Определение № 4192 от 17.08.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3245/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. А. П. и Г. Р. П., чрез процесуалния си представител адв.М. С. - И., срещу решение №243/07.03.2025г., постановено по в.гр.д.№2884/2024г. на Пловдивския окръжен съд, само в частта, с която е потвърдено решение №260040/10.06.2024 г., по гр.д.№18311/2018г. на Пловдивския районен съд, с която се отхвърля като неоснователен предявеният от тях иск с правна квалификация чл. 124, ал.1 от ГПК за признаване за установено по отношение на Е. А. Д. и Й. Т. Д., че касаторите са индивидуални собственици въз основа на делба и осъществено давностно владение на следните недвижими имоти, а именно: поземлен имот с идентификатор № ***по КККР на [населено място], [община], област Пловдив, одобрени със Заповед № РД-18 270/02.05.2019 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с адрес на поземления имот: [населено място], [улица], с площ от 1191 кв.м, с трайно предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване ниско застрояване до десет метра, стар идентификатор няма, с номер по предходен план: парцел ***, квартал ***при посочените в решението граници, ведно с построените в поземления имот: сграда с идентификатор № ***, с предназначение: жилищна сграда – еднофамилна, със застроена площ от 73 кв.м., с брой етажи: 1, ведно с принадлежащата площ, представляваща покрит вход за етажа в тази сграда и покрит вход за избата в същата сграда, разположени между сграда № ***и сграда № ***; сграда с идентификатор № ***, с предназначение: друг вид сграда за обитаване, със застроена площ от 86 кв.м., с брой етажи: 1, с принадлежащите към нея навес от 3.00/3.30 с площ от 10 кв.м.; навес от 7.60/2.00 с площ от 1.5 кв.м., барбекю – с площ от 2.6 кв.м. и външна тоалетна с площ от 1.5 кв.м., както и сграда с идентификатор № ***, с предназначение: хангар, депо, гараж, с площ от 25 кв.м., с брой етажи: 1. Решението на въззивния съд в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд за допускане на делба на процесния имот, при квоти: 1/16 ид.ч. за Е. А. Д.; 7/16 ид.ч. за Е. А. Д. и Й. Т. Д. в режим на СИО; 1/16 ид.ч. за С. А. П.; 7/16 ид.ч. за С. А. П. и Г. Р. П. в режим на СИО, е влязло в законна сила, тъй като не е обжалвано от ответниците С. П. и Г. П..Това се установява както от съдържанието на касационната жалба, в която е посочено изрично коя част от въззивното решение се атакува, така и от изложението на касационните основания. В касационната жалба се поддържа, че така постановеното решение е неправилно и следва да бъде отменено, а предявените от касаторите искове, изцяло уважени. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т.1, от ГПК, по въпросите: 1/Следва ли въззивният съд да се произнесе по всеки един от въззивните доводи, изложени във въззивната жалба, да даде собствено разрешение, респективно собствени мотиви по предмета на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата и изложи собствени фактически и правни изводи по същество на спора, които да изрази писмено в мотивите на решението; Навеждат се доводи, че изводите на въззивния съд са формирани в противоречие с решение №134/30.12.2013г. по т.д.№34/2013год. на ВКС, ІІг.о., т.19 от ТР№1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, решение №331/ 19.05.2010 г. по гр.д. № 257/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 700/28.10.2010 г. по гр.д.№91/2010г. на ВКС, IVг.о., решение №27 от 02.02.2015 г. по гр.д.№4265/2014г. на ВКС, IVг.о., решение №160-А от 16.12.2020 по т. д.№2156/2019г., II т.о., решение № 211 от 21.01.2021 г. по гр. д. №64/2020г., IVг.о., решение №183 от 16.11.2017г. по т. д. № 2624 /2016г., II т.о., решение №145 от 7.01.2019 г. по гр.д.№811/2018г., II г.о., решение №50117/06.02.2023г., решение №77 от 25.06.2019г. по гр.д. №2332/2018г. на ВКС, ІІ г.о. 2/Действие по своене на имота или действие по обикновено поддържане в същия, е изграждането на нови постройки в него, за което изграждане не е търсено съгласието на съсобствениците към момента на изграждането им; Твърди се, че въззивното решение е постановено в отклонение на ППВС№6/74г., Тълкувателно решение №1/06.08.2012год. по тълк.д.№1/2012 год. на ВКС и решение 2/12.03.2020год, по гр.д.№ 619/2019год. на ВКС, І г.о. 3/Действията по посещение в имота означава ли, че не е отблъснато владението на съсобственика-посетител; Според касатора изводите на въззивния съд противоречат на решение №97/19.10.2020год. по гр.д.№325/2020год. на ВКС, І г.о. 4/Заплащането на данъци съставлява ли проявна форма на обективиране на намерението за своене у въззивниците; Въззивното решение е постановено в противоречие с решение №133/22.11.2016г. по гр.д.№2057/2016 год. на ВКС, ІІ г.о. 5/Води ли до неправилно решение грешното възприемане от въззивния съд на приложеното по делото писмено доказателство, който въпрос е от съществено значение за точно прилагане на закона и за развитие на правото- касационно основание по чл.280, ал.1,т.3 от ГПК. Навеждат се доводи и за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, което е основание за допускането му до касационно обжалване по реда на чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от ответниците по касация Е. Д. и Й. Д., чрез процесуалния си представител адв.М. Г. от АК – [населено място], в която се оспорват предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото задължително съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е приел, че придобивното основание на съсобствеността между страните върху процесния имот е съдебна делба, извършена с решение от 13.01.1981 г. по гр.д.№4976/1980 г. на ПРС, с което в общ дял на Е. Д. и С. П. при равни права е поставен имота, представляващ дворно място от 1196 кв.м., парцел ***, кв.***по плана на [населено място], ведно с построената в същото дворно място едноетажна ЖС и навес.За уравняване на дяловете двете са осъдени да заплатят суми на останалите съсобственици и тъй като плащането е станало по време на брака им, имотът е станал СИО с техните съпрузи Й. Д. и Г. П. за сумата на уравнението. По делото е приета СТЕ, изпълнена от в.л. В. Г., което е неоспорено от страните и според въззивния съд компетентно изготвено, от което се установява, че процесният имот е заснет с ИД 501.482 с площ -1191 кв.м., записан е като собственост на Е. Д. и С. П., на основание решение №108/1981 г. на ПРС.В имота има построена стара ЖС с ИД ***с площ 73 кв.м., стопанска постройка с ИД ***с площ 139 кв.м. – за която няма издадени строителни книжа и разрешения и с ИД ***гараж от 25 кв.м., за който има издадено РС№93/1989 г. на името на С. П..Вещото лице е констатирало при огледа на място, че в имота са направени и други подобрения /навес от 10 кв.м., навес от 15 кв.м., външна тоалетна 1.5кв.м. и барбекю – 2.6 кв.м. Прието е още, че не се спори по делото, че имотът се е владеел от ответниците, които са живели в него заедно с родителите на Е. и С.. По делото са разпитани свидетелите С. Х. М. и Т. Й. Д., С. Р. М. и Г. К. Д., показанията на които са били кредитирани от съда като обективни. От показанията на разпитаните по делото свидетели С. Х. М. и Т. Й. Д., се установява, че докато е била жива майка им /тя е починала през 2019 г./, Е. идвала постоянно в имота, почти всеки ден, да я вижда; имотът не се заключвал, а Е. имала ключ и можела да влиза когато иска; след смъртта на майка й през 2019 г. Е. нямала достъп до имота.Е. знаела, че има 1/2 ид.ч. от имота, но не искала да безпокои майка си, а след смъртта й казала, че иска да си вземе дела. Св.С. Р. М., приятелка на П. и съседка, е заявила, че С. и мъжът й са гледали родителите докато били живи, а когато били болни ги водили по болници и доктори; Е. идвала като на гости, за погребения и по празници; пристройката била построена от С. и Г. през 80-те години; те направили ремонт на паянтовата къща, направили баня и тоалетна, сменили дограмата и направили изолация; не знае дали С. пуска сестра си в имота след смъртта на майка им. Св.Г. К. Д. – приятел на П. и комшия заявил, че през 80-те години С. и Г. построили пристройка в имота и гараж; свидетелят виждал Е. “от дъжд на вятър“, която влизала в къщата като гост, последно на погребението на майка й; не знае дали С. и Г. са забранили на Е. да идва в имота; когато Е. идвала, влизала свободно. Въз основа на така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, в по делото не се установява в периода преди завеждане на делото за делба /ИМ е подадена на 16.11.2018г./ в продължение на 10 и повече години ответниците П. да са отблъснали достъпа на Д. до имота /до 2019 г. Е. Д. е имала ключ от имота и го посещавала до смъртта на майка си/, с което да демонстрират пред ищците своето намерение за своене на процесния имот по смисъла на ТР №1/2012 г. на ОСГК на ВКС.Такова намерение те са демонстрирали според показанията на разпитаните свидетели едва след смъртта на майката на ищцата през 2019г., поради което не е налице изискването Д. да са упражнявали 10 годишно постоянно, непрекъснато, спокойно, явно и несъмнено владение върху имота, поради което не се доказа те да са го придобили по давност. Въз основа на горното е формиран извод за неоснователност на предявения насрещен иск и основателност на иска за делба. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК/ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК предвижда, че независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Производство за делба е уредено от закона като особено исково производство, в което могат да бъдат повдигани и разрешавани от делбения съд спорове между съделителите относно правоотношения, обуславящи възникването и съществуването на съсобственост, участниците в нея и техните права.Няма пречка един от съделителите да предяви иск за установяване правото му на индивидуална собственост върху имота, предмет на делбата, като това може да стане както в рамките на делбеното производство, така и в отделен процес.Правен интерес от предявяване на самостоятелен иск за собственост е налице и в случаите, когато оспорването на съсобствеността е извършено в срока по чл. 342 ГПК чрез възражение, защото по преюдициалните спорове, повдигнати с възражение в делбеното производство не се формира сила на пресъдено нещо/ Решение № 50025 от 28.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1898/2022 г., I г. о/.Съдът разглежда съединените искове според поредността, следваща от условието на тяхното съединяване, и се произнася със самостоятелен диспозитив по всяка една от претенциите. В конкретния случай е предявен главен иск за делба на поземлен имот и построените в него сгради, като в срока за отговор е предявен инцидентен установителен иск от ответниците, с който се иска от съда да приеме за установено в отношенията между страните, че последните са изключителни собственици на имота, тъй като са придобили по давност притежаваните от насрещната страна идеални части.Искът за установяване изключителната собственост на ответниците върху спорния имот и този за делба, се намират в съотношение на обуславящ и обусловен.Съобразно т.13 от ТР №1/2000г. на ОСГК на ВКС, която не е загубила действие при сега действащия ГПК, при кумулативно обективно съединяване на искове, единият от които е обуславящ, а другият е обусловен, при условие, че страната е обжалвала само решението по обуславящия и жалбата по него бъде уважена, не може да се отмени и решението по обусловения иск като влязло в законна сила въпреки връзката на зависимост между тях. Решението на въззивния съд в частта, в която е потвърдено решението на първата инстанция, с което е уважен предявеният първоначален иск за делба, не е било обжалвано от ответниците С. А. П. и Г. Р. П. и е влязло в законна сила. Формирана е сила на пресъдено нещо, че процесният имот е съсобствен между страните по делото, както и какъв размера на притежаваната от всеки един от съделителите идеална част от него.Преклудирани са всички възражения относно правото на делба, които го изключват или променят неговото съдържание, независимо от това на какви правоотношения се основават.Това се отнася и до възраженията, основани на факти, които са съществували към момента на приключване на устните състезания пред въззивния съд, че част от съделителите са индивидуални собственици на имота. С оглед изложеното следва да се приеме, че поставените в изложението на касационните основания въпроси са неотносими, тъй като са свързани с доводите, че процесният имот е индивидуална собственост на касаторите.По същите съображения не следва да се разглежда и твърдението за очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната му част. В полза на ответниците по касация следва да се присъдят направените по настоящото производство разноски, които се изразяват в заплатен адвокатски хонорар. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение