Определение № 76 от 04.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3181/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Г. В. срещу решение №.3056/15.05.20 по г.д.№.11566/19 на СГС, ІІІБс., с което е потвърдено решение №.88424/9.4.19 по г.д.№.28599/18 на СРС, І ГО, 34с., за осъждане на касатора да плати на основание чл.55 ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД сумите 15000лв. главница и 4381,52лв. лихви, ведно със съответни разноски. Ответната страна Н. Г. В. оспорва жалбата; претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: Въззивният съд е изложил подробни мотиви относно задълженията на страните и съда във връзка с редовността на исковата молба и отстраняването на евентуалните й недостатъци и е намерил, че не са налице пороци, водещи до постановяване на недопустимо решение. Отразил е, че в основанието на исковата молба ищецът е длъжен да посочи единствено фактите и обстоятелствата /съществуващите преюдициални правоотношения/, а в петитума - да индивидуализира претендираното право, като посочи неговото съдържание; той не е длъжен да сочи правна квалификация на предмета на делото, а дори да е посочил такава, тя не обвързва съда - който трябва сам да определи вярната квалификация на всички претендирани права, възражения, реплики и дуплики. От друга страна искът по чл.55 ЗЗД е един – с него ищецът претендира връщане на нещо, което е дал на ответника /в тежест на ищеца е да докаже единствено даването, а на ответника - на какво основание е получил даденото/, включените в него хипотези са три, като в обстоятелствената част на исковата молба ищецът е длъжен да заяви само какво е дал на ответника и да посочи, че даденото е без основание. Приел е, че в случая горното изискване, в това число в светлината на формираната задължителна практика /реш.№.29/28.03.12 по г.д.№.1144/10, ІV ГО, реш.239/ 16.07.13 по г.д.№.105/12, ІV ГО/, е било спазено. Ищецът се е позовал на сключения между страните предварителен договор, заявил е, че дадената на ответницата в изпълнението му сума 15000лв. е без основание, като е направил репликите, че нито на падежа, нито в допълнително дадения на ответницата и съпруга й срок за изпълнение с нотариална покана от 27.05.15, е бил сключен окончателен договор за покупко-продажба /т.е. твърди неизпълнение на задължението за сключване на окончателен договор/, както и че предмет на предварителния договор, подписан само от ответницата, е недвижим имот, подписан в режим на СИО, а съпругът на ответницата не е дал съгласие за сключване на договора, като на 28.08.15 имотът е бил продаден на трето лице /т.е. твърди невъзможност за изпълнение, за която длъжникът отговаря/. При тези твърдения е намерено, че връщането на процесната сума се претендира на отпаднало основание /чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД/, дадената от ищеца правна квалификация не обвързва съда - който е длъжен сам да издири приложимата правна норма и в случая неправилно е указал да се уточни дали сумата е получена без основание или на неосъществено такова /тъй като това представлява правна квалификация на исковата претенция/. Отделно от това, когато се иска връщане на нещо, дадено в изпълнение на договор, при твърдения за неговото неизпълнение, това се прави, защото страната едностранно разваля този договор, т.е. този, който иска последиците от развалянето, иска и самото разваляне. Доводите за неправилност също са приети за неоснователни. По делото е изяснено, че на 5.03.15 е бил сключен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, по силата на който ответницата се е задължила да продаде на ищеца недвижим имот в срок до 31.03.15 при цена 105 000лв., платима както следва: 15000лв. капаро и 90000лв. остатък чрез заем от „Сибанк“АД, като при разваляне на договора поради неизпълнение от страна на продавача, той дължи на купувача получения задатък и разноските по сключването на предварителния договор в 3-дневен срок от 31.03.15; ищецът е платил на ответницата сумата 15000лв. на 5.03.15; на 17.06.15 поканил нея и съпруга й /имотът е бил придобит в СИО/ да се явят на 19.06.15 при нотариус за сключване на сделката или, при несключване, да върнат обратно капарото; те не са се явили; на 27.05.15 апартаментът е бил продаден на трето за спора лице; с влязло в сила решение предявеният от ищеца срещу ответницата и съпруга й иск с правно основание чл.93 ал.2 ЗЗД за сумата 30000лв. е бил отхвърлен. От правна страна е прието, че предварителният договор, макар да е бил сключен само от един от съпрузите, е бил действителен /тъй като не е акт на разпореждане с право на собственост/, вкл. по аргумент за по-силното основание от чл.24 ал.4 СК /респ. чл.22 ал.3 СК отм./, в която хипотеза разпореждащият се съпруг действа от свое име, представяйки вещта като собствена, а сделката е действителна като разпореждане с чуждо право. В случая не се твърди и не се установява в уговорения срок /31.03.15/ и в допълнително дадения от ищеца с нотариалната покана /19.06.15/ ответницата да е предложила изпълнение, респективно да се е явила в кантората на нотариуса за сключване на окончателен договор. Възраженията, че ищецът е бил неизправен и че съпругът й е дал съгласие за сделката, не са подкрепени с никакви доказателства. При това положение е направен извод, че с безрезултатното изтичане на дадения срок за изпълнение предварителният договор е бил развален. Това легитимира ищеца като кредитор на претенция по чл.55 ал.1 ЗЗД, която е основателна и следва да бъде уважена ведно с лихви. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 и чл.280 ал.2 пр.3 ГПК във връзка с въпросите: 1.“Допустимо ли е едновременно изменение на основанието и петитума?“ /реш.№.172/19.4.12 по г.д..811/11, ВКС/; 2. „Допустимо ли е съда да напътства ищеца към изменение на иска?“ /ТР №.16/7.09.67 по г.д.№.75/67/; 3.“Ползват ли се с доказателствена сила мотивите на решението?“. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице. Първите два въпроса касаят изменението на иска. Съгласно цитираната практика едновременно изменение на основанието и петитума на иска е недопустимо /реш.№.172/19.04.12 по г.д.№.811/11, ІV ГО/, респективно съдът не е длъжен да напътва ищеца към определено изменение на основанието на иска, макар в хода на производството това да изглежда необходимо с оглед събраните доказателства; той е длъжен да участва активно, за да бъде правилно разбрано и уточнено основанието на иска, когато това е нужно /ТР №.106/7.09.67 по г.д.№.75/67, ОСГК/. Въззивният съд не е процедирал в отклонение от така установената практика и не е излагал мотиви, които да й противоречат. Това, което е приел - че в основанието на исковата молба ищецът е длъжен да посочи единствено фактите и обстоятелствата /съществуващите преюдициални правоотношения/, а в петитума - да индивидуализира претендираното право, като посочи съдържание му, че не е длъжен да сочи правна квалификация на предмета на делото, а дори да е посочил такава, тя не обвързва съда - който трябва сам да определи вярната квалификация на претендираните права, възражения, реплики, дуплики, че искът по чл.55 ЗЗД е един и ищецът е длъжен да заяви само какво е дал на ответника и да посочи, че даденото е без основание - не е в противоречие, а в съответствие с цитираната в самото решение и трайно установена практика на ВКС и не противоречи на сочената от касатора. Въззивната инстанция изрично е отразила, че в случая връщането на процесната сума, с оглед наведените в исковата молба фактически твърдения, се претендира на отпаднало основание /чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД/, дадената от ищеца правна квалификация не обвързва съда, а указанията за уточняване на претенция чрез посочване дали сумата е получена без основание или на неосъществено такова са били неправилни /тъй като това представлява правна квалификация на исковата претенция/. При тези обстоятелства не се касае нито до хипотеза на едновременно изменение на обстоятелствена част и петитум, нито до такава на напътване на страната да измени основанието на иска си /изменение на основание чл.214 ГПК не е било допускано/. В действителност въззивният съд е приел исковата молба за достатъчно уточнена, определил е правната квалификация на база изложените в нея твърдения за факти и обстоятелства и, предвид съвпадение с крайните изводи за основателността на претенцията на първата инстанция, е потвърдил решението й. При това положение обстоятелствата по делото не кореспондират на поставените въпроси, които касаят изменение на иска и напътване към такова-какъвто не е разглеждания случай. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Във връзка с третия въпрос е налице задължителна практика /реш. №.57/26.02.18 по г.д.№.2736/17, ІV ГО, т.18 от ТР №.1/4.01.01, ОСГК на ВКС/, съгласно която мотивите към решението според чл.189 ал.2 ГПК не са част от него; по отношение на съдържащите се в тях констатации относно юридическите и доказателствените факти, както и по преюдициалните правоотношения, не се формира сила на пресъдено нещо, защото не са елемент от спорния предмет; поради това и те не могат да бъдат обект на обжалване отделно от решението. Въззивният съд не е процедирал в отклонение от тази налична практика и следователно не е налице сочената хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Доколкото е релевирано оплакване за очевидна неправилност /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика, изложени са подробни мотиви, които не са произволни - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. На ответната страна се дължат направените разноски пред ВКС в размер на 800лв. платен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,