Определение № 1324 от 30.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4018/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Електро Банч“ ЕООД [населено място], с ЕИК[ЕИК], чрез адв. К. Б., против въззивно решение № 82/10.06.2022 г., постановено по в.гр.д. № 78/2022 г. по описа на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 260080/24.09.2021 г., постановено по гр.д. № 2286/2015г. на Окръжен съд – Варна, с което са отхвърлени предявените от касатора против Национална агенция по приходите /НАП/ и Върховния административен съд на РБ /ВАС/ искове с правно основание чл.4, §3 от ДЕС за солидарното заплащане от ответниците на сумата от 65 332.81 лв., претендирано обезщетение за причинени имуществени вреди в размер на непризнат данъчен кредит с Ревизионен акт /РА/ №[ЕИК]/18.05.2010 г., потвърден с Решение № 3414/12.03.2013 г. по адм. д. № 8571/2012 г. на ВАС в противоречие с правото на ЕС, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 12.03.2013 г. до окончателното й изплащане, и искове за осъждане на ответника Национална агенция по приходите да преустанови нарушението и да възстанови положението преди нарушението, както и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни действия като не предприема действия по принудително събиране на ДДС, начислен с влезлия в сила РА в противоречие с правото на ЕС. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, и за необоснованост. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, се претендира допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК - противоречие с актове на Съда на Европейския съюз по следните въпроси: 1. Трябва ли в съответствие с националните правила за доказването съдът да извърши обща преценка на всички доказателства и фактически обстоятелства по отнесения до него спор, за да определи дали разглежданите доставки на стоки и услуги са действително осъществени и дали съответно за тях може да бъде упражнено право на приспадане на данъчен кредит?. Сочи се противоречие с Решение на СЕС от 18.07.2013 г., по дело С-78/12 „Евита-К“ ЕООД.; 2. Трябва ли разпоредбите на чл. 63, чл. 167, чл. 168 и чл. 178 от Директива 2006/112 да се тълкуват в смисъл, че задълженото по ДДС лице може да бъде лишено от правото на данъчен кредит по силата на национална норма или практика, която забранява приспадането на платения по получени доставки ДДС, когато фактурата е единственото достоверно доказателство за действителното извършване на доставката и данъчнозадълженото лице не притежава документ от издателя на фактурата, от който да е видно, че последният е разполагал със стоките, предмет на доставката, че е бил в състояние да ги достави и че е изпълнил задълженията си за деклариране? Може ли на основание чл. 273 от посочената директива държавата членка да изисква - за да осигури правилното събиране на ДДС и да предотврати измамите - от получателя по фактурата да притежава друг документ, който да удостоверява, че издателят на фактурата е разполагал със стоките, предмет на доставката, и му ги е доставил или превозил до него?; 3. Може ли данъчната администрация, в случай че не оспорва извършването на отразената във фактурата сделка и самата фактура отговаря на предвидените в закона формални изисквания, законно да откаже възстановяване на ДДС, поради това че не е възможно да се установят отделните дейности, извършвани от доставчиците, както и отделените количествено - стойностни сметки на СМР?; 4. Длъжна ли е данъчната администрация, която отказва да признае право на приспадане /при обстоятелства като посочените във втория въпрос/, да докаже в хода на данъчното производство, че данъчнозадълженото лице, което иска да упражни правото на приспадане, е знаело за нарушенията, извършени от предприятията надолу по веригата от подизпълнители с цел избягване на данъци, или е участвало в тези нарушения?; 5. Трябва ли чл. 167, чл. 168, б. „а“, чл. 178, б. „а“ и чл. 273 от Директива 2006/112 да се тълкуват в смисъл, че допускат национална практика, съгласно която данъчният орган, отказва да признае право на приспадане, поради това, че данъчнозадълженото лице не се е уверило, че издателят на фактурата за стоките, във връзка с които се иска упражняване на това право, има качеството на данъчнозадължено лице, разполагал е със стоките, предмет на доставката, бил е в състояние да ги достави и е изпълнил задълженията си за деклариране и за внасяне на данъка върху добавена стойност, или поради това, че въпросното данъчно задължено лице не притежава други документи, освен фактурата, от които да е видно съществуването на посочените обстоятелства, макар да са изпълнени предвидените в Директива 2006/112 процесуални и материалноправни условия за упражняването на правото на приспадане и данъчнозадълженото лице да не разполага с данни за евентуални нарушения или измама?. По въпроси с №№ 2-5 се сочи противоречие с Решение на СЕС от 21.06.2012 г., по съединени дела С-80/11 и С-142/11.; Твърди се, че даденото от въззивния съд разрешение по въпросите: 6. Директива 2006/112 трябва ли да се тълкува в смисъл, че не допуска данъчен орган да откаже на данъчнозадължено лице правото на приспадане от дължимия или платен данък върху добавената стойност за предоставени му услуги, поради това че издателят на фактурата за тези услуги не е декларирал наетите от него работници, без този орган да доказва, въз основа на обективни данни, че това данъчнозадължено лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която се обосновава правото на приспадане, е част от данъчна измама, извършена от посочения издател или от друг стопански субект нагоре по веригата на доставки ? и 7. Директива 2006/112 трябва ли да се тълкува в смисъл, че фактът, че данъчнозадълженото лице не е проверило дали между наетите на строежа работници и издателя на фактурата е съществувало правоотношение или дали този издател е декларирал посочените работници, представлява обективно обстоятелство, от което може да се заключи, че получателят на фактурата е знаел или е трябвало да знае, че участва в сделка, свързана с измама с данък върху добавената стойност, когато този получател не е разполагал с данни, въз основа на които да заподозре наличието на нарушения или измама в това отношение от страна на този издател?, е в противоречие с Решение на СЕС от 06.09.2012 г. по дело С - 324/11.; 8. Твърди се, че даденото от въззивния съд разрешение по въпроса: Членове 2, 9, 14, 62, 63, 167, 168 и 178 от Директива 2006/112/ЕО трябва ли да се тълкуват в смисъл, че при обстоятелства като разглежданите в главното производство не допускат на данъчнозадължено лице да бъде отказано правото да приспадне данъка върху добавената стойност за доставката на стоки, поради това че поради измами или нередности, извършени нагоре или надолу по веригата спрямо тази доставка, се счита, че последната не е била реално осъществена, без въз основа на обективни данни да е доказано, че това данъчнозадължено лице е знаело или е трябвало да знае, че посочената от него сделка, на която то основава правото на приспадане, е част от измама с данък върху добавената стойност, извършена нагоре или надолу по веригата от доставки, което следва да провери запитващата юрисдикция?, е в отклонение с Решение на СЕС от 06.12.2012 г. по дело С-285/11 „Боник ЕООД“. От страната на касатора са повдигнати и следните правни въпроси, за които се сочи, че са обусловили правните изводи на въззивния съд и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото - основание за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: 9. Върху данъчнозадълженото лице или върху данъчните органи тежи задължението да ангажират доказателства за твърденията си за реалност/нереалност на доставката? По-специално, необходимо ли е данъчнозадълженото лице да притежава други документи, освен фактура по чл.178 от Директива 2006/112/ЕО, която е осчетоводил редовно, за да възникне за него право на данъчен кредит, за чието наличие и редовно осчетоводяване той носи доказателствена тежест? Съответно оспорването на т. н. „реалност“ на доставката равносилно ли е на оспорване на наличието на предпоставките за възникване на данъчен кредит – лицето да е данъчнозадължен субект за ДДС (вж. чл.168); стоките/услугите, които е получило, да се използват за последваща облагаема доставка, извършена от данъчнозадълженото лице (вж. чл.168); стоките/услугите, които е получило, да са доставени от друго данъчнозадължено лице (вж. чл.168); да притежава фактура (вж. чл.178) и ДДС по доставката на стоките/услугите да е станал „изискуем”, по смисъла на чл. 63 от Директива 2006/112/ЕО, т.е. стоките/услугите са доставени или представлява по същество твърдение на властите, че данъчнозадълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че посочената от него сделка, на която то основава правото на приспадане, е част от данъчна измама/злоупотреба с ДДС, извършена нагоре или надолу по веригата на доставките? В този смисъл изискването за „липса на обективни данни, че данъчнозадълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото си на приспадане, е част от данъчна измама, извършена от доставчика или друг стопански субект по веригата“ самостоятелна и отделна предпоставка ли е от изискването „доставката на стоки и услуги да е реално осъществена“ или става въпрос за едно и също изискване, различно от изискването данъчнозадълженото лице да притежава фактура и да я е осчетоводило?; 10. Върху данъчнозадълженото лице или върху данъчните органи тежи задължението да ангажират доказателства, че данъчнозадълженото лице е действало добросъвестно, респ. недобросъвестно т.е., че не е знаело или не е могло да знае, респ., че е знаело или не е могло да не знае, че участва в данъчна измама ?; 11. Ако изискването да се докаже „реалност“ на доставката тежи върху данъчнозадълженото лице и е самостоятелно изискване за да възникне право на данъчен кредит, допустимо ли е да бъде отказано право на данъчен кредит, тъй като: предходните доставчици не са представили поисканите от тях документи; част от представените документи страдали от неточности при попълването им; част от доставчиците не са доказали т.н. „кадрова обезпеченост“; месеци след спорните доставки някой от доставчиците са дерегистрирани от регистъра по ДДС?; 12.Длъжен ли е в производството по чл. 4 § 3 ДЕС националният съд, сезиран със спора да извърши самостоятелен анализ на съдебните решения, за които ищецът твърди, че са постановени в противоречие с правото на ЕС, като ги съпостави с конкретните твърдения за нарушения в исковата молба?; 13. В контекста на производството за обезщетение за вреди от нарушение на правото на ЕС, националният съд, сезиран с този спор, длъжен ли е да изложи свои мотиви във връзка с конкретните твърдения на ищеца за нарушение на правото на ЕС?. Поддържа се и основаниe за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: 14. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства с доводите на страните и да направи собствени правни изводи по възраженията и доводите на страните, имащи значение за решаване на делото?. По този въпрос се сочи противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: Решение № 77/17.03.2015 г. по гр.д. № 2040/2014 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 228/01.10.2014 г. по гр.д. № 1060/2014 г. на ВКС, I г.о.; Решение № 403/23.01.2015 г. по гр.д. №3 902/2014 г. на ВКС, IV г.о. и др.; В изложението се поддържа и основанието за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидната неправилност на въззивното решение. Направено е искане от съда да отправи запитване за преюдициално заключение от СЕС по въпроси от №№ 9, 10 и 11. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по жалбата Върховен административен съд на РБ и Национална агенция за приходите са подали писмени отговори, със становища за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищецът е търговско дружество с предмет на дейност търговия с електроматериали, че дружеството е данъчно задължено лице, както и че е посочено като получател на стоките и услугите по фактури, издадени от различни доставчици /"Стонисто строй" ЕООД, "Габи билдинг" ЕООД, "Стил-ауто-Д.Стоянов" ЕООД, "Алфа браво" ЕООД и "Белла Инс" ЕООД/ и предмет на ревизионен акт Ревизионен акт №[ЕИК]/18.05.2010г. на НАП ТД [населено място] /издаден след данъчна ревизия по ЗДДС и ЗКПО за данъчни периоди съответно 01.04.2008г. - 31.07.2009г. и 01.01.2008г. - 31.12.2008г./, с който са установени задължения на ищеца по ЗДДС и по ЗКПО и е отказано правото на приспадане на данъчен кредит в общ размер на 65 332,81 лв. по тези фактури. За да постанови този резултат органът по приходите е приел, че не са налице реални доставки на услуги и стоки от посочените в ревизионния акт доставчици. Съдът е посочил, че след развилото се съдебно оспорване на РА и съгласно постановеното от Върховния административен съд окончателно решение № 3414/12.03.2013 г. по адм.д. № 8571/2012 г., РА е бил отменен в частта по ЗДДС относно непризнато право на приспадане на данъчен кредит по фактури на „Белла инс“ ЕООД в общ размер на 3240 лв. и начислени лихви по фактурите за от м. февруари 2009 г. до м. април 2009г., а в останалата му част РА бил потвърден. Изложени са аргументи за непроведено доказване от жалбоподателя – настоящ касатор, на законовите предпоставки за признаване правото му на данъчен кредит по процесните фактури. Съгласно заключението на изслушаната пред първоинстанционния съд ССЕ, заплатената сума от „Електро банч“ ЕООД по процесния РА е 35 564,77 лв., с която е погасена част от главницата, не са извършени плащания по лихви, а към настоящия момент задължението по акта е отписано, поради изтичане на десетгодишната абсолютна давност на 28.02.2021 г. /в т. вр. и писмо на ТД на НАП - Варна, изх. № 37108-2/24.08.2021г./. Въззивният съд е посочил, че отговорността на държавата – членка по чл. 4, § 3 ДЕС, в който е установен принципът на лоялно сътрудничество и правната възможност на частноправните субекти да търсят обезщетение за вреди от нарушение на общностното право, вкл. и от съда, допуснал такова нарушение като последна инстанция по разгледан от него правен спор, се реализира при определени материалноправни предпоставки: 1. нарушение на норма на правото на ЕС, предоставяща права на частноправните субекти; 2. нарушението да е достатъчно съществено и 3. да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда. Прието е, че не е установено твърдяното нарушение на разпоредбите на чл. 63, чл. 167, чл. 168 и чл. 178 от Директива 2006/112/ЕО. Изложени са доводи, обосновани и с практиката на СЕС, че правото на данъчен кредит е свързано с осъществена реална доставка и ако тя е опорочена получателят по нея трябва поне да е добросъвестен, т. е. да не е знаел или да не е могъл да знае за допуснатите нарушения. Посочено е, че доколкото от упражняването на данъчния кредит възникват благоприятни за ревизираното лице последици, наличието на тази предпоставка /осъществена реална доставка/ е в тежест на данъчния субект, той трябва да проведе доказване на твърденията си за реалност на доставките по процесните фактури. В случая обаче според приетото от съда ищцовото дружество, като получател на доставките и услугите не ангажирало доказателства, които да установяват реалността им, нито в ревизионното производство пред НАП, нито в образуваното по негова жалба административно производство пред съда. Посочено е, че с представените пред данъчния орган доказателства, както и от ангажираните доказателства в производството пред съда не е установена изискуемата се за признаване правото на приспадане на данъчен кредит по чл.68, ал.1, т.1 ЗДДС и чл.69, ал.1, т.1 ЗДДС предпоставка - фактурираната доставка да е осъществена. За доставките от "Стонисто строй" ЕООД и "Габи Билдинг" ЕООД не били представени доказателства за транспорт на фактурираните ел.материали и за предаването им в склада на ревизираното лице /доставките касаят родово определени вещи/. По отношение на фактурираните услуги за извършени СМР от "Стил-ауто-Д.Стоянов" ЕООД било прието, че от ангажираните доказателства, вкл. и представени от доставчика, не се установявало реално изпълнение на тези СМР от това дружество, доколкото представеният договор за възлагане и протоколи за приемане на СМР не били подписани от възложителя "Електро Банч" ЕООД, не били представени доказателства за необходимата техническа /лична или наета техника/ и кадрова обезпеченост за извършване на строителството по договора, като по една от фактурите не могло да се установи вида на извършените СМР, разплащанията с "Електро Банч" ЕООД били извършвани според фактурите в брой, без приложен касов бон от доставчика. Т.е. релевираната липса на „кадрова обезпеченост" на този доставчик е приета като индиция за липса на реална доставка, а не като самостоятелно основание за отказ на правото на данъчен кредит. Недоказването реалността на доставката от "Алфа браво" ЕООД е основано на липсата на доказателства за изработването и излъчването на рекламен клип. Недоказването на горепосочената предпоставка от страна на ревизираното дружество била и основанието за издаването на процесния ревизионен акт от органа на НАП, както и мотивите на съдебната инстанция за потвърждаването му. Приети са за неоснователни твърденията на ищеца, че непризнаването на данъчния кредит е основано единствено на обстоятелства и нередности у преките доставчици и тези преди тях /липса на техническа и кадрова обезпеченост, дерегистрация на предходни доставчици към датата на издаване на някои фактури, липса на доказателства за плащане към предходни доставчици, нередности в документацията на преките доставчици/, поставяйки към него изисквания, несъвместими със сочените норми от Директива 2006/112/ЕО, принципи на системата на ДДС и задължителната практика на СЕС и без наличието на обективни данни, че е част от схема за данъчни злоупотреби. По отношение на отговорността на ответника ВАС е прието, че основателността на претенцията за обезщетяване на вреди е предпоставена от достатъчна същественост на нарушението на решаващия съд: в случаите, когато не е приложена относима общностна норма; когато същата е тълкувана в противоречие с постановената практика на СЕС по нейното приложение и основополагащи принципи на общностното право; както и когато се претендира отговорност поради решение на национален съд от последна инстанция, който не е изпълнил задължението си по чл.267, ал.3 ДФЕС за отправяне на преюдициално запитване. Посочено е, че признаването на принципа за отговорността на държавата за решение на съда, произнесено като последна инстанция, няма за последица преразглеждане на спора разрешен с това решение със сила на пресъдено нещо, нито се отразява на правните последици на формираната сила на пресъдено нещо. Становището на въззивния съд е, че в случая, ответникът ВАС, като последна инстанция е приел от събраните по делото доказателства, че не се установява реалност на осъществените доставки и услуги по процесните фактури, поради което за данъчно задълженото лице не са възникнали предпоставки за законосъобразно упражняване на правото на приспадане на данъчен кредит. Прието е, че реалността на извършената доставка съставлява тази материалноправна предпоставка за възникване правото на приспадане на дължим по доставката ДДС, без доказването на която установяването на останалите положителни или отрицателно предпоставки за възникването на въпросното право, е безпредметно. Според въззивния съд, не са били налице и основания ВАС да отправи преюдициално запитване до СЕС, тъй като последният се е произнасял, че за да възникне и да бъде упражнено правото на приспадане на ДДС, е необходимо да са налице посочените по-горе материалноправни предпоставки. За състава на ВАС не било налице съмнение относно правилното тълкуване и прилагане на Директива 2006/112/ЕО, тъй като по дело решаващият мотив е бил, че не е доказано реалното извършване на доставките, което е право на преценка на съда, обсъдил доказателствата по конкретното дело. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. Въпроси с номера от 1 до 11 са свързани с опровергаване констатациите на органа по приходите, и на изводите на съда по административния спор по жалбата срещу издадения ревизионен акт, относно упражнено право на данъчен кредит по ЗДДС, изразяващи се в установена липса на доказателства за осъществени сделки по процесните фактури, т.е за недоказаната реалност на доставките. Чрез тези въпроси касаторът цели да обоснове нарушение на съюзното право, като предпоставка за отговорност на държавата за вреди, в лицето на нейните субституенти -НАП и ВАС, чрез ревизиране на резултата от спора по упражненото право на приспадане на данъчен кредит, разрешен с влязъл в сила съдебен акт- цели се установяване наличието на реалността на доставката, т.е. че доставките на стоки или услуги са осъществени в обективната действителност от посоченият във фактурата доставчик. Установяването обаче на фактите и обстоятелствата във връзка с издаване на процесните фактури, тяхната редовност от външна страна, осчетоводения в тях разход и неговото основание, извършените плащания, както и проверката за съответствието с изискванията за реалност на доставката на стоката или услугата, е било предмет на друго приключило производство. Според задължителното тълкуване в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Въпроси от 1 да 11 не притежават характеристиката на правни по смисъла т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. и не удовлетворяват общо основание /правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК/ за достъп до касация. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, с цел да опровергае решаващият извод за неоснователност на поискания за възстановяване данъчен кредит, касаторът е цитирал извадки от практиката на СЕС, навеждайки доводи касаещи и правилността на обжалваното решение по същество. Подобни оплаквания обаче подлежат на преценка в производството по чл.290 ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби. В производството по чл. 288 ГПК, ВКС не разполага с правомощия да ревизира правилността на изводите на въззивната инстанция, свързани с установяване на фактическата обстановка и обсъждане на доказателствата /т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г./. Не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване и във връзка с поставените в изложението процесуалноправни въпроси под №№ 12, 13 и 14, касаещи задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводите на страните поотделно и в съвкупност, както и да посочи кои факти приема за установени и кои не и въз основа на кои доказателства. В решението си въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК - изложил е собствени решаващи мотиви по спора, след анализ и оценка на събраните по делото доказателства, като е обсъдил доводите на страните и приетите за установени правнорелевантни факти, които са от значение за преценката дали е налице нарушение на правото на ЕС допуснато от ответниците. Направеният извод е, че нито НАП, нито Върховният административен съд са допуснали нарушение на ПЕС като са изследвали основната, положителна предпоставка за признаване правото на данъчен кредит – наличие на реално извършени облагаеми доставки (чл. 14, § 1, чл. 63 и чл. 167 от Директива 2006/112/ЕО от 28 ноември 2006 г.), които именно са били спорни. При спор за реалност на доставки на стоки, какъвто е случаят в ревизионното производство, ревизираният данъчен субект е този, който трябва да докаже по пътя на пълното доказване, че доставките по фактурите са реално извършени. За да бъде признато и законосъобразно упражнено правото на данъчен кредит следва да са събрани доказателства относно всеки един от юридическите факти, предвидени в действащия към момента на издаване на фактурата закон. Съобразно общите правила за разпределение на доказателствената тежест, „Електро Банч“ ЕООД като претендиращо за възникването и законосъобразното упражняване на правото на данъчен кредит по процесните фактури, е следвало да докаже, при условията на пълно и главно доказване, наличието на предпоставките по чл. 68 и чл. 69 ЗДДС и отсъствие на пречки по чл. 70 ЗДДС, които да препятстват упражняването на това право. Необходимостта от установяване извършването на доставките не се отрича в решенията на СЕС, на които се позовава касатора. В обжалваното решение е извършен анализ на относимите разпоредби на общностното право и в частност на чл. 168 от Директивата, като е прието, че създаденият единен режим установява изискванията за законосъобразно упражняване на правото на приспадане на данъчен кредит, основното от които е действителност /реалност/ на доставката. В тази връзка нито Директивата, нито практиката на СЕС, ограничават по някакъв начин възможностите на националния съд да изследва въпроса дали доставката е осъществена реално и дали, ако е осъществена, не се разминава с отразеното във фактурата. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с извършения от въззивния съд анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. От мотивите към въззивното решение, по посочените касационни основания за обжалване, не се установява нарушение на правилата на формалната или на правната логика. Не е налице очевидна необоснованост, доколкото от обсъдените в мотивите към решението доказателства следват, по правилата на формалната логика /законът за причинността/, фактическите изводи на въззивния съд. В случая основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК се мотивира основно с довод за необоснованост според касатора, на извода на въззивния съд, за липса на нарушение на правото на ЕС като предпоставка на отговорността по чл. 4 § 3 ДЕС, доколкото приложимите разпоредби на съюзното право изискват реалност на доставките по процесните фактури, за да се упражни законосъобразно правото на данъчен кредит, а актовете на ответниците са съобразени с тях. Тези твърдения не могат да се проверят в настоящото производство по чл. 288 ГПК, същите съставляват касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК и са относими в производството по разглеждане на касационната жалба. За да се проверят и да се направи извод за твърдяната неправилност на обжалваното решение, трябва да се изследват и подложат на анализ и преценка фактите по делото в тяхната съвкупност, което е извън предмета на производството по чл. 288 ГПК. Неоснователно е искането на жалбоподателя за отправяне на преюдициално запитване. То е направено във връзка с три от поставените от касатора въпроси /№№ 9, 10 и 11/. Същите, както се посочи по горе в мотивите /при обсъждане на предпоставките за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/ не съставляват общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, по смисъла на тълкуването, дадено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Необходима предпоставка при изпълнение на задължението на настоящата инстанция да отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, на основание чл. 267, ал. 1, във вр. с ал. 3 от Договора за функционирането на Европейския съюз /ДФЕС/ е тълкуваната разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз да са от значение за правилното решаване на делото. В настоящия случай поставените три въпроса, макар и да се отнасят до тълкуване на разпоредби на съюзното право и да попадат в обхвата на чл. 267, ал. 1 ДФЕС, не са обусловили изхода на делото и нямат заявеното от страната значение за решаването на спора. Ето защо, искането следва да се остави без уважение. При този изход на делото, жалбоподателят следва да заплати на ответника ВАС разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, в размер общо на 350 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г.о.