Определение № 4126 от 15.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1114/2023 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Б. Д. Д., чрез адвокат Д. Т., срещу въззивно решение № 1211/13.10.2022 г., постановено от Варненския окръжен съд по въззивно гр.д. № 286/2022 г. Касаторът излага съображения за неправилност. Иска отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което искът му да бъде уважен, като моли за присъждане на съдебноделоводните разноски по делото. Обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Насрещната страна Н. К. С., чрез адвокат Ф. Р., отговаря в срока по чл. 287 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовават касаторите, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Варненски окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Варненски районен съд, отхвърлил предявения от Б. Д. Д. против Н. К. С. иск за приемане на установено в отношенията между страните, че С. дължи на Д. сумата от 16 000 лв., представляваща получена от него сума без основание, „на осн. чл. 422 ГПК, вр. чл. 55, ал. 1 ЗЗД“. За да постанови този резултат въззивният съд установил, че на 25.02.2015 г. Д. е превела по банкова сметка на С. сумата от 16 000 лева с посочено основание “превод“. На следващия ден – 26.02.2015 г., с нотариален акт за замяна, С. е прехвърлил на Д. 1 кв. м. ид. ч. от поземлен имот, находящ се в [населено място] срещу движима вещ – монитор. Съдът достигнал до заключение, което не се оспорва и от страните, че тази замяна е симулативна, прикриваща покупко-продажба. Сумите, платени от Д. са подробно описани в съставени едностранно и двустранно подписани документи, а именно: а) двустранно подписан документ, озаглавен “предаване на гаранция за покупка на имот“ от 20.02.2015 г., по който Д. е платила на С. 1700 лв. като гаранция за прехвърляне на собствеността на процесния 1 кв. м. ид. ч., с крайна уговорена между страните цена от 19 500 лв.; б) едностранно подписан на 26.02.2015 г. от Д. документ, че е платила на С. сумата от 1700 лв. на 20.02.2015 г., сумата от 16 000 лв. – по банков път на 25.02.2015 г.; сумата от 500 евро на 26.02.2015 г. и сумата от 325 лв. – на 26.02.2015 г.; в документа Д. е посочила, че сумите са за прехвърляне на собствеността на 1 кв. м. недвижим имот, находящ се [населено място], [улица]; в) едностранно подписан от С. на 26.02.2015 г. документ, че е получил посочените по-горе суми като те са за прехвърлянето на недвижим имот на [улица]. Съдът е приел, че е налице плащане, но то не е без основание, а е цена по прикрития договор за продажба. Съдът намерил, че не е доказана твърдяна от Б. Д. предварителна договореност за поето от Н. С. задължение той да бъде заместен от нея в правоотношение с другите съсобственици на имота, едновременно с постигнатата уговорка за придобиване на идеална част от този имот. Съдът приел, че разписката за получените от С. суми, подписана от него в деня на нотариалното изповядване на сделката, няма характер на обратно писмо или начало на писмено доказателство досежно съществуването на спорната уговорка за заместване в договор за строителство, а нейното значение е да потвърди получаването на сумите на посоченото от кредитора С. основание, според съдържанието на документа за гаранция от 20.02.2015 г. (че са касае за покупко-продажба с уговорената и разписана в документа цена, т.е. съставлява обратно писмо за симулативност на замяната, както и, че прикритият договор е продажба). Въззивната инстанция е изяснила, че изявленията на страните в случая не са индиция за предполагаема договореност на страните по отношение на правата и задълженията на прехвърлителя за бъдещо застрояване на имота, същевременно липсват и твърдения и доказателства за юридическа обвързаност на ответника като инвеститор-строител. В заключение съдът приел, че процесната сума е преведена като част от задължението за определената с договор за покупко-продажба цена на придобитото право на собственост върху имота, т. е. при наличието на валидно правно основание. Касаторът обуславя допускане на касационно обжалване с въпроса: при възражение на ответника по иск за връщане на недължимо платена сума, че основание за плащането е договор за продажба на идеална част от недвижим имот, прикрит с договор за замяна и при наличие на начало на писмено доказателство, сочещо привидността на последния, длъжен ли е съдът служебно да събере доказателства, вкл. и посредством назначаването на експертиза, за установяване на твърденията за недействителност и на прикритото съглашение. Поддържа противоречие с ТР № 1/27.04.2020 г. на ОСГТК на ВКС и с т. 3 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съставът на Върховния касационен съд намира, че няма основание за допускане на касационно обжалване. Първо, без съмнение е, че наличието на привидно съглашение не влече автоматично и до недействителност на прикритото с него, а и цитираните тълкувателни актове нямат отношение към подобно правно заключение. На следващо място, съдът не събира служебно доказателства в гражданския исков процес, който е диспозитивен, а въззивното производство – ограничено в рамките на чл. 269 ГПК. Изключенията от това са изрично посочени в ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, но по настоящия казус те нямат приложение. Също така, съдебни експертизи се допускат за установяване на релевантни факти, за изясняването на които са необходими специални знания из областта на науката, изкуството, занаятите и др., а не за правораздавателна дейност – заключение дали дадена сделка е действителна или не. По делото няма данни, а и сам касаторът не е твърдял, нито сега твърди, че се касае за недействителност на прикритата сделка поради фактически обстоятелства, за които са били нужни специални знания. В обосновката към изложението той свърза поставения правен въпрос с несъгласието си относно съображенията на въззивния съд да не кредитира показанията на свидетел, а това няма нищо общо с питането, нито с чл. 193 ГПК. Посоченото от касатора ТР № 1/27.04.2020 г. на ОСГТК на ВКС също няма отношение към правния въпрос. С тълкувателния акт е разяснено, че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства, а не че съдът служебно събира доказателства да установи твърдяна от страната нищожност, а още по-малко, че служебно събира доказателства за установяване наличие на евентуална нищожност на правна сделка от значение за предмета на спора. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 1200 лв. заплатен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, съдът