/12.09.1962 г. на ОСГК на ВС и решение № 44/26.03.2013 г. по т. д. № 1139/2011 г. на ВКС (за втората група въпроси), а именно: „ І. Следва ли съдът, при приложението на чл. 52 от 33Д и определяне на справедливо обезщетение за причинени на пострадалото лице неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в ППВС № 4/1968г. на ВС и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост; Следва ли въззивната инстанция да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения; Следва ли съдебното решение да съдържа обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви, в отхвърлянето на такива доводи и възражения като неоснователни; Следва ли съдът да посочи в мотивите на съдебния акт механизма, по който е достигнал до извод, че определеният размер на застрахователното обезщетение е съответен да компенсира пострадалите за претърпените от тях неимуществени вреди; ІІ. В случаите на заявено възражение за съпричиняване на пострадалия за осъцествяване на транспортен инцидент, но и за съпричиняване за тежестта на вредите, следва ли с оглед точното прилагане на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД решаващият съд да посочи поотделно спрямо всяко от тези възражения въз основа на кои обстоятелства и в какво тяхно значение, при конкретно установените по делото факти, обосновава извода относно наличие или липса на съпричиняване, и съответно - каква е неговата степен; Следва ли решаващият съд да посочи, при конкретно установените по делото факти, с кои от тях обосновава липса или наличие на съпричиняване по отношение определящите вредоносното събитие елементи на неговия механизъм и да отграничи вредите, произтичащи от незаконосъобразно поведение на пострадалия със значение за увеличаване обема и проявлението на вредите, като им даде самостоятелна оценка с оглед прилагането на чл. 51, аз. 2 от ЗЗД; В случаите, при които пострадалият е съпричинил със собствено неправомерно поведение, както за осъществяване на вредоносното събитие, така и за увеличаване на обема на вредите, какви са обективните критерии, които съдът следва да съобразява, за да приложи точно разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, и дали това са броя на извършените нарушения, тяхната тежест като нарушения на правилата за движение по пътищата или обективния им принос за възникване на вредите; Следва ли с оглед точното прилагане на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД съдът да разгледа и определи принос съответно на всяко извършено нарушение на закона, преценявайки го самостоятелно с оглед отношението му за настъпване на вредите, и спрямо всяко поотделно да извърши преценка относно предотвратимостта или непредотвратимостта на вредите, въз основа на което и с оглед произнасяне по спорния предмет да прецени съвкупно така определения принос с оглед определяне конкретното му съотношение спрямо деликтното поведение“. За поставените въпроси се сочи бланкетно и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация М. А. К. от [населено място] - чрез процесуален представител адвокат, в който е изразено становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на разноски за производството пред касационната инстанция. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. За да потвърди решението на първоинстанционния съд в частта, с която е уважен предявеният от М. К. срещу ЗК „Лев Инс“ АД пряк иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за разликата над сумата 60 000 лв. до сумата 130 000 лв., Апелативен съд - Пловдив е извършил самостоятелна преценка на фактите и доказателствата по делото и след обсъждане на поддържаните във въззивното производство доводи и възражения на страните е достигнал до решаващите изводи, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение от 130 000 лв. за неимуществени вреди, претърпени от ищеца при ПТП на 24.08.2022 г., удовлетворява изискването на чл. 52 ЗЗД за справедливост и не подлежи на намаляване при предпоставките на чл. 51, ал. 2 ЗЗД поради недоказан принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат. Въз основа на заключенията на назначената в първоинстанционното производство автотехническа експертиза и на изслушаната във въззивното производство допълнителна автотехническа експертиза въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че произшествието е настъпило на 24.08.2022 г. около 18.07 ч. в [населено място] при следните обстоятелства: Лек автомобил „Лексус“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от Ц. И. И., се е движил по [улица]в посока от юг на север, като в това време ищецът М. К. е управлявал велосипед „Спринт“ по същата улица в посока от север на юг. На около 15,29 м. от мястото на удара велосипедистът М. К. е започнал да заобикаля спрели на платното за движение автомобили. Водачът на лекия автомобил е имал техническа възможност да забележи движещия се срещу него велосипед и да реагира, тъй като се е намирал все още на разстояние от около 40,84 м. от мястото на удара, но въпреки това автомобилът е продължил движението си със скорост около 27 км/ч и след 5.52 секунди е настъпил удар между автомобила и велосипеда. След удара лекият автомобил е продължил движение в същата посока, подминал е „Т“-образно кръстовище, навлязъл е в зелена площ на околоблоково пространство и след преодоляване на препятствия се е установил на място. В резултат на удара велосипедистът М. К. е отхвърлен напред и надясно, след което е паднал върху паркиран на източния тротоар лек автомобил „Волга“. Вещите лица са посочили, че ударът е настъпил в лентата за движение на велосипеда, която е била лента за насрещно движение на автомобила; С цел да избегне съприкосновение с автомобила велосипедистът е предприел отклоняване надясно в посока запад, задействал е спирачната система на велосипеда и е спрял преди да бъде ударен от автомобила. Същевременно лекият автомобил е продължил движението си, въпреки спирането на велосипедиста, и е ударил последния. В заключенията е изразено мнение, че в конкретната пътна ситуация ударът е бил неизбежен поради липса на правилна от техническа гледна точка реакция от страна на водача на автомобила. Във връзка със заключенията съдът е съобразил и показанията на водача на автомобила Ц. И., разпитан като свидетел, който е заявил, че е видял велосипедиста, но понеже колата му е автоматик, вместо спирачка натиснал газта, след което е видял велосипедиста да пада отпред и после отдясно; Ударът на велосипедиста бил нанесен по време на ускорението на скоростта на автомобила. За изясняване на получените от ищеца травматични увреждания въззивният съд е обсъдил задълбочено събраните по делото писмени доказателства (медицинска документация) и заключението на назначената от първата инстанция съдебномедицинска експертиза. Въз основа на констатациите в заключението и на съответните медицински документи съдът е приел за доказано, че вследствие на удара ищецът е получил многофрагментно счупване на лява седалищно - хълбочна кост със засягане на дъното на лява тазобедрена става (ацетабулум), счупване на горното и долното рамо на лявата срамна кост, счупване на предната повърхност на кръсцовата кост, разкъсно - контузна рана на външната част на дясно ходило, контузио капитис и комоцио церебри градус левис (мозъчно сътресение). В процеса на лечение е настъпило усложнение от травмата на таза - масивна белодробна тромбоемболия, съпроводена със задух и упресия в гърдите поради наличие на „яздещ тромб“, която представлява разстройство на здравето, временно опасно за живота. Ищецът е бил и с придружаващо заболяване - глухота. Проведено е лечение в различни лечебни заведения, като по повод фрактурата на таза е извършена операция с фиксация чрез планки и винтове, след която ищецът е бил на домашен режим, не е стъпвал на оперирания крак четири месеца и се е придвижвал с помощни средства. При извършен преглед за целите на експертизата е констатирано, че ищецът се движи с накуцваща походка, обременяваща левия крак, оплаква се от болки в лявата тазобедрена става при натоварване и промяна на времето, целият ляв крак е в оток, движенията на крака са ограничени с ротарна контрактура, съпроводена с болка в крайните фази, а кракът е скъсен с два сантиметра. Обективното здравословно състояние на ищеца след ПТП е увредено поради политравматизацията - обширно засягане на таза с голяма кръвозагуба и засягане на дясна тазобедрена става и на дясно ходило. Възстановяването в областта на тазобедрената става, което обичайно е около 6 месеца, при ищеца е забавено по причина на белодробната тромбоемболия, като съществуват предпоставки за развитие в бъдеще (ексцес) на артрози в областта на лявата тазобедрена става, чиито движения са в ограничен обем, а артрозните изменения водят до инвалидизация и налагат подмяна на ставата с изкуствена. Болките и страданията, които е търпял ищецът по повод на травмите, са били силно изявени непосредствено след травмите и са били съпроводени със затруднено обслужване и придвижване по време на цялостния лечебен и възстановителен процес. Въззивният съд е подложил на преценка събраните в хода на делото свидетелски показания, относими към претърпените от ищеца неимуществени вреди, и заключението на назначената от първата инстанция съдебнопсихиатрична експертиза. Свидетелите, които имат преки и непосредствени впечатления от състоянието на ищеца непосредствено след инцидента, са установили, че той се е нуждаел продължително време от чужда помощ за ежедневното си обслужване, притеснявал се от положението си, бил много тревожен, изпитвал силни болки и страдал заради невъзможността да води нормален живот и да се грижи за сина си. Според експертното заключение настъпилото ПТП е предизвикало у ищеца остра стресова реакция и посттравматично стресово разстройство, съпроводено със ситуативно обусловена тревожна депресивна и астено вегетативна симптоматика. В заключението е посочено, че поради съществуващото заболяване - смесена звукопроводна и невросензорна глухота (двустранно), ищецът изразява мислите си чрез жестове, мимики, владее езика на глухонемите; Специфично в ежедневието му е било ползването на колело, с което се е придвижвал бързо и се е справял с множество задачи, свързани с ежедневните потребности на отглеждания от него болен син, страдащ от лека умствена недостатъчност и глухонемота; Вследствие на преживяното ПТП и продължително болнично лечение се е наложило ищецът да промени начина си на живот предвид увеличаващата се нужда от подкрепа в ежедневието от околните, като за времето, през което е трябвало да търпи физически ограничения по причина на получените увреждания и на провежданото лечение, той е изпитвал неудобство и е преживявал отново случилото се; Състоянието му се утежнявало допълнително от специфичните потребности, изискващи по-големи усилия за справяне с новата ситуация, и от осъзнаването, че при наличните затруднения има задължения като родител на дете със специални потребности; Промяната в начина на живот е довела до развитие на ситуативна и преципитираща тревожност, които затрудняват функционирането на ищеца и полагането на грижи за детето, което е със специфични потребности; Ищецът е станал по-раздразнителен, страхува се от медицински манипулации, а смесеното тревожно депресивно състояние в рамките на разстройство на адаптацията е станало устойчиво; Поради остатъчната тревожност и наличните специфични потребности е нарушен процесът на възстановяване на физическото състояние на ищеца. След съвкупна преценка на приетите за установени правнорелевантни факти въззивният съд е споделил решаващия извод на първоинстанционния съд, че сумата от 130 000 лв. представлява справедлив размер на обезщетението, което се дължи на ищеца като паричен еквивалент на понесените в резултат на произшествието неимуществени вреди (болки, страдания и неудобства). За да се произнесе в този смисъл, въззивният съд е взел предвид броя, вида, характера и тежестта на получените от ищеца увреждания, продължителния и сложен период на болнично лечение, претърпените медицински интервенции в различни лечебни заведения, пълното обездвижване за продължителен период от време и проведеното следболнично лечение, при което ищецът е бил изцяло зависим от чужда помощ за осъществяването на най-елементарни хигиенно-битови нужди, драстичната промяна в начина на живот на ищеца, съпътствана с неблагоприятни емоционални изживявания, липсата на пълно възстановяване на засегнатия ляв долен крайник и скъсяването му с продължаващо накуцване, актуалното медицинско състояние на ищеца и прогнозираната от експертите артроза вследствие многофрагментното счупване на лявата седалищно - хълбочна кост със засягане на дъното на лява тазобедрена става. Като съществени за размера на обезщетението въззивният съд е отчел и обстоятелствата, че след инцидента ищецът вече не може да управлява велосипед и да се придвижва по обичайния преди това за него начин, че инцидентът има трайно негативно отражение върху психичната сфера на ищеца, който е преживял остра стресова реакция, последвана от разстройство на адаптацията с тревожно хиподепресивна симптоматика и развитие на посттравматично стресово разстройство, съпроводено със ситуативно обусловена тревожно депресивна и астено вегетативна симптоматика, която не е преминала. Поставен е акцент върху специфичните потребности на ищеца с оглед инвалидизацията му поради глухота от ранно детство, които потребности изискват още повече усилия за справяне с новата ситуация, както и върху факта, че той е самотен родител и въпреки състоянието си трябва да полага грижи за сина си, който също е със специфични потребности. Въззивният съд е преценил като неоснователно възражението на ответника за принос на пострадалия ищец по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. След обстоен анализ на доказателства относно механизма на произшествието съдът е достигнал до категоричен извод, че с поведението си ищецът не е допринесъл за реализиране на произшествието и за проявлението на вредите, които подлежат на обезщетяване от ответника. Изложил е съображения, че произшествието е резултат единствено от действията на водача на лекия автомобил „Лексус“, който е нарушил правилата за движение по чл. 5 ал. 1 т. 1, чл. 8, чл. 20 ал. 1, чл. 25 ал. 2, чл. 44 и чл. 46 ЗДвП, навлязъл е в лентата за насрещно движение и не е намалил скоростта, нито е спрял, за да пропусне насрещно движещия се велосипедист, въпреки невъзможността автомобилът и велосипедът да се разминат безопасно; Същевременно ищецът, в съответствие с чл. 44 ал. 2 ЗДвП, в момента на възприемане на насрещно движещия се автомобил, се е придвижил в западната лента на платното за движение и е предприел спиране, като почти е спрял, преди да бъде ударен. Тезата на ответника (базирана на изразено по време на изслушване на експертите предположение), че ударът е щял да бъде избегнат, ако ищецът се е движил най-вдясно на пътното платно, не е възприета от въззивния съд с мотив, че не е проведено пълно доказване относно възможността за предотвратяване на удара и че изводът за съпричиняване не може да почива на предположение. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - Пловдив въззивно решение. Първата група въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД, са включени в предмета на делото и са значими за неговия изход, но не са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и с посочената от касатора практика на ВКС. С Постановление № 4/1968 г. Пленумът на Върховния съд е отговорил на въпроса кои са критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост” по чл. 52 ЗЗД и имат значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. В т. 11 на постановлението е указано на съдилищата, че при определяне на размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят вредите, и в мотивите към съдебното решение да се посочват конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на вредите. В т. ІІ от съобразителната част на постановлението е разяснено, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост и че понятието справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обстоятелства, които съдът трябва да вземе предвид при определяне на обезщетението. Задължителните указания на Пленума на ВС са намерили отражение и в създадената при действието на чл. 290 ГПК практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД, част от която е цитирана в изложението към касационната жалба. В постановените от различни състави на ВКС решения е изразено разбирането, че за да удовлетворява изискването за справедливост по чл. 52 ЗЗД и да компенсира в най-пълна степен причинените неимуществени вреди, присъденото от съда обезщетение следва да е определено при съблюдаване на посочените в ППВС № 4/1968 г. критерии и след задълбочена преценка на всички релевантни за спора обстоятелства, които в конкретния случай формират съдържанието на понятието „справедливост”. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е определил дължимото обезщетение за неимуществени вреди, след като е взел предвид всички установени по делото правнорелевантни факти, които в конкретния случай попълват съдържанието на понятието „справедливост”. Съобразени са както общите критерии, указани в ППВС № 4/68 г., така и специфичните за конкретния спор обстоятелства - получените от ищеца множество травми, част от които тежки и последвани от сериозни усложнения, продължителното лечение и възстановяване от травмите, интензивните и продължителни болки и страдания, значителните неудобства в ежедневието в резултат на получените увреждания, продължили дълго време, остатъчните последици от отделни травми и неблагоприятната прогноза за развитието им в бъдеще, цялостното отражение на произшествието и на последиците от него върху живота на ищеца и върху неговото физическо и психическо здраве, включително по причина на специфичните му потребности, наложени от проявата на глухота през ранното му детство, съпътстваща го през целия живот. От мотивите към обжалваното решение е видно, че при определяне на обезщетението въззивният съд е взел предвид всички установени по делото факти, релевантни за приложението на чл. 52 ЗЗД, и е обсъдил всички доводи и възражения на страните, които имат значение за справедливия размер на обезщетението. Въпросът дали определеното обезщетение съответства на фактите по делото е от значение за правилността (обосноваността) на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Поради отсъствие на твърдяното от касатора противоречие с практиката на ВС и ВКС няма основание решението да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Втората група въпроси в изложението са поставени във връзка с решаващия извод на въззивния съд за отсъствие на принос на пострадалия ищец по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Част от въпросите нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като отразяват защитната теза на касатора за наличие на принос, съставляващ основание за намаляване на дължимото обезщетение при предпоставките на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, която не е възприета от въззивния съд след преценка на относимите към спора за принос доказателства. Останалите въпроси, които условно могат да се подведат под общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК, не удовлетворяват допълнителния селективен критерий, специфичен за поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване - чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В трайната практика на ВКС по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД (напр. решение № 18/17.09.2018 г. по гр. д. № 60304/2016 г. на IV г. о., решение № 60023/02.08.2021 г. по т. д. № 2956/2019 г. на II т. о., решение № 32/15.03.2021 г. по т. д. № 30/2020 г. на II т. о., решение № 151/12.11.2012 г. по т. д. № 1140/2011 г. на II т.о.) е възприето разрешението, че: Изводът на съда за наличие на принос по чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. За да се произнесе по направено възражение за принос, съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и да определи неговия обективен принос. Въззивният съд е постановил решението си в съответствие с относимата практика на ВКС, като е отрекъл наличието на принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД след направен категоричен извод, основан на доказателствата по делото, че с поведението си на велосипедист ищецът не е нарушил правилата за движение и не е допринесъл за настъпване на пътния инцидент. В мотивите към решението си въззивният съд е изследвал действията на всеки от двамата участници в инцидента и е извършил преценка дали и в каква степен при конкретната ситуация на пътя поведението на ищеца е способствало обективно за реализиране на произшествието, респ. за настъпване на вредоносния резултат. Съобразено с практиката на ВКС по приложението на чл.51, ал. 2 ЗЗД е и становището на въззивния съд, че признаването на принос не може да почива на изразеното от вещото лице предположение, че ако ищецът се е движил с велосипеда си по-плътно вдясно до паркиралите в платното му автомобили, велосипедът и лекият автомобил може би са щели да се разминат и ударът е щял да бъде избегнат. Несъгласието на касатора с изводите, до които е достигнал въззивният съд при разглеждане на възражението за принос, е без значение за селектирането на касационната жалба и не може да предпостави допускане на обжалваното решение до касационен контрол. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се е позовал и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което не следва да се обсъжда, тъй като е заявено бланкетно, без излагане на аргументи относно значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото в смисъла, изяснен от ОСГТК на ВКС в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. - т.4. Независимо от това следва да се отбележи, че по приложението на разпоредбите на чл. 52 ЗЗД и на чл. 51, ал. 2 ЗЗД съществува трайна и непротиворечива практика на ВКС, в т.ч. и задължителна, която не се нуждае от промяна и/или осъвременяване, а нейното наличие изключва възможността за допускане на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По отношение на обжалваното решение не е осъществено и самостоятелното основание по чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и тези негови пороци да могат да бъдат установени въз основа на мотивите по чл. 236, ал. 2 ГПК. В случая касаторът формално е посочил в касационната жалба, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно, но не е изложил конкретни съображения в какво се изразява очевидната неправилност. Въз основа на мотивите към решението съставът на ВКС не констатира нито тежки нарушения на материалния и/или на процесуалния закон, допуснати при постановяване на съдебния акт, нито грубо противоречие на изводите на въззивния съд с правилата на логиката, поради което приема, че няма основание да се допуска касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл.3 ГПК. По изложените съображения решението по в. т. д. № 398/2024 г. на Апелативен съд - Пловдив не следва да се допуска до касационно обжалване. В отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК е формулирано искане за разноски, но тъй като не са представени доказателства за реално извършени разноски, на ответника по касация не следва да се присъждат разноски за производството по чл. 288 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,