Определение № 3727 от 07.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2178/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. В. Б., П. Х. С. и И. Х. В., заедно представлявани от адв. Р. М. от АК - Пловдив, срещу решение № 118 от 06.02.2025 г. по въззивно гр. д. № 2147/2024 г. на Пловдивския окръжен съд.

Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК против подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, от процесуално легитимирани страни и в съответствие с изискванията за редовност по чл. 284 ГПК, поради което са налице предпоставките за разглеждането й по реда на чл. 288 ГПК. С оглед възраженията на ответника за недопустимост на касационния контрол следва да се посочи, че след изменението на ГПК, ДВ бр. 86 от 2017 г., като иск за защита на правото на собственост, негаторният попада в изключенията по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, от което следва, че касационното обжалване на постановено по него въззивно решение е допустимо независимо от цената /така и определение № 476 от 27.11.2017 г. по гр. д. № 1598/2015 г. на ВКС, II г. о., определение № 115 от 25.06.2018 г. по ч. гр. д. № 1832/2018 г. на ВКС, I г. о./.

Оплакванията на касаторите са за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни отменителни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложение към жалбата се твърди наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси:

1. В случай че източникът на неоснователно, неправомерно и противоправно въздействие е незаконен строеж /свинарник/, изпълнен в съсобствен имот, ограден от ответника с мрежеста ограда и самоделно монтирани шахта и канализация, свързваща постройката с колектора за обратни води в улицата, и в производството е установено, че въздействието на ответника върху имота лишава ищците от достъп до част от имота, която част не надвишава съответната част от него съразмерна на правата му, при условие обаче, че реалното ползване върху него не е разпределено, може ли да се иска само въз основа на това твърдение неговото премахване, за да се прекрати неоснователно създаденото състояние, или трябва да се посочат и други обстоятелства, и ако такива обстоятелства не са посочени, следва ли искът да бъде отхвърлен като неоснователен.

2. Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по същество при формиране на своите изводи по спорните въпроси по делото да изследва в пълнота всички събрани по делото доказателства, отнасящи се до правнозначимите за основателността на иска факти с изрично посочване въз основа на какви доказателства ги е направил; доводите и възраженията на страните, съгласно изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК, тъй като съдебният акт трябва да е мотивиран и обоснован;

3. Относима/приложима ли е Наредба за реда и условията за отглеждане на животни на територията на [община], приета 2006 г., изм. и доп. 2018 г. /предвид, че регламентира условията за отглеждане на животни в собствен имот/, към съсобствен имот, чието реално ползване не е разпределено, ищците не са дали съгласие за ползване на имота за отглеждане на животни, и постройката, в която се отглеждат, е изградена от ответника без строителни книжа, респ. представлява незаконен строеж. Следва ли /в случай че се приеме, че е приложима/ при прилагането й да се съобразят законоустановените правила за управление на съсобствена вещ /имот/. Законосъобразна ли е дейността по отглеждане на животни в съсобствен имот от един от съсобствениците, осъществявана в незаконен строеж, изпълнен от него при липса на разпределение на реалното ползване и при несъгласие и противопоставяне от страна на всички останали съсобственици. Санира ли незаконосъобразността на постройка за отглеждане на прасета, изградена от съсобственик /ответника/ в съсобствен имот, без съгласието и против волята на останалите съсобственици, и дейността по отглеждането на животни, удостоверение, издадено от главен инспектор към ОВС - Хисар на 10.01.2018 г., в което е посочено, че при извършена проверка е установено, че в процесния обект могат да се отглеждат прасета за лични нужди до 5 бр., и че обектът отговаря на ветеринаромедицинските изисквания.

Извън тези въпроси, касаторите считат, че е налице и очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК поради неотчитане съсобствения характер на процесния имот и обстоятелството, че страните не са разпределили реалното му ползване, както и че не е дадено съгласие от ищците за изграждане на постройка за отглеждане на животни и за преграждане на дворното място и въобще за промяна на неговото предназначение за жилищно строителство. Сочат, че очевидно неправилно също така въззивният съд обосновава изводите си с неотносими към казуса подзаконови нормативни актове и в нарушение на правилата за тяхната йерархия.

Ответникът С. В. Б. чрез своя пълномощник адв. И. И. от АК - Пловдив оспорва жалбата по съображения за отсъствие на посочените предпоставки по чл. 280 ГПК, както и за необоснованост на релевираните касационни основания. Претендира разноски за адвокатска защита съгласно представен договор за правна защита и съдействие от 23.05.2025 г.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, съобрази следното:

С обжалваното решение е потвърдено решение № 2430 от 28.05.2024 г. по гр. д. № 6490/2023 г. на Районния съд в [населено място], с което са отхвърлени предявените от касаторите искове по чл. 109 ЗС за осъждане на ответника да преустанови неоснователните си действия, с които им пречи да упражняват правото си на собственост по отношение на съсобствения за всички страни недвижим имот с пл. № 1690 по плана на [населено място], за който е отреден УПИ [№] от кв. 42, като премахне изградената в югозападната част на имота сграда за отглеждане на животни, поставената около нея ограда и изградените съоръжения - тръби за отвеждане на обратни води, ведно с всички животи - кокошки, прасета и кучета, и преустанови отглеждането им в имота.

Въззивният съд е приел, че по делото не се спори относно правата на страните върху имота, а именно, че всеки от тях притежава по 1/4 ид. част от правото на собственост. Въз основа на събраните гласни доказателства и заключението на вещото лице е приел, че никой от съсобствениците не живее в изградената в него жилищна сграда. След смъртта на техния общ наследодател ищците обработват незастроената част от дворното място към къщата, а ответникът отглежда животни в паянтовата селскостопанската постройка със застроена площ от 129 кв. м. и прилежащата ѝ част от дворното място с площ около 72 кв. м., която е преградена с мрежеста ограда. Постройката се състои от помещение за животните и склад за фураж, като в нея е монтирана шахта и канализация, отвеждаща обратните води в уличната канализация. Изградена е върху стари каменни основи и стени на съществувала преди това стара постройка, с разширeние в източната част. За нейното изграждане не се представят строителни книжа и ответникът не отрича, че използва същата за отглеждането на прасета и кокошки, а пред нея в заградената площ има две кучета. Достъп до тази част от съсобствения имот има само ответникът, а останалата част от двора, както и до жилищната и стопанската сграда в северозападната му част имат само ищците.

При така установените обстоятелства съдът е приел, че спорът се съсредоточава около това дали извършваните от ответника действия в имота създават неоснователни пречки за упражняване правата на ищците като съсобственици на общо 3/4 ид. части от дворното място.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че за населеното място е разрешено отглеждането на до 5 бр. прасета за угояване и 50 птици при спазване на санитарно-хигиенните изисквания и техническите нормативи по смисъла на Наредба за реда и условията за отглеждане на животни на територията на [община]. Позовал се е на констатациите на ОДБХ от извършена през 2018 г. проверка по сигнал на ищеца Б., при която е установено, че процесната сграда отговаря на изискванията за отглеждане на заварените 3 бр. възрастни и 5 бр. новородени прасета. Приел е също така, че по делото не са представени доказателства, които да установяват завишен брой на отглежданите животи спрямо нормативно допустимия. Разяснил е, че макар и с действията си ответникът да лишава ищците от достъп до част от имота, то при преценката за основателността на негаторната претенция следва да се отчете и това, че той също разполага с право да ползва имота съобразно обема на правата си в съсобствеността, а в случая не се установява същият да е заградил по-голяма площ от съответстващата на притежаваната от него 1/4 ид. част от правото на собственост. Посочил е, че за неоснователни могат да се приемат само такива въздействия върху имота, които го застрашават/увреждат и/или ограничават правата на ищците повече от допустимото. Намерил е, че такива по делото не са установени. Що се отнася до доводите на ищците по чл. 32 ЗС, съдът е изтъкнал, че такива претенции не са предявени в хода на настоящото производство, а от друга страна не се твърди да е взето решение от съсобствениците, притежаващи повече от половината от общия имот относно начина на ползването му, така че да е възможно да се извърши преценка за съответствие с него. С оглед на това е аргументиран крайният извод, че макар и отглеждането на животни да оказва въздействие върху процесния имот с оглед съпътстващите тази дейност миризми и нечистотии, то няма данни същото да е извън рамките на допустимото, така че да се приеме за установено, че се създават пречки за упражняване правата на ищците по-големи от обикновените.

При така изложените съображения за постановяване на обжалвания съдебен акт, настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по смисъла на посочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК.

Относно възможността съсобственик да брани правата си по реда на чл. 109 ЗС спрямо друг съсобственик и предпоставките за уважаване на такъв иск е налице трайно установена и еднозначна практика на касационната инстанция. Съгласно приетото в нея, ако един съсобственик неоснователно пречи на другия да упражнява своето право в съсобствеността, последният може да иска прекратяване на неговите неоснователни действия като предяви негаторен иск. Като иск за защита на собствеността, той предоставя правна защита на правото на собственост срещу всяко пряко и/или косвено неоснователно въздействие, посегателство или вредно отражение над обекта на правото на собственост, което пречи на допустимото пълноценно ползване на вещта (имота) според нейното предназначение, но без да отнема владението на собственика. Предмет на делото е несъществуването на правото ответникът да въздейства върху вещта, като за уважаване на претенцията във всички случаи е необходимо ищецът да докаже, не само че е собственик на имота и че върху този имот ответникът е осъществил неоснователно въздействие /действие или бездействие/, но и че това действие или бездействие на ответника създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот по-големи от обикновените (чл. 50 ЗС). Преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело. В този смисъл Тълкувателно решение № 4 от 06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, решение № 2 от 06.07.2018 г. по гр. д. № 1598/2015 г. на ВКС, II г. о., решение № 139 от 23.11.1985 г. по гр. д. № 111/1985 г. на ВС, ОСГК.

Прието е още, че материално-правната легитимация на ответника -съсобственик в имота по предявен иск с правно основание чл. 109 ЗС предполага установяване на фактическо действие от негова страна, надхвърлящо ограниченията на собствеността и противоречащо на установения правен режим на ползване на имота, водещо до накърняване правата на другия съсобственик. Сам по себе си фактът на изграждане на незаконна постройка в съсобствения имот от единия съсобственик не предполага уважаване на иска по чл. 109 ЗС срещу него, предявен от другия съсобственик. В този случай отново следва да бъдат установени всички елементи от фактическия състав на негаторната претенция – така решение № 51 от 07.05.2013 г. по гр. д. № 764/2012 г. на ВКС, II г. о., решение № 33 от 06.04.2010 г. по гр. д. № 27/2009 г. на ВКС, II г. о., решение № 299 от 15.06.2010 г. по гр. д. № 500/2009 г. на ВКС, II г. о., решение № 816 от 07.07.2011 г. по гр. д. № 2028/2009 г. на ВКС, I г. о.

В решение № 60107 от 08.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4143/2020 г., I г. о., е прието, че заграждането и осъществяването на незаконно строителство в реална част от съсобствен имот, която съответства на правата на ответника в съсобствеността, не е достатъчно основание за уважаване на иск по чл. 109 ЗС.

При така установената съдебна практика не може да се приеме, че е налице основание за допускане на касационно обжалване в приложното поле на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като не е налице необходимост от тълкуване на закона, доколкото не се твърди тази практика да е неправилна, нито се констатира наличието на непълнота, неяснота или противоречие в действащата правна уредба, която да не е вече отстранена посредством съществуващата съдебна практика и която да налага разрешаване на възникналия правен спор въз основа на изведена по тълкувателен път норма.

Не е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като произнасянето на въззивната инстанция кореспондира с трайно установената и богата съдебна практика във връзка с разрешаването на спорове между съсобственици по реда на чл. 109 ЗС. След като не е установено извършеното незаконно строителство и осъществяваната дейност по отглеждане на животни от ответника да пречат и/или ограничават упражняването на собственическите правомощия на ищците съобразно техния обем, нито в резултат от тях да е създадена опасност от вредно или смущаващо въздействие върху общата вещ, то отхвърлянето на предявените искове съответства на установеното тълкуване на закона. Ето защо по поставените въпроси под т. 1 и т. 3 от изложението не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като независимо от законността на извършеното строителство и от това дали животните се отглеждат в пълно съответствие с ветеринаромедицинските стандарти, съответно кой е относимият подзаконов акт, който ги урежда, то защитата на ищците не може да бъде успешно реализирана по реда на чл. 109 ЗС, след като не се установява ищецът да се ползва от общата вещ извън обема на правата му в съсобствеността и по начин, който да създава за останалите съсобственици пречки по-големи от обикновените по смисъла на чл. 50 ЗС. Само по себе си отглеждането на животни за лични нужди в имот, предназначен за жилищно строителство, не е забранено и в този смисъл не съставлява „промяна на предназначението“ на съсобствената вещ без съгласието на останалите съсобственици. Този резултат по предмета на настоящото дело не препятства правомощията на ищците като мажоритарни собственици по чл. 32, ал. 1 ЗС, като с оглед конкретно наведените от касаторите оплаквания следва да се поясни още, че въззивният съд няма правомощие да се произнася по възникналия спор относно ползването и управлението на общата вещ при липсата на сезиране по реда на чл. 32, ал. 2 ЗС.

По същите съображения решението не е и очевидно неправилно на база изложените оплаквания. Съдът, именно защото е отчел, че липсва решение на съсобствениците по чл. 32, ал. 1 ЗС относно ползването и управлението на общата вещ, е намерил, че няма как да се приеме, че действията на ответника влизат в противоречие с него. Евентуалната неправилна преценка относно приложимия подзаконов нормативен акт досежно реда и условията за отглеждане на животни на територията на [община] от друга страна, както вече беше посочено, не би се отразила на решаващите изводи по предмета на спора- по делото е установено, че ответникът отглежда 3 бр. възрастни прасета и 5 бр. новородени. Предмет на делото в случая е несъществуването на правото ответникът да въздейства върху вещта, а последният като съсобственик има право по закон да ползва имота лично при съобразяване обема на правата си в съсобствеността и без да пречи на останалите съсобственици също да се ползват от вещта в обем, който съответства на притежаваните от тях идеални части. Достигнатият в този смисъл решаващ извод на въззивния съд не разкрива признаците на очевидна неправилност, тъй като не противоречи на императивна правна разпоредба и не е явно необоснован.

Не е налице и твърдяното противоречие с практиката на ВКС относно съдържанието на правомощията на въззивната инстанция като инстанция по същество на спора, уредени в чл. 269 ГПК и установените изисквания към мотивите на съдебния акт съгласно чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Видно от мотивите към обжалваното решение, въззивният съд е изложил съображения по всички събрани доказателства, като ясно и логически обосновано е формулирал становището си относно фактическите положения, които възприема за установени на тяхна база. Обсъдени са и защитните тези на страните. Изложените оплаквания от касаторите не сочат доказателства, правнорелевантни факти, доводи и/или възражения на страните, които да са относими и допустими, но да не са обсъдени и взети предвид при постановяване на решението. В този смисъл същите имат значението на доводи за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, които не могат да бъдат проверявани в хода на настоящото производство по предварителна селекция на касационните жалби.

При този изход, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на ответника следва да се присъдят сторените от него разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата 766,94 евро /равностойността на изплатените 1 500 лева/.

Водим от гореизложеното съдът