Определение № 504 от 31.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 2798/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на „ БГ БИЛДИНГ КОНСУЛТ” ООД и „КОНСИТРЕНД КО 2016”ООД, чрез процесуалния им пълномощник, адв.Ч.Д. –САК, против въззивното решение на Софийски апелативен съд №1736 от 09.07.2019 г., по в.т.д.№ 5788/18 г., с което е потвърдено решение № 1773/29.08.2018 г., по т.д.№ 9582/16 г. на Софийски градски съд за уважаване на предявения от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД срещу настоящите касатори, като ответници – задължителни необходими другари, конститутивен иск по чл.135 ЗЗД и обявяване за относително недействителен по отношение на ищцовото търговско дружество на договор от 02.12.2016 г., изменен с анекс от 27. 12. 16 г., за възмездно прехвърляне на следните вземания - 105.116 лв. и 41 130.26 лв., ведно със законната лихва за периода от 14.12.2013 г., придобито от цедента „ БГ БИЛДИНГ КОНСУЛТ” ООД на основание решение на Върховния касационен съд, по т.д.№ 2072/2015 г. на І т.о. С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното въззивно решение - касационно основание по чл.281, т.2 ГПК. Визираният порок е аргументиран с произнасяне свръх петитум от страна на въззивния съд. Позовавайки се на извършеното по реда на чл. 129, ал.2, във вр. с ал.1 ГПК уточнение цената на иска, чрез включване в същата и вземането на „ БГ БИЛДИНГ КОНСУЛТ” ООД по издадения обратен изпълнителен лист, при първоначално заявената от 45 275.92 лв., жалбоподателите поддържат, че е налице недопустимо изменение на иска, което е останало несъобщено на ответниците и непотвърдено с акт на съда, да е допуснато. При условията на евентуалност касаторите въвеждат и оплакване за неправилност на въззивното решение на Софийски апелативен съд, като излагат съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал.2, пр.2 ГПК, като в тази вр. са формулирани следните въпроси: І. 1. ” Допустим ли е иск с правно основание чл.135 ЗЗД за обявяване на относителна недействителност на договор за цесия от 02. 12.2016 г., при наличието на проведено исково производство във вр. с претендираните вземания от ищеца?”; 2 .” Формират ли сила на пресъдено нещо постановените необжалваеми решения във вр.с производството по реда на чл.422 ГПК и ако решенията формират сила на пресъдено нещо, това съставлява ли пречка за предявяване на иска по чл.135 ЗЗД?”; 3 .” Допустимо ли е разглеждането на иск по реда на чл.135 ЗЗД( неправилно посочено ГПК), в рамките на който по инициатива на съда се провежда установяване на претендираното вземане, като такъв иск не е предявен и не е обективно съединен с иска по чл.135 ЗЗД?” и 4.” Допустимо ли е произнасяне на съда по предявена цена на иска по - висока от определената с исковата молба, без да е допуснато увеличение на иска с акт на съда ?”; ІІ. Едновременно въведени с основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК са и селективните основания по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, както и тези по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, които последни по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното право: 1 .” Може ли да се приеме, че ищецът има установено вземане, при положение, че не е водил редовно счетоводство, не е осчетоводявал сумите, постъпили за погасяване на кредита, които стоят като неразпределени в разчетните сметки на Банката?”; 2.” В настоящето производство, при изложените по- горе основания и при наличието на проведени предходни искови производства, с които по едното е изцяло отхвърлен иска, а по другото- частично уважен, като вземането по него е погасено, може ли да се приеме, че ищецът има качеството на кредитор по отношение на „ БГ БИЛДИНГ КОНСУЛТ” ООД, във вр. с договор за цесия от 02. 12. 2016 г.?”; 3.” Във вр. с издадените обратни изпълнителни листове в полза на ответника ” БГ БИЛДИНГ КОНСУЛТ” ООД, може ли да се твърди, че същият се явява кредитор на ищеца?”; 4.” Следва ли съдът да определи в какво качество се явяват страните в настоящето производство по отношение на процесния договор за цесия с цел установяване активната легитимация на ищеца?”; 5. „ Може ли да се приеме, че е налице знание у втория ответник за увреждане на ищеца, при положение, че е установено погасяване на вземането по постановеното съдебно решение с разпореждане № 507/23.12.2016 г. в следствие на което е издаден обратен изпълнителен лист на първия ответник и във финансовите отчети на „ БГ БИЛДИНГ КОНСУЛТ” ООД не фигурира задължение към ищеца, установено с допълнителната съдебно- счетоводна експертиза?” За илюстрация на поддържаното противоречие с практиката на ВКС по първия от поставените въпроси е цитирано решение на ВКС № 88/04.07.2018 г., по т.д.№ 1728/2017 г. на І т.о. и определение № 130 от 20.03.2018 г., по т.д.№ 2576/2017 г. на І т.о. Насрещната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по допускане на касационното обжалване, излагайки подробни писмени доводи за отсъствие на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Настоящият състав на второ търговско отделение, като взе предвид изложените от страните доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността й, е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.3 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима. За да потвърди първоинстанционното решение на Софийски градски съд, с което е обявен за недействителен по отношение на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД сключеният на 02.12.2016 г. между „ БГ БИЛДИНГ КОНСУЛТ” ООД, като цедент и „КОНСИТРЕНД КО 2016” ООД, в качеството му на цесионер, договор за прехвърляне на вземане, изменен с анекс от 27.12.2016 г., въззивният съд, след самостоятелен анализ на доказателствения материал по делото, доводите и възраженията на страните е споделил за основан на закона извода на първостепенния съд, за доказани елементите от фактическия състав на чл. 135, ал.1 ЗЗД – ищецът се легитимира като кредитор спрямо първия ответник – ЮЛ, по силата на сключени помежду им два договора за банков кредит- от 21.04.2008 г. и от 24.07.2008 г., със срок за ползване 240 месеца, считано от откриване на съответната заемна сметка. В съответствие с процесуалното правило на чл.272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, според които е прието за установено, че с договорените в процесните два договора условия кредитополучателят „ БГ БИЛДИНГ КОНСУЛТ” ООД е поел задължение да върне предоставените му в заем от ищцовата Банка парични средства, които според заключението на изслушаната съдебно- счетоводна експертиза е усвоил и които е установено, че към релевантния за спора момент възлизат на сумата 152 675 евро и 73 260 евро. Позовавайки се на целта на установителния иск по чл. 422 ал. 1 ГПК - да установи със сила на пресъдено нещо съществуването на вземането, което е предмет на издадената заповед за изпълнение, срещу която длъжникът е подал възражение по чл. 414 ГПК и в зависимост от изхода на делото по този положителен установителен иск, изпълнението да бъде прекратено или кредиторът да събира сумата по издадения му изпълнителен лист, решаващият състав на Софийски апелативен съд е извел правен извод, че качеството на Банката- ищец, на кредитор на ответника „ БГ БИЛДИНГ КОНСУЛТ” ООД, с оглед възникнали в негова полза парични вземания за получаване на предоставените в заем парични средства, не се разколебава и от представените по делото влезли в сила решения. Със същите – решение № 148 от 02.12.2016 г., по т.д.№ 2072/2015 г. на І т.о. на ВКС и решение № 1177 от 27.04.15 г., по т.д.№ 343/2016 г. на САС, предявените от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД срещу кредитополучателя „ БГ БИЛДИНГ КОНСУЛТ” ООД установителни искове по чл.422 ГПК са отхвърлени за сумата над 4 090. 37 евро до заявения размер от 159 031.34 евро – представляваща дължима и неплатена главница по договор за кредит от 24.07.2008 г. по първия и за сумата от 18 055.22 лв. – дължима и неплатена главница по договор за кредит от 21.04.2008 г. по втория, единствено поради недоказана в процеса надлежно обявена предсрочна изискуемост на целия дължим остатък от кредита по двата договора, към момента на подаване заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК. Обстоятелството, че с цитираните влезли в сила решения липсва произнасяне на съда, вземанията за главница по двете кредитни сделки да не са възникнали в полза на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД, или да са несъществували към датата на устните състезания проведени при разглеждане на съответните искове пред въззивния съд, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, изключва да е налице пречка ищцовата Банка да претендира отново тези свои вземания чрез съответен осъдителен иск, респ., да е загубила качеството си на кредитор по отношение на дружеството -заемател. Посочено е, че в разглежданата хипотеза фактите, които се обхващат от силата на пресъдено нещо на цитираните влезли в сила съдебни решения са само тези, че процесните два договора за кредит са сключени от страните, че са действителни и са породили целените с тях правни последици, че уговорените в тяхното съдържание задължения са валидно възникнали за съконтрахентите. Липсата на ангажирани в хода на делото доказателства за погасяване задълженията на кредитополучателя „ БГ БИЛДИНГ КОНСУЛТ” ООД по процесните договори за кредит изцяло, както сочат и данните от заключението на изслушаната съдебно- счетоводна експертиза, според въззивната инстанция е достатъчно, за да се приеме, че Банката- ищец, като титуляр на парично вземане по отношение на ответника- цедент, е кредитор по см. на чл.135 ЗЗД. Съобразявайки уговорените крайни падежи на процесните кредити, които са преди 2028 г. въззивната инстанция е отрекла да е основателно за всички задължения на ответника за плащане главницата на месечните погасителни вноски въведеното от последния защитно възражение за давност. Относно увреждащият характер на сключената цесия – елемент от фактическия състав, при който възниква потестативното право по чл.135 ЗЗД, решаващият състав на въззивната инстанция е изложил подробни съображения, според които същият е налице както когато в резултат на извършеното оспорвано действие длъжникът е намалил имуществото си, така и когато в резултат на това конкретно действие, е затруднил кредиторите си да се удовлетворят от имуществото му. В случая със сключване на договора за цесия длъжникът „ БГ БИЛДИНГ КОНСУЛТ” ООД, в качеството си на цедент, се е разпоредил с притежавано от него имуществено право, представляващо парично вземане към друго лице, като по този начин е намалил реално актива на имуществото си. Посочено е, че дори и тази цесия да е възмездна по своя характер, то предвид уговорената насрещна престация – спестяване на разход за изпълнение спрямо друг последващ кредитор, цедентът не получава никакво имуществено право, което да става част от неговия патримониум. Като допълнителен аргумент в подкрепа на увреждащия характер на сключения договор за цесия, въззивният съд е посочил отнемане възможността на кредитора -Банка да извърши прихващане по реда на чл.103 и чл.104 ЗЗД между своите вземания към длъжника,, възникнали по договорите за кредит и насрещните вземания на последния към кредитодателя за сумите, представляващи присъдени разноски по т.д.№ 2072/15 на І т.о. на ВКС и по издадения обратен изпълнителен лист по т.д.№ 494/2014 г. на ПОС, упражнявайки възникналото в негова полза потестативно право. За доказано е счетено и знанието за увреждане от длъжника, предвид участието на ФЛ, част от неговите органи в процедурата по сключване на процесните кредити. Обстоятелството, че в съдържанието на договора за цесия, безспорно подписан от управителя на дружеството цесионер е въведено задължение за изясняване на произхода на претендираното вземане и финансовото състояние на цедента, към датата на сключване на договора, а в решението на ВКС, с което прехвърлените вземания са придобити от последния са описани конкретните насрещни вземания на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” към дружеството –прехвърлител и техния произход, според Софийски апелативен съд, е достатъчно за обосноваване на правен извод, че и третият елемент от фактическия състав на чл.135 ЗЗД е доказан. Решаващите мотиви в обжалваното решение дават основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР №1 от 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС к онкретният материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, с който се аргументира общото основание за допускане на касационно обжалване - винаги специфичен за делото и формулирането на който е изключително в тежест на жалбоподателя, трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая първият от поставените в абз.І въпроси, с оглед позоваването на конкретни съдебни решения, които жалбоподателите считат за относими към разрешаването му, но са останали несъобразени от въззивния съд, не удовлетворява критериите, разяснени в цитираната по- горе задължителна съдебна практика, поради което не притежава характеристиката на правен въпрос и не обосновава общото селективно основание по чл.280, ал.1 ГПК. Липсата му е достатъчно съображение за недопускане на касационно обжалване, без да се обсъждат поддържаните допълнителни процесуални предпоставки – арг. от т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Отделно, че същият, както и останалите въпроси в абз.І от изложението на касаторите по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, поставени и в контекста на самостоятелно въведеното селективно основание по чл. 280, ал.2, пр.2 ГПК, не водят до извод за основателност на искането за допускане на касационен контрол, поради вероятна недопустимост на обжалвания въззивен съдебен акт, поради следното: Основанията за недопустимост на съдебното решение са изброени и подробно разяснени в т. 9 на ППВС № 1/85 г. Същите са и допълнително детайлизирани в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съобразно цитираната задължителна практика на ВКС и очертаните в нея хипотези, решението е недопустимо при липса на право на иск, при ненадлежното му упражняване, при десезиране на съда - оттегляне и отказ от иска, при липса на искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие, по устно предявен иск, при нередовна искова молба, каквито в случая нито се твърдят, нито се доказват. Отделно е, че същите тези въпроси са и некоректно формулирани– без връзка с мотивите в обжалваното въззивно решение, доколкото решаващият състав на Софийски апелативен съд не е обсъждал правните последици, които решението по чл.422, ал.1 ГПК поражда, а разглеждайки конкретните наведени в хода на процеса доводи и възражения на страните по спора, е изследвал които от тях са обхванати от силата на пресъдено нещо, която то формира, с оглед на обективните й предели. Именно в контекста на последните е преценил и основанието, на което положителната установителна искова претенция по чл.422, ал.1 ГПК е била отхвърлена. Въз основа на извършената преценка е извел правен извод, че случая сила на пресъдено нещо е формирана относно липсата на предсрочната изискуемост на целия остатък на отпуснатия на „ БГ БИЛДИНГ КОНСУЛТ” ООД кредит към датата на подаване на заявлението на чл.417, т.2 ГПК от Банката-кредитор, поради ненадлежното му обявяване на длъжника, от което не следва, че вземането е недължимо, като погасено по давност, чрез плащане или на друго правно основание, явяващо се от значение за активната материалноправна легитимация на ищеца по иск, основан на чл.135 ЗЗД. Възприетото от въззивния съд разрешение е в пълно съгласие със задължителните постановки в ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС и последвалите го решения по чл.290ГПК на ВКС. Същите са в смисъл, че за събиране на вноските с ненастъпил падеж и/ или за остатъка от кредита, обявен за предсрочно изискуем, който не е бил такъв към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, кредиторът разполага с правото както да предяви осъдителен иск, така и да инициира на ново заповедно производство.в този см. решението за отхвърляне на установителния иск по чл.422 ГПК за вноски с ненастъпил падеж, поради недоказана предсрочна изискуемост, само по себе си не преклудира правото на кредитора да реализира вземането си по съдебен ред- чрез исков процес или ново заповедно производство. Въпроси № 3 и № 4 са без всякаква връзка с данните в обжалваното въззивно решение и решаващите мотиви на Софийския апелативен съд. Поради това и явяващи се изцяло хипотетични, същите не попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, нито могат да обосноват твърдяното селективно основание по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Единствено за пълнота на изложеното следва да се посочи, че с обжалвания съдебен акт не е разрешен въпрос, свързан с установяване на претендираното вземане по основание и размер, както голословно твърдят касаторите, което изключва да е налице и произнасяне от въззивния съд в нарушение на диспозитивното начало. Решаващият съд обаче, е бил длъжен, с оглед елементите от фактическия състав на чл.135 ЗЗД, да се произнесе относно качеството на ищеца на кредитор, като при направеното оспорване на същото, както е и в разглеждания случай, следва да се произнесе и по въпроса за съществуване на твърдяното от последния вземане, доколкото правото на кредитора да иска обявяването за недействителни спрямо него увреждащите го актове на длъжника е предпоставено от наличие на вземане, което е достатъчно да е действително съществуващо към релевантния за спора момент, независимо дали е изискуемо или ликвидно. В същия см. са и постановените по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС: № 149 от 12.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 422/2012 г., I т.о. и № 639 от 6.10.10 г. на ВКС по гр. д. № 754/2009 г., IV г. о. По отношение на поставените материалноправни въпроси, съдържащите се в абз.ІІ от изложението към касационната жалба, които са относими към активната легитимация на ищеца ясен и категоричен отговор е даден в трайно непротиворечивата практиката на ВКС, по отношение на която нито се твърди, нито се доказва, че следва да бъде изоставена поради неправилно тълкуване на закона или поради необходимост от осъвременяването й- обстоятелство, изключващо приложимост на поддържаната по отношение на същите допълнителна процесуална предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК- арг. от т.4 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Същата е в смисъл, че кредитор по чл. 135 ЗЗД е всяко лице, титуляр на парично или непарично вземане по отношение на ответника. Несъмнено е, че качеството кредитор не е пряко обусловено от редовното или не водено счетоводство на последния, макар в хипотезата на кредиторовата забава по см. на чл.95 ЗЗД, при неоправдано неприемане от страна на Банката - кредитор на предложено от длъжника изпълнение, то да би могло, при определените в закона предпоставки, да доведе до загуба качеството „кредитор”, но не такъв е разглежданият случай. Поради изложеното визираното противоречие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по отношение на поставения материалноправен въпрос, илюстрирано от жалбоподателите с цитираното решение № 88 от 04. 07. 2018г., по т.д.№ 1728/2017 г. на І т.о. на ВКС е недоказано. В заключение - различният правен резултат по съпоставяните дела е обусловен не от различно дадено от Софийския апелативен съд тълкуване на чл.95 ЗЗД, а от съществуващите различни факти и обстоятелства и различен предмет на спора. От значение за крайния правен резултат, постановен от въззивният съд в случая е, че въпреки неотнесеният своевременно от Банката-кредитор остатък от постъпленията от осъществена публична продан за погасяване задълженията на ответника кредитополучател, дължимите на кредитодателя суми от страна на последния, с оглед заключението на изслушаната съдебно- счетоводна експертиза, многократно надвишават същия, което изключва кредиторовата забава да има твърдяната от касаторите правна последица – загуба от ищцовата Банка на качеството на кредитор. Поради това и поставеният в тази вр. материалноправен въпрос, дори и да е важен, няма самостоятелно обуславящо значение за крайния изход на делото и не обосновава общото селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Въпроси № 2, № 3, № 4 и № 5 са относими към правилността на обжалваното въззивно решение, оспорвана от касаторите, поради твърдяните в касационната жалба пороци.Отговорът им от състава на касационната инстанция, е свързан с анализ на конкретните факти и обстоятелства, който не е предмет на производството по селектиране на касационните жалби- фаза от осъществявания от ВКС факултативен касационен контрол, в която на преценка подлежат правните изводи на съда, а не правилността на възприетите по делото факти. Следва единствено за пълнота на изложеното да се посочи, че въпросите свързани с успешното провеждане на иска по чл.135 ЗЗД не са разрешени от Софийския апелативен съд в отклонение от трайно установената практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл.290 ГПК решения: № 639/06.10.2010 г., по гр.д.№ 754/2009 г. на ІV г.о., № 18 от 04.02.2015 г., по гр.д.№ 3396/2014 г. на ІV г.о., № 93/28.07.2017 г., по т.д. № 638/16 на ІІ т.о.,№ 50/12.05.2017 г. по т.д.№ 731/2016 г. на І т.о. и мн.др., според която увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяване на правата на кредитора спрямо длъжника. Затова и увреждане е налице, всякога когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява бъдещото удовлетворяване на кредитора. Длъжникът знае за увреждането, когато му е известно, че има кредитор и че действието му води до намаляване на активите му. Когато увреждащото действие (сделка) е безвъзмездно, правно ирелевантно е дали лицето, с което длъжникът е договарял е знаело за увреждането, а когато увреждащата действие(сделка) е възмездна, кредиторът трябва да докаже, че третото лице, с което длъжникът е договарял, е знаело фактите и обстоятелствата, които пораждат кредиторовото вземане, освен в случаите, когато знанието на третото лице се презумира. В съответствие с тази практика въззивната инстанция е счела, че за знанието на третото лице, с което ответникът- кредитополучател е договарял е достатъчно, че в процесния договор за цесия и анекс към него е изрично отбелязано задължението на цедента да представи цялата известна информация за прехвърленото вземане и финансовото си състояние. Обжалваното въззивно решение не е и очевидно неправилно по см. на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Същото не е постановено нито въз основа на приложен от въззивния съд несъществуващ( отменен ) закон, нито със същото е дадено тълкуване на нормата на чл.135 ЗЗД в нейния противоположен смисъл или е било допуснато грубо нарушаване правилата на формалната логика. Липсата на такива пряко изводими от мотивите на обжалвания въззивен съдебен акт пороци изключват приложимостта на соченото самостоятелно селективно основание по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. Насрещната по касационната жалба страна не е претендирала деловодни разноски, поради което при този изход на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК, съставът на второ търговско отделение на ВКС не присъжда такива. Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС