Определение № 2875 от 13.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1197/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на Н. Ж. П. ЕГН: [ЕГН] срещу решение №29 от 09.02.2025 г. на Пловдивски апелативен съд, по в.т.д. №582/2024 г., В ЧАСТТА, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение по т.д. № 7/21 на Окръжен съд Хасково в осъдителната му част е отхвърлен искът на касатора против „ДАЛ БОГГ ЖИВОТ И ЗДРАВЕ“АД за разликата между 60 000 лева и 72000 лева, както и в ЧАСТТА, с която е било потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е бил отхвърлен искът на Н. Ж. П. за присъждане на застрахователно обезщетение в хипотезата на чл.432 ал.1 от КЗ във вр. с чл.52 ЗЗД, за сумата, представляваща разликата между 72 000 лева и общопретендираните 180 000 лева като частичен иск от общо 240 000 лева, за претърпени неимуществени вреди, в следствие на настъпило на 10.07.2020 г. пътно-транспортно произшествие /ПТП /. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение относно приложението на принципа на справедливост при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, като не са отчетени действителната тежест на всяко едно от причинените телесни увреждания на ищеца, неговата млада възраст, както и че е налице нарушение на чл.300 от ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че са налице основания за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1, т.1 ГПК. Ответникът по касационната жалба в депозирания писмен отговор от неговия пълномощник изразява становище за неоснователност на същата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 5 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е изложил следното: Видно от приложеното НОХД № 259/2022 година по описа на РС-Х. с Присъда № 6/23.01.2023 година А. М. С. е признат за виновен за виновен в това, че на 10.07.2020 година, около 22:10 часа в [населено място], при управление на МПС - мотоциклет „Ямаха Маджести“ с рег. [рег.номер на МПС] е нарушил правилата за движение по пътищата - чл.23 ал.1 от Закона за движение по пътищата и по непредпазливост причинил на ищеца тежка телесна повреда, изразяваща се в постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота по смисъла на чл.128 от НК, което се дължи на епидурален хематом с размери 3 см на 1 см в съвкупност с двустранен кръвоизлив под меките мозъчни обвивки - престъпление по чл.343, ал. 1,6. "б", предл. 1-во вр. с чл. 342, ал. 1 от НК. От влязлата в законна сила присъда, която съгласно чл.300 ГПК се явява задължителна за гражданския съд, който разглежда последиците от деянието, въззивният съд е приел за неоснователни възраженията на засткрахователя, че изключителен принос за настъпилто ПТП има пострадалия. Няма спор, че гражданската отговорност на водача на мотоциклета е била застрахована при ответника. За отговорите на спорните въпроси относно справедливия размер на обезщетението за претърпените от ищеца болки и страдания от значение, според съда, са данните от събраните гласни доказателства и приетите комплексна автотехническа и съдебномедицинска експертиза и съдебно психологическа експертизи: От приетата пред първоинстанционния съд комплексна автотехническа и съдебномедицинска експертиза, която съдът кредитира като компетентно изготвена и неоспорена от страните, се установява, че единствената причина за настъпване на ПТП-то е поведението на водача на мотоциклета, който въпреки, че е имал техничаска възможност да следи задните светлини на движещия се пред него лек автомобил, да забележи включването на задните стоп светлини, и да възприеме признаците за вида и характера на предстоящата промяна в скоростта на лекия автомобил, не е сторил това, като не спазил необходимата безопасна дистанция и е създал предпоставки за настъпването на ПТП-то. Според експертите и след уточняване механизма на настъпване на ПТП-то за водача на лекия автомобил не е съществувала техническа възможност да предотврати произшествието. Пострадалият Н. П. е получил черепно – мозъчна травма – счупване на черепа, навлизане на въздух в черепната кутия, контузия на мозъка и кръвоизлив в него, кръвоизлив над твърдата мозъчна обвивка с дебелина на слоя 0.5 см., кръвоизлив под меките мозъчни обвивки и гръдна травма – счупване на 1-во ребро вдясно, контузия на белия дроб и охлузване на гръдния кош и поясната област. Констатираните увреждания са били лекувани в болница за около две седмици, но според експерта възстановяването е продължило повече, като кръвоизливите в мозъка и меките мозъчни обвивки са овладяни медикаментозно, тъй като не е била налична компресия и дислокация на мозъка не е предприета операция, а резорбцията им е отнела 2-3 месеца. По отношение на счупените черепни кости експерта е посочил, че същите зарастват за около 3 месеца, а въздуха се резорбира за около 2 месеца. Досежно контузията на белия дроб вещото лице е посочило възстановителен период от около 4 седмици с уточнението, че за период от 30 дни съществува опасност от инфекция, а по отношение на счупеното ребро е посочен период на възстановяване от 30 дни, а за охлузванията е определен възстановителен период от около две седмици. Според експертите черепно – мозъчната травма във вида, който е получил пострадалия не би се реализирала ако по време на ПТП-то е бил с поставена предпазна каска. При разпита им в съдебно заседание вещите лица са уточнили, че при конкретният механизъм на ПТП, с прелитане на тялото над автомобила и падане, ако ищецът е бил с каска се създават условия за шийна травма, която би могла да доведе евентуално и до летален изход. Пред първоинстанционния съд е била допусната и изслушана СМЕ с в.л. неврохирург, който сочи, че по данни от ищеца, същия е посетил специалист невролог веднъж, тъй като не е имал оплаквания. Заявява, че не може да се определи период, в който може да се развие епилепсия след претърпяна черепно – мозъчна травма, но обикновено това се случва в първите 6 месеца. Травмата на ищеца определя като средно тежка и заявява, че проведеното медикаментозно лечение за период от 6 месеца е дало резултат, като не е позволило да се развие епилепсия. От приетата съдебно – психологична експертиза, която съдът е кредитирла като компетентно изготвена и неоспорена от страните се установявало, че вследствие претърпяното ПТП при ищеца доминират хроничният стрес и посттравматичните индикации, които са оказали негативно въздействие върху емоционалното му състояние. Според експерта психичната травма, формирана като последица от преживяното му е носила и продължава да носи болка, като извода е, че психиката на ищеца не е преработила травмата от преживяното, което не му позволява да функционира нормално – чувства се тъжен, подтиснат, тревожен и се затваря в себе си. Евентуално бъдеща стресова ситуация, близка до приживяното ПТП от 10.07.2020г. би активирала отново същите стресови реакции и негативни психоемоционални преживявания у ищеца, което ще доведе до трайни негативни изменения в психиката му. В качеството на свидетел в проинстанционното производство е била разпитана и майката на ищеца Т. И., чиито показания съдът е кредитирал, като преки и непосредствени. Свидетелката твърди, че след като разбрала за случилото се, посетила Бърза помощ, където с инът й бил «много зле» - със счупен череп, счупени две ребра и кръвоизлив в мазъка, а по пътя към болничното заведение губел съзнание и повръщал кръв. Твърди, че бил настанен в интензивно отделение и приведен в изкуствена кома, а след като провели съответно медикаментозно лечение и кръвоизливите започнали да се разсейват, ищеца бил приведен в Неврохирургия, където бил обслужван от свидетелката в продължение на около две седмици. След изписването от болницата, лечението на сина й продължило, като предписанието на лекарите било да се пази от слънце, да не приеме алкохол, цигари, шоколад и да приема съответните медикаменти за период от шест месеца. След проведено ЕЕГ заключението на лекарите било, че все още ищеца не е възстановен, както и че две години следва да се пази, а самия той се оплаквал от болки в кръста, крака и главоболие. След станалото синът й станал много нервен, бързо избухвал, бързо забравял и не помнел нищо от инцидента. След катастрофата се наложило да смени работата, тъй като тази, която работил се оказала тежка за състоянието му. Свидетеката сочи, че докторите ги предупредили, че ищеца следва да бъде внимателен, тъй като в следващите пет години е възможно да развие епилепсия или друго усложнение. В аналогичен смисъл са показанията и на св. Ж. Х., баща на ищеца. Свидетелят твърди, че видял сина си в Бърза помощ, половин час след инцидента, като състоянието му било «недобро», полусънно, имал счупени ребра и фрактура на черепа, които наложили възстановяване около половин година. Твърди, че Н. лежал в болницата две седмици – една в интензивно и една в друго отделение, както и че след изписването му не се нуждаел от помощ, единствено от наблюдение, за да няма влошаване на състоянието. Свидетелят сочи, че след станалото поведението на сина му се променило – станал нервен, несдържан, буйствал, забравял, наложило се да смени работата, бил депресиран. От месец – два» пострадалият живее на квартира с момиче. Свидетелят уточнява, че оплакванията на ищаца за болеви усещания в кръста и крака са основно зимните месеци. На база изложените факти, съдът е определил размера на дължимото за обезвреда обезщетение на база критерия за справедливост, съобразявайки разпоредбата на чл.52 от ЗЗД и като взема предвид, че понятието справедливост не е абстрактно, при преценката на конкретните обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се зачетат черепно мозъчна травма и кръвоизлив в мозъка, които са наложили привеждане на ищеца в състояние на изкуствена кома за около седмица и са създали притеснения за пълното му възстановяване в значителен период от време, фрактура на едно ребро, контузия на бял дроб, които са предизвикали болеви усещания у млад човек. От значение при определяне справедливия размер на обезщетението е и факта, че настъпилите увреди са се отразили негативно и на психическото здраве на ищеца, който от жизнен, млад и спортуващ човек се е превърнал в депресиран, нервен и избухлив такъв с психическа травма, вследствие преживяното, която не е преработил и понастоящем. Следва да бъде отчетено, че получените увреди са наложили ищеца да смени и работата си, като започне по – лека такава. Преценявайки от една страна младата възраст на увредения и факта, че оздравителният процес е приключил, без данни за развити усложнения, с изключение на психическите увреди, съдът е приел, че справедливият размер на обезщетението по смисъла на чл. 52 ЗЗД е 80 000 лв., в който смисъл е и приетото от първоинстанцинния съд. С така определения размер, според съда се постигала репарация на търпените от пострадалия неимуществени вреди, като се съобразят икономическите условия в страната към момента на настъпване на ПТП-то и същевременно се спазва общественото разбиране за справедливост, ориентир, за което са нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. За неоснователно е прието твърдението на жалбоподателя - ищец, че при определяне справедливия размер на обезщетение не е съобразено обстоятелството, че освен една тежка увреда, същия е претърпял и множество други тежки увреждания в различни части на тялото. Според съда увредите, извън черепно мозъчната травма не са тежки, не са и наложили помощ от близки в периода на възстановяване, а единствено са довели до спазване на предписан ограничителен режим при приемане на съответни напитки и храни и са предизвикали емоционални нарушения при ищеца с оглед настъпване на пълното му оздравяване. От данните съдържащи се в приетата комплексна автотехическа и съдебно медицинска експртиза за установено следва да бъде прието наведеното и подържано възражение за съпричиняване на вредоносния резултат. Експертите са категорични, че ако ищецът беше с поставена предпазна каска при установения механизъм на ПТП-то не би получил черепно мозъчна травма. Обстоятелството, че с поставена предпазна каска е възможно ищеца да получи шийна травма, която евентуално да доведе и до летален изход, съдът е счел само за недоказана хипотеза. Съдебното решение не може да почива на предположения, поради което и очертаната хипотеза не разколебава наложилия се извод – ищецът с поведението си е способствал настъпване на причинените му увреди и конкретно черепно мозъчната травма, който принос съдът определя на 25 %. Така определеният процент съпричиняване, според съда, е съобразен от една страна с факта, че ако ищецът бе ползвал предпазна каска не би получил черепно мозъчна травма, но каската не би го предпазила от другите настъпили увреди, а от друга с установения факт, че най – сериозни страдания ищеца е приживял именно вследствие черепно мозъчната травма. Ето защо обжалваният съдебен акт в частта, с която е бил уважен предявеният иск е за сумата над 60 000 лв. до 72 000 лв. следва да бъде отменен, а искът за сумата над 60 000 лв. до присъдените 72 000 лв. отхвърлен. В останалата обжалвана част решението, според въззивния състав следва да бъде потвърдено. В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, жалбоподателите, наследници на починалия в хода на производството ищец, сочат като обуславящи изхода по спора множество въпроси, които обобщено се свеждат до два: 1. За значението на влязлата в сила присъда относно последиците на деянието и длъжен ли е гражданския съд да се съобрази с тях; 2. За критериите при определяне на конкретния размер на обезщетение по чл.52 от ЗЗД; дали при определяне на застрахователното обезщетение по застраховка ГО на водача на МПС следва да се отита и икономическата конюнктура, изразена в размерите на застрахователните лимити и длъжен ли е съдът да вземе под внимание всички конкретни обстоятелства и да съобрази същите в тяхната съвкупност и в пълен обем относно значимостта им за определяне на размера на застрахователното обезщетение, включително данните, че при употреба от ищеца като пътник на задната седалка на мотоциклет на защитна каска, то това би довело до по-тежки увреждания при определяне от съда на приетия обем на съпричиняване по чл.51 ал.2 ЗЗД. Твърди, че по тези въпроси обжалваното въззивно решение е в противоречие със задължителната практика на ВКС- ППВС 4/68-по втория обобщен въпрос и посочените съдебни решения, постановени от ВКС по реда на чл.290 ГПК-по първия. Съгласно т.1 от ТР 1 ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. В случая, първият от така формулираните въпроси не отговаря на горните критерии за обуславящ изхода на спора, доколкото отговорът му не е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, тъй като в мотивите на въззивния съд се излагат съображения за прилагането на разпоредбата на чл.300 ГПК по отношение на задължително съобразяване на гражданския съд с последиците на деянието, за което има влязла в сила присъда. Отделен е въпросът, че ясната и безпротиворечива, в тълкуването и приложението й, разпоредба в чл.300 ГПК е пределно точна относно задължителността на присъдата за гражданския съд, който разглежда гражданските последици на деянието само относно това, дали същото е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца, като последните в случая са приети от съда за безспорни налични. Липсва основание, обаче, въз основа на цитираната разпоредба в ГПК да се остойности в по-висок размер обезщетенията за самите телесните увреждания. При произнасянето на съда по втория въпрос, не е налице констатирано противоречие със задължителната практика на ВКС, каквато се явява ППВС 4/68, доколкото от страна на съдебния въззивен състав в мотивите на обжалваното решение са изложени подробни съображения за множеството конкретни обстоятелства, формиращи извода на съда при определянето на конкретния размер на обезщетението, съответстващо на страданията на ищеца, с оглед спецификата на фактите по спора: настъпилото увреждане се състои в открита черепно мозъчна травма, ведно с допълнителни множествени контузии, водещи от които са контузиите на мозъка, създали състояние, временно опасно за живота на ищеца За да намали размера на обезщетението, присъдено от първоинстанционния съд, въззивният съд се е позовал именно на заключението на в.л. по комбинираната СТЕ и СМЕ, които са в насока, че при употреба на предписаната от закона задължителна употреба на защитна каска, най-тежките увреждания на черепа на пострадалия не биха били настъпили. Съдът е приел за напълно хипотетично и недоказано изразеното становище, че наличието на предпазна каска би могло да доведе до по-тежки увреждания. В своята константна практика по чл.290 ГПК, ВКС приема, че икономическата конюнктура намираща израз и в законовоопределените лимити, се има в предвид само като косвен критерий, наред с всички останали обстоятелства, формиращи размера на обезщетенията за неимуществени вреди, и в никакъв случай не са решаващи. В този смисъл е и произнасянето на въззивния съд. По изложените съображения не е налице основание за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1, т.1 от ГПК. По отношение на ЧКЖ от страна на пълномощника на същия касатор срещу решението на АС-Пловдив, в частта с, която се потвърждава определение, постановено по реда на чл.248 ГПК от 14.08.2024г по т.д. № 7/21г. по описа на ОС Хасково, с което е оставена без уважение молба вх. № 260626 от 23.07.2024г. на адв. К. за изменение на решението на ОС-Хасково в частта за разноските, настоящият състав на ВКС, намира следното: Въззивният съд, при произнасянето си по ЧЖ, е изложил следните съображения: Съгласно задължителните указания, дадени с решение на СЕС от 25.01.2023г. по дело С-438/22, приетата от Висшия адвокатски съвет, като съсловна организация, Наредба № 1 от 09.01.2004г. относно минималните размери на адвокатските възнаграждения не е задължителна за съда. При това положение и за определяне размера на дължимото се възнаграждение следва да се съобрази разпоредбата на чл. 36, ал.2, изр.2 вр. ал.1 ЗА за справедлив и обоснован размер на това възнаграждение, като се отчете високата образователна квалификация на лицето, придобило юридическа правоспособност и вписано в съответния регистър на адвокатската колегия, поетия ангажимент, а също и конкретната фактическа и правна сложност на спора и конкретно извършената от адвоката-повереник на ищеца работа по изготвяне на книжа и осъществено от нея процесуално представителство. Посоченото до тук и при отчитане на обстоятелството, че резултата от въззивния контрол е посока намаляване на присъденото обезщетение, налага да се приеме, че определеното на адв. К. адвокатско възнаграждение за осъществената от нея безплатна процесуална защита е съответно на извършеното, същото е справедливо и обосновано, а искането й за неговото редуциране в посока увеличаването му е неоснователно. Изводът е, че определението на съда, с което е оставено без уважение искането за изменение на решението в частта за разноските, като съобразен с материалния и процесуален закон акт следвало да се потвърди. В изложението към ЧКЖ са маркирани въпроси, които се свеждат до приложението на НМРАВ. В решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, чл. 101, § 1 ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС е постановено, че приетата в приложение на уредената в чл. 36, ал. 2 ЗАдв законова делегация от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация на адвокатите в Република България Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не обвързва съда при определяне на съответното на действително положените процесуални усилия по делото адвокатско възнаграждение. Даденото с решението на СЕС по преюдициалното запитване разрешение, което съобразно чл. 633 ГПК е задължително за всички съдилища, означава, че в конкретния случай при преценката си за размера на дължимото по чл.38 ал.2 ЗАдв адвокатско възнаграждение съдът принципно не е обвързан от посочените в НМРАВ минимални размери. Следователно ВКС не следва да да отговаря на така формулирания въпрос, при положение, че посоченото решение на СЕС е било вече постановено към датата на произнасянето на въззивния съд по ЧЖ срещу определението по чл.248 ГПК на първоинстанционния съд. Водим от изложеното, съдът