Определение № 5106 от 22.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 73/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. К. Г./наследник на първоначалната ищца И. Ч.-Г./, чрез процесуалния си представител адв.Д. М. от САК, срещу решение №1128/19.09.2025г., постановено по в.гр.д.№1/2024г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение №261129/11.09.2023г. по гр.д. №12361/2020г. по описа на СГС в частта, с която са отхвърлени исковете на И. П. Ч. – Г. срещу Е. П. Ч. за заплащане на:

• обезщетение за лишаване от право на ползване на 1/2 ид.ч. от следния съсобствен между страните имот, а именно: апартамент № *, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] със ЗП 90.79 кв.м., състоящ се от две стаи, хол, кухня и други сервизни помещения, ведно с мазе № *със ЗП 12.45 кв.м. и таванско помещение № ***със ЗП 11.20 кв.м., заедно с 4.29 % ид.части от общите части на сградата и от правото на строеж върху държавна земя, за разликата от 2 100лв. до сумата от 30 000лв./обезщетение за периода 11.11.2015 г. – 10.05.2020г./;

• обезщетение за лишаване от право на ползване за 1/2 ид.ч. от следния съсобствен между страните имот, а именно: апартамент № 15, находящ се в [населено място], [улица], ЖСК „Г.“, вх.*, ет.*, със ЗП 60.91 кв.м., състоящ се от една стая, дневна, кухня и баня с тоалетна, ведно е мазе № *, заедно с 1.581 % ид.части от общите части на сградата и от правото на строеж върху парцел *, кв.***по плана на [населено място], м. „Л.“, за разликата от 1 620лв. до сумата от 24 000лв./обезщетение за периода 11.11.2015 г. – 10.05.2020г./;

• 1/2 част от платените от ищцата суми за данък недвижими имоти и такса битови отпадъци за имот - ап.*** в [населено място],[жк], [жилищен адрес] за периода 2016г. - 2020г., за разликата от 535.08лв. до 933.17лв.;

• ½ част от платените от ищцата суми за данък недвижими имоти и такса битови отпадъци за имот - ап.*в [населено място], ул. 1 „К. П." № *, вх.*, ет.*, за периода 2019г. - 2020г., за разликата от 141.45лв. до пълния предявен размер от 133.88лв.

В касационната жалба се поддържа, че така постановеното решение е неправилно поради нарушаване на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което се моли да бъде отменено и постановено касационно решение по съществото на спора, с което осъдителните искове да бъдат уважени изцяло.

В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК.Поставят се следните въпроси:

1/От кой момент следва да се изчисли обезщетението по чл. 31, ал. 2 ЗС - от момента на фактическото лишаване на съсобственика от ползването на общата вещ или от момента на отправяне на писменото поискване;

Навеждат се доводи, че изводите на въззивния съд са формирани в противоречие с Тълкувателно решение № 129 от 30.VI.1986 г. на ОСГК на Върховния съд, решение №220/29.12.2011г. по гр.д.№1521/2010г. на ВКС, II г.о. и решение №314/22.06.2011 г. по гр. д. № 1568/2010 г. на ВКС, IV г.о.

2/Има ли писменото искане по чл. 31, ал. 2 ЗС конститутивен ефект за възникването на задължението за обезщетение или само придава изискуемост на вече възникнало вземане;

Касаторът твърди, че решението на въззивния съд е постановено в противоречие с ТР №7/2012г. на ОСГК и решение № 314/27.07.2011 г. по гр.д. № 1042/2010 г., IVг.о. на ВКС.В условията на евентуалност моли съда да допусне касационно обжалване на решението по този въпрос по реда на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като има решения на ВКС, които са в противоположен смисъл.

Навеждат се доводи и за очевидна неправилност на решението на въззивния съд, което е основание същото да бъде допуснато до касационно обжалване по реда на чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация Е. Ч., чрез процесуалния си представител адвокат Ж. Ж., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба.Претендира присъждане на направените разноски пред касационната инстанция.

Касационната жалба е недопустима в частта, в която се обжалва решението на въззивния съд по исковете с правно основание чл.30, ал.3 от ЗС – за заплащане на половината от заплатения данък сгради и такса за битови отпадъци за двете съсобствени жилища.Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. за граждански дела не подлежат на касационно обжалване.В настоящия случай цената на предявените искове са под посочения в чл. 280, ал. 3, т.1 от ГПК размер, поради което ВКС не разполага с правомощието да се произнася по така подадената касационна жалба, в тази и част/независимо от това, че е допусната явна фактическа грешка в четвъртия диспозитив в решението на първоинстанционния съд, то се установява, че претенцията по чл.30, ал.3 от ЗС за имота в [населено място], [улица], е 133.88лв./.

В останалата си част, касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото задължително съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:

Въззивният съд е приел, че по делото не е спорно, че ищцата Ч. и ответникът Ч. са брат и сестра и единствени наследници по закон на техните родители, починали съответно баща им през 2001г. и майка им през 2010г.

Видно е от нотариален акт № 142, том LL, дело № 19865/1996г. на Първи нотариус при СНС на СРС, че на 26.09.1996г. родителите на ищцата и на ответника - Н. и П. Ч., са дарили на децата си И. П. Ч. и Е. П. Ч. апартамент №***, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] ведно с прилежащите мазе и таван и съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, като с дарствения акт дарителите са запазили за себе си пожизнено и безвъзмездно право на ползване върху имота.

С нотариален акт № 47, том V, рег.№ 6902, дело № 344/1999г. на нотариус К. А. от 29.12.1999г. страните са закупили при равни квоти апартамент № *, находящ се в [населено място], [улица], ЖСК „Г.“, вх.*, ет.***, ведно с прилежащото към обекта мазе и съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж.

От събраните гласни доказателства се установява, че при многократни посещения от страна на ищцата в процесните два апартамента тя е била възпрепятствана да влезе в тях, защото са били сменени ключалките на входните врати след смъртта на нейната майка. Свиделките на ищцата – свид. М. П. и свид.И. В. сочат, че са били очевидци как при тези посещения на ищцата в апартаментите, тя е търсила брат си, за да осъществи достъп до тях, но ответникът е отказвал да осигури такъв. Твърдят, че е бил агресивен и ги е обиждал и гонел.Свид. В. дори изпитвала страх от него и е отказала да влезе в апартамента на [улица]при едно от посещенията.За същия апаратамент П. знае, че И. Ч. е търсила ключ от брат си, за да влезе в него, защото не е имала такъв, но той не й е дал, а за апартамента на [улица], че след смъртта на майка й тя не е можела да влезе с ключа, с който преди това го е посещавала. Свидетелката П. пресъздава свои възприятия за периода 2010г. – 2020г., а втората свидетелка за периода 2017г. – 2020г.Въззивният съд е кредитирал свидетелски показания с оглед тяхната вътрешна и взаимна последователност и непротиворечивост, както и поради това, че не противоречат на останалите доказателства в делото.

По отношение на показанията на свид. К. са изложени съображения, че не следва да бъдат обсъждани, тъй като тази свидетелка твърди, че има наблюдения за това имала ли е достъп Ч. до двата апартамента до 2014 г. – 2015г., т.е. преди исковия период.С останалата част от показанията си установява, че апартаментът на [улица]е в състояние на започнат, но недовършен от ответника ремонт, поради което не може да се живее в него.За апартамента на [улица]сочи, че през 2014 г. – 2015г. тя и ответникът са го напуснали, а последният е продължил да работи в него, но не го е превърнал в офис.

С покана от 12.04.2020г., отправена до Е. Ч. ищцата е поискала да си разпределят ползването на процесните имоти, но тя не е била връчена от куриер на „Еконт“, тъй като от приложената разписка се установява, че получателят е отказал пратката.

С нотариална покана от 25.04.2020г. И. Ч. е отправила искане до Е. Ч. за разпределяне ползването на двете жилища и за заплащане на наем за нейната част, която не ползва.Поканата е била връчена на адресата на 11.05.2020г.Отправила е и втора нотариална покана от 25.06.2020г. с идентично на предходната покана съдържание, връчена на ответника на 15.07.2020г.

Прието е, че ответникът не твърди и не представя доказателства, че е предоставил възможност на ищцата да ползва съсобствените апартаменти, както и че й е плащал обезщетение за нейната ид.ч. от тях, след получаването на поканите.

Въз основа на горното е прието, че всеки съсобственик може да си служи с общата вещ, съобразно нейното предназначение, и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им, а съгласно чл.31, ал.2 от ЗС, когато общата вещ се използва лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са били лишени, от деня на писменото поискване. Предпоставките за уважаването на този иск, които следва да бъдат доказани са съсобственост по отношение на процесната вещ, ползване на същата само от съсобственика – ответник и отправяне на покана от неползващия съсобственик за заплащане на обезщетение за ползите, от които е бил лишен.В случай, че след получаване на поканата адресатът й предостави възможност на съсобственика си също да ползва вещта, обезщетение не се дължи, но ако откаже това, е задължен да обезщети в пари съсобственика си, който не е могъл, поради собственото му поведение, да упражнява правото си на ползване на вещта.Посочените предпоставки за основателност на иска са доказани, като пред въззивната инстанция са спорни само периодът, за който се дължи обезщетението, с оглед оплакванията на ищцата във въззивната жалба и обстоятелството имала ли е достъп до имотите, с оглед оплакването на ответника в насрещната въззивна жалба, че не е доказано, че не е била допускана в тях. Доказателствата в делото установяват, че предпоставката на чл. 31, ал.2 от ЗС - писмено поискване на обезщетение от неползващия съсобственик към ползващия съсобственик, е била реализирана на дата 11.05.2020г., когато ответникът е получил отправената му нотариална покана от И. Ч. за разпределяне ползването на двете жилища и за заплащане на наем за нейната част.Последователна е практиката на ВКС и от ясната редакция на нормата на чл. 31, ал.2 от ЗС следва, че липсата на писмена покана за част от исковия период, прави иска за този период неоснователен, тъй като задължението за заплащане на обезщетение става изискуемо след получаването на поканата.Поради това, правилно първоинстанционният съд е уважил тези искове за периода от получаването на писмената покана по чл. 31, ал.2 от ЗС до предявяването им.

За неоснователно е прието възражението на ответника, че не е установено двете жилища да са били ползвани единствено от него, както и обстоятелството, че не е осигурил достъп до тях на съсобственика си И. Ч. - Г., въпреки отправените от нея искания за това. От последователните и непротиворечиви показания на свидетелките на ищцата се доказа категорично, че Ч. е препятствал достъпа на сестра си до двете жилища за целия период от смъртта на майка им до предявяване на исковете.Заедно с това, не се установи по делото ответникът да е предоставил на ищцата ключове от съсобствените жилища и след получаване на нотариалните покани от него.Негова е тежестта при условията на пълно и главно доказване да установи, че е предоставил ползването, за да се освободи от отговорност, каквото обстоятелство не се и твърди от ответника.

Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване- правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.Независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

По приложението на ясната по съдържание разпоредба на чл.31, ал.2 от ЗС има формирана постоянна практика на ВС и ВКС, от която въззивният съд не се е отклонил, което е основание да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение по поставените в изложението два въпроса, които са сходни по съдържание.В мотивите към Тълкувателно решение № 7 от 2.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГК, е посочено, че задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик.Писменото поискване по чл. 31, ал. 2 от ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение, на което законодателят е регламентирал единствено формата, но не и съдържанието. Равнозначно е на поканата по чл. 81, ал. 2 от ЗЗД и след получаването му съсобственикът изпада в забава.От този момент той дължи обезщетение.Писмено поискване не е необходимо, когато се претендират добивите от вещта, защото съгласно чл. 30, ал. 3 от ЗС, във връзка с чл. 93 от ЗС - всеки един от съсобствениците има право на съответната на дела му част от естествените и граждански плодове.Въззивният съд е съобразил кога ответникът е получил писмена покана за заплащане на обезщетение за това, че е лишил другия съсобственик от възможността да ползва съсобствените имоти, като е присъдил обезщетение от този момент до подаване на исковата молба в съда.

Не е налице и поддържаното основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, както и неприлагането от страна на въззивния съд на императивна правна норма. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, в който законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, както и когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма. Не се установява въззивното решение да страда от такъв порок.

Ответникът по касация не е представил доказателства за направени разноски в производството пред ВКС, поради което и такива не следва да бъдат присъждани.

Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение