Определение № 367 от 28.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 2318/2019 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба от страна на процесуалните представители на Г. М. Г. ЕГН: [ЕГН] срещу решение №1433 от 14.06.2019 г. по в.гр.д. № 4773/2018 на САС,ГК,4 с-в в ЧАСТТА, с която е потвърдено решение №51/20.04.2018 г. по т.д. № 87/2012 г. на ОС-Враца, в ЧАСТТА, с която по иск на „Банка ДСК“ЕАД-София по чл.422 ГПК е признато съществуването на вземане на ищеца срещу Г. М. Г. в размер на 189 394,22 лева-главница и 66 543,71 лева-дог.лихва, дължими на основание сключен на 05.11.2007 г. договор за ипотечен кредит, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 28.04.2017 г., както и в частта за разноските.

В КЖ се излагат оплаквания за нарушения на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване от страна на жалбоподателите се позовава на наличие на основания за допускане до касация по чл.280 ал.1,т.1 и т.3 ал.2 ГПК.

Ответната страна в писмен отговор изразява становище за неоснователност.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и отговаря на предпоставките на чл.280 ал.3 ГПК, намира, че касационните жалби са допустими, редовни и подадени в срок.

За да постанови решението си в обжалваната част, съставът на въззивния съд е приел следното:

На 05.11.2007г. между Банка ДСК Е АД и Г. М. Г. е сключен договор за ипотечен кредит за сумата 196 400 лева и със срок на погасяване 360 месеца, считано от датата на усвояване. Не се спори по делото, че кредитът е усвоен, чрез разплащателна сметка №14165276 с титуляр Г. М. Г.. В чл.4 от договора е посочено, че с част от сумата по кредита, ще се погаси кредит в ТБ Алианц България АД, а останалата част ще остане блокирана по разплащателната сметка до представяне на удостоверение от Алианц България АД за погасения кредит и на удостоверение от АВп за вписана единствена ипотека в полза на Банка ДСК. В договора за ипотечен кредит, страните са постигнали съгласие, кредитът да се погасява, чрез посочената в договора разплащателна сметка на кредитополучателя на месечни вноски, съгласно погасителен план- Приложение №1, неразделна част от договора, като месечните вноски за главница и лихва следва да бъдат плащани до 19-то число на съответния месец. Според чл.7 от договора, за предоставения кредит кредитополучателят заплаща първоначална лихва за период от три години, считано от датата на усвояване на кредита, формирана от базов лихвен процент за този вид кредит и надбавка в размер на 1,4 процентни пункта, а за останалия срок на кредита кредитополучателят заплаща лихва, формирана от базов лихвен процент за този вид кредит и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка, съгласно Условия за ползване на преференциален лихвен процент по програма „Уют". Посочено е, че базовият лихвен процент се определя периодично от кредитора, като към датата на сключване на договора БЛП е 4,19 %, а стандартната надбавка е 4,1% пункта или лихвеният процент по кредита е общо 8,29%.

На 03.12.2010г. между Банка ДСК ЕАД и Г. М. Г. е сключено допълнително споразумение, като в преамбюла на същото е констатирано, че остатъкът от дълга към 03.12.2010г. е 195 014,39 лева, от които 190 550 лева е остатъкът по главницата; дължимата редовна лихва е 4 464, 39 лева; дължимата лихва към 01.11.2010 г. е 3746,15 лева, като това плащане е отсрочено и е посочено, че се капитализира и се погасява след гратисния период. Посочено е, че към 03.12.2010г. кредитополучателят е внесъл сумата 1 400 лева.

Представена по делото е нотариална покана от 02.02.2017г., с която Банка ДСК ЕАД уведомява Г. Г., че поради забава в погасяване на задълженията по договор за ипотечен кредит от 05.11.2007г., Банката обявява кредита за предсрочно изискуем. Удостоверено е връчването на поканата на 21.03.2017г. на Ц. Т.-майка на длъжника, със задължение да му я предаде.

Установява се, че пред ВрРС е подадено от Банка ДСК ЕАД заявление от 28.04.2017г. за издаване на заповед за изпълнение на основание документ по чл.417 ГПК и по образуваното във ВрРС ч.гр.д.№2605/2017г. на 16.06.2017г. е издадена заповед за изпълнение № 1817 на парично задължение въз основа на извлечение от счетоводните книги на банката от 28.04.2017г., договор за ипотечен кредит от 05.11.2007г. и допълнително споразумение към него от 03.12.2010г., по силата на която е разпоредено Г. М. Г. да заплати на Банка ДСК сумата 190 523,32 лева-главница по договор за ипотечен кредит от 05.11.2007г. и допълнително споразумение от 03.12.2010., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението в съда - 28.04.2017г. до окончателното издължаване; сумата 121 332,74 лева-договорна лихва за периода от 20.12.2010 г. до 27.04.2017г.; сумата 1608,10 лева - заемни такси; сумата 2 568,41 лева -санкционна лихва за периода от 19.09.2011г. до 27.04.2017г.,както и направените разноски за държавна такса в размер 6320,65 лева и юрисконсултско възнаграждение в размер 50 лева, въз основа на извлечение от счетоводните книги на банката от 28.04.2017г.

На 16.06.2017г. с разпореждане № 6516 ВрРС е постановил незабавно изпълнение и издал изпълнителен лист на заявителя.

Срещу така издадената заповед за изпълнение, от Г. М. Г. е постъпило възражение по чл.414 ГПК и в изпълнение на указанията на ВрРС да предяви иск за установяване на вземането си, Банката в предоставения от съда едномесечен срок от съобщението, е сезирала ВрОС с иска по чл.422 ГПК.

Не се спори по делото, че още през 2012г. „Банка ДСК" ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение и по ч.гр.д. № 3510/2012г. на ВрРС в полза на Банката е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист за парично задължение въз основа договор за ипотечен кредит от 05.11.2007г. и допълнително споразумение към него от 03.12.2010г., по силата на която е разпоредено Г. М. Г. да заплати на Банка ДСК сумата 190 583,32 лева-главница по договор за ипотечен кредит от 05.11.2007г. и допълнително споразумение от 03.12.2010г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 21.05.2012г. до окончателното плащане; сумата 23 726,16 лева-договорна лихва от 19.10.2010г. до 21.05.2012г.; сумата 18 640,98 лева-санкционираща лихва от 26.12.2010г. до 21.05.2012г.; 4 127,77 лева-заемни такси, както и сумата 4 741,66 лева за държавна такса и сумата 2 850 лева юрисконсултско възнаграждение. Срещу така издадената заповед за изпълнение, от Г. М. Г. е постъпило възражение по чл.414 ГПК.

С разпореждане №10156 от 17.10.2016г. съдът е указал на „Банка ДСК" ЕАД, в едномесечен срок от връчване на разпореждането, да предяви иск за установяване на вземането по издадената заповед за изпълнение. Това съобщение е връчено на Банката на 24.10.2016г., като липсват данни същата да е предявила иск в указания едномесечен срок, тоест до 24.11.2016г.

С влязло в сила, в хода на производството пред първоинстанционния съд, определение № 1 от 02.01.2018г., постановено по ч.гр.д. №3510/2012г. на РС-Враца, е обезсилена изцяло заповед №2520 от 10.09.2012г. за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист от 10.09.2012г., издадени по ч.гр.д.№3150/2012г. по описа на РС-Враца и производството по делото е прекратено.

Пред СГС е приета неоспорена от страните ССчЕ, изготвена от вещото лице Г. Л., от което се установява, че процесният кредит е усвоен изцяло и сумата 196 400 лева е предоставена еднократно по разплащателната сметка с титуляр Г. М. на 19.11.2007г., като от постъпилите средства, на 20.11.2007г. е бил извършен банков превод към ТБ „Алианц България"АД в размер 158 782,76 лева за погасяване на банков кредит на кредитополучателя към тази банка, а останалата сума е изтеглена в брой на 22.11.2007г. и на 04.12.2007г.

При така установените факти, Софийският апелативен съд е направил следните изводи:

Предявен е положителен установителен иск по чл.422 ГПК, в производството, по който ищецът цели да установи, че ответникът му дължи парична сума по сключен договор за ипотечен кредит, за която има издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК.

Възражението на длъжника по чл.414 ГПК се явява процесуална пречка за влизане в сила на заповедта за изпълнение и заявителят трябва да установи съществуването на вземането си по исков път (чл.422, ал.1 ГПК), за предявяването на който се дават от заповедния съд указания по чл.415, ал.1 ГПК, като при непредявяване на иска последицата е обезсилване на заповедта - чл.415, ал.2 ГПК. В случаите, когато е налице предходна необезсилена заповед за незабавно изпълнение, касаеща същите вземания между същите страни, защитата на длъжника срещу заповедта за незабавно изпълнение е също по пътя на възражението по чл. 414 ГПК. Ако по първата заповед за изпълнение, след направено по нея възражение от длъжника, е предявен в срок искът по чл. 422 ГПК, то такъв иск по втората заповед за изпълнение при възражение срещу нея, би бил недопустим на основание чл. 126, ал. 1 ГПК, но само при пълен идентитет на обективния и субективния обхват на двата установителни иска (за едни и същи вземания между едни и същи страни), като прекратяването на производството по този иск ще доведе от своя страна до обезсилване на втората заповед за незабавно изпълнение на това основание. Ако във връзка с възражението, направено по първата заповед за незабавно изпълнение, няма надлежно предявен иск по чл. 422 ГПК, то тогава тази заповед ще подлежи на обезсилване. И в двете хипотези се предотвратява възможността кредиторът да реализира права по две заповеди за незабавно изпълнение с идентичен предмет.

Отделно от това, обезсилването на първата издадена по време заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист не се ползва със сила на присъдено нещо по отношение на вземането и не освобождава длъжника от задължението му да погаси дълга, поради което не съществува пречка за кредитора отново да се възползва от облекчената процедура за снабдяване с изпълнителен лист по реда на глава 37 от ГПК.

По делото не се спори, че през м.декември 2011г. длъжникът е извършил плащане по договора за кредит и допълнителното споразумение към него, като с внесената сума 3 000 лева е погасена частично месечна вноска № 47, с падеж 19.09.2011г. Следователно още към месец декември 2011г. (с изтичането на 90 дни от просрочието, съгласно чл.20.т.2 от ОУ, версията от 2010г.) за Банката-кредитор несъмнено е възникнало правото да се позове на предсрочна изискуемост.

Установява, се че на 02.02.2017г. Банка ДСК ЕАД е изготвила нарочно уведомление (нотариална покана) до ответника, с което кредиторът изрично е заявил, че кредитът е предсрочно изискуем, както и че майката на ответника Г. М. Г. е получила на 21.03.2017г., адресираното до Г. уведомление.

В конкретния случай предсрочната изискуемост на договора за кредит от 05.11.2007г. е породила действието си на 21.03.2017г., доколкото волеизявлението на банката, че обявява кредита за предсрочно изискуем е достигнало до ответника, чрез връчване на уведомлението на неговата майка. Волеизявлението на банката (нотариалната покана от 02.02.2017г.) до длъжника е обективирано в писмен документ и съдържа ясно изразено позоваване на обстоятелствата по чл. 60, ал. 2 ЗКИ. Изявлението на банката за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита е редовно връчено на Г. М. Г., чрез неговата майка на 21.03.2017г., с оглед на което САС е счел, че това е моментът, в който обявената от банката предсрочна изискуемост на кредита по договора от 05.11.2007г. и допълнителното споразумение от 03.12.2010 г., е породила действието си. Предвид това и с оглед непредставянето на доказателства за връчване на уведомление на банката до ответника в друг момент, извън датата 21.03.2017г., е счел за неоснователни оплакванията във въззивната жалба, за настъпила предсрочна изискуемост на кредита още през декември 2011г..

За неоснователни са счетени и направените възражения на жалбоподател- ответник за погасяване на вземането на банката с изтичането на кратката 3 годишна давност по чл.111 ЗЗД. В случая се касае за договор за банков кредит, при който престациите представляват задължение за неделимо плащане. Обстоятелството, че се извършват погасителни вноски съобразно погасителен план, не превръща този договор в такъв за периодични платежи. Касае се за разсрочено погасяване на едно общо задължение на отделни части и приложимата в случая давност е общата 5 годишна по чл.110 ЗЗД.

По изложените съображения, въззивният съд е постановил решението си в обжалваната част, с която е потвърдил частично първоинстанционното решение, в ЧАСТТА, с която е признато съществуването на вземане на ищеца срещу Г. М. Г. в размер на 189 394,22 лева-главница и 66 543,71 лева-дог.лихва,, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 28.04.2017 г. до окончателното плащане.

Относно наличието на основания за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на ТК на ВКС намира следното:

Във връзка с позоваване на чл.280 ал.1,т.1 са формулирани следните групи въпроси:

1.Допустимо ли е завеждане на ново производство по чл. 417 ГПК от банката кредитор, при вече заведено заповедно производство с издадена и необезсилена заповед за изпълнение в полза на банката срещу същия длъжник въз основа на същото правоотношение /идентичност на субекти и предмет/и дали по отношение на второто заповедно производство приложима разпоредбата на чл. 126 ГПК и относно началния момент от който започва заповедното производство и от кога тече погасителна давност за установено със заповед по чл.417 от ГПК задължение?"

Тази група въпроси не съответства на приетите от въззивния съд факти и констатации, а имено, че предметът на първото заповедно производство от 2012 г. не е бил идентичен с този предмет на второто от 2017 г.,продължило с настоящия иск по чл.422 ал.1 ГПК, като разликата е в правопораждащите факти: дата на предсрочна изискуемост и период на неизпълнение-19.09.2011 до 19.03.2017 г .. Отделен е въпросът,че издадената през 2012 г. заповед по чл.417 ГПК е била в последствие обезсилена с определение № 1 от 02.01.2018г., постановено по ч.гр.д. №3510/2012г. на РС-Враца, поради което, дори и да е било налице пречка за повторно издаване на заповед по чл.417 ГПК, то същата е отпаднала с обратна сила в хода на производството по чл.422 ал.1 ГПК. По отношение на началния момент от който тече давността за цялото предсрочно изискуема главница, то съдът е приел,че това е датата на обявяването и с достигнало до длъжника волеизявление на банката-кредитор -21.03.2017г., доколкото не се установява друга по-ранна дата. Ето защо отговорите на тази група въпроси не биха довели до различен резултат по спора, от този приет с обжалваното решение, поради което и тези въпроси не се явяват обуславящи неговия изход.

2. Длъжен ли е въззивния съд да се произнесе по всички възражения и повдигнати въпроси във въззивната жалба както и дали въззивният съд трябва да обсъди всички доказателства по делото и да постанови решение след тяхната съвкупна преценка". Твърди се от касатора, че съдът не се е произнесъл и обсъдил доказателствата, и направеното възражение за недоказаност на размера на главница в следствие на неправилно разпределение на компонентите в погасителни вноски за главница и лихви, както и за извършено без основание и капитализиране на лихвата върху главница, довело до анатоцизъм - недопустимо начисляване на лихва върху лихва. От изложеното в мотивите на обжалвания акт се установява, че съдът е обсъдил подробно възражението, включително и обстойно е възпроизвел становището на експерта изготвил приетото от първоинстанционния съд заключение на ССчЕ по размера на договорната лихва.

Във връзка с твърдяно основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1. т.3 от ГПК се сочат следните въпроси.

1. Може ли, след като кредитора е упражнил пред компетентен съд правото си да обяви за предсрочно изискуемо вземането си по кредит, поради виновно неизпълнение на длъжника, и в резултат на това е почерпил права (заведено заповедно производство, издадени от съда заповед за изпълнение и изпълнителен лист), това действие да бъде повтаряно във времето неограничен брои пъти, при което да бъдат посочвани различни дати на настъпване на предсрочна изискуемост?

2. Когато за задължение към Банка кредитор е издадена Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и Изпълнителен лист срещу длъжник, тече ли давностен срок за погасяването на задължението, ако поради бездействие на кредитора не бъде образувано изпълнително производство и длъжника не бъде уведомен за издадената Заповед за изпълнение, и не е изтекъл срока по чл. 414 ГПК, и ако тече давностен срок, от кой момент започва ?

3. В случай, когато кредитор се е снабдил срещу длъжник със Заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, по дадено правоотношение и същата е всила и не е обезсилена, то може ли същия кредитор повторно да поиска и да се снабди с нова Заповед по чл. 417 ГПК срещу същия длъжник за същото правоотношение,както и може ли да се приеме за липса на идентичност по смисъла на чл.126, ал.1 от ГПК единствено разликата в начислената лихва за периода между първата и втората заповеди по чл. 417 ГПК ?

4. Следва ли да се приема за изменение на основния договор за кредит, направената в допълнително споразумение към същия констатация за достигнат размер на лихвата, при условията за формирането и съобразно Договора за кредит, ако тези условия на основния договор са прогласени за нищожни от съда? И не следва ли тази клауза от допълнителното споразумение да се счита за нищожна па същото основание, при условие, че произлиза от прогласени от съда за нищожни клаузите за формирането на лихвата по основния договор за кредит?

От тази група въпроси първите три съвпадат с тези от първата група,за които важи изложеното по-горе по тях. Последният въпрос е изцяло по правилността, а не по допускане на касационно обжалване, а освен това се навежда за пръв път пред касационната инстанция.

От изложеното следва, че така формулираните въпроси не са годни по своето съдържание да бъдат подложени на допълнителните критерии за дискреция по чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК.

Относно твърдяната очевидна неправилност:

За да е налице очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на това понятие в цитираната законова разпоредба е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т.е. противоположен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма или при произнасянето си съдът да е допуснал явна необоснованост на съдебния акт, вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Във всички случаи, за да е „очевиден“ подобен порок, то това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и преценка на събраните по делото доказателства, на приетите за установени факти или тълкуване на закона. В случая наличието на такъв недостатък, нито се обосновава от цитираните по-горе оплаквания, нито е налице: оплакванията са отново връзка с предходно издадена заповед по чл.417 ГПК/ в последствие обезсилена в хипотезата на чл.415 ал.5 ГПК/ и нейното значение за процеса по иска по чл.422 ал.1 ГПК по втората заповед. Така наведените оплаквания касаят правилността на обжалваното решение,без обаче да представляват такива за очевидната му неправилност, тъй като се предпоставят от нова проверка на доказателствения материал, и следователно, няма как по тях ВКС да се произнесе в производството по чл.288 ГПК. Освен това, както беше вече споменато по-горе, тези оплаквания не съответстват на приетите от въззивния съд факти и констатации, а именно, че предметът на първото заповедно производство от 2012 г. не е бил идентичен с този предмет на второто от 2017 г.

По изложените съображения, съдът счита, че не е налице основание по чл.280 ал.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване.

Водим от изложеното, ВКС,състав на Второ т.о.