Определение № 5010 от 19.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2107/2026 г.

Производство по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Ж. И. Д. срещу определение № 1608 от 31.03.2026 год., постановено по ч. гр. дело № 430/2026 год. по описа на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено определение № 17106 от 08.12.2025 год., постановено по гр. дело № 5756/2025 год. по описа на Районен съд – Варна, с което е върната исковата молба на Ж. И. Д. на основание чл. 130 ГПК.

Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от надлежна страна и срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение. Поддържа се, че е предявен иск за установяване на престъпни обстоятелства по чл. 124, ал. 5 ГПК във връзка с договор от ..** год. и договор за групов строеж от ..** год. за строителство на парцел *, кв. и ДДД от .. год. на новопостроена жилищна сграда на парцел , *, *, *, кв. **, *-ми п.р. на [населено място]. Д. И. Р., в качеството му на заместник директор на Районна дирекция Български спортен тотализатор при Б. и Н. Г. Р., в качеството й на главен счетоводител, ги били принудили да подпишат тези договори в полза на поделението на едно държавно предприятие /РД Български спортен тотализатор при БСФС/, което към 01.01.1984 год., 22.08.1984 год. и 15.02.1989 год. твърдяло собственост на [улица] имот пл. № * върху магазин с фурна построен на кв.м. с кубатура *. куб.м., въз основа на нотариален акт № от ..**** год., която собственост реално била погинала през месец октомври 1983 год. в изпълнение на разрешение за строеж № 129 от 07.10.1983 год. Правния си интерес жалбоподателката обосновала с това, че установяването на престъпното обстоятелство е от значение за отмяна на влезли в сила съдебни решения, които са постановени въз основа на тези договори – чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК. Неправилно въззивният съд бил приел, че релевираната претенция е недопустима, поради липсата на правен интерес, както и че в случая се касае за трето лице, извън участниците в производството по делата, по които са постановени решенията, чиято отмяна ще се претендира, а обстоятелството, че лицата Д. И. Р. и Н. Г. Р. са имали представителни функции спрямо ответника в едно извънпроцесуално отношение или че същите са били страни по договор, са извън обхвата на хипотезата на чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК. Приложното поле на тази разпоредба включвало случаите на влязла в сила присъда за престъпно създаден документ. С предявения иск се целяло установяване със сила на присъдено нещо, че документите са създадени по престъпен начин с осъществена принуда, като в случая осъществената принуда била престъплението при подписване на договорите /чл. 214, ал. 1 НК/, като правният интерес от търсената защита се извеждал и от нормата на чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК /наказателната отговорност е погасена поради изтичане на предвидената в закона давност/. В исковата молба били изложени твърдения за наличието на престъпление при подписване на договорите, т.е. източник на неправилността на решението било извършено престъпление при подписване на документи. Искът по чл. 124, ал. 5 ГПК бил предвиден като самостоятелен иск и нямало ограничения за предявяването му във времето, след като били налице неговите предпоставки за допустимост на иска при наличие на правен интерес за отмяна на влезли в сила съдебни решения. Неправилен бил изводът на въззивния съд, че хипотезите на чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК касаят престъпно обстоятелство, което е въздействало на преценката на съда, т.е. престъплението да е осъществено в рамките на процесуалните действия на съда/страните/техните представители, тъй като в исковата молба нямало твърдения, че договорите са подписани по време на висящите дела, по които са постановени решенията, чиято отмяна ще се иска. Ето защо моли обжалваното определение да бъде отменено, а делото – върнато за продължаване на съдопроизводствените действия.

В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси:

1/ Съдът процедирал ли е в несъответствие с дадените разяснения в мотивите на т. 3 от Тълкувателно решение № 5/2012 год., постановено по тълк. дело № 5/2012 год. на ОСГТК на ВКС, където е прието, че общото във всички хипотези на чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК е, че източник на неправилността на решението е извършено престъпление, като е приел, че „хипотезите на чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК касаят престъпно обстоятелство, което е въздействало на преценката на съда, т.е. престъплението да е осъществено в рамките на процесуалните действия на съда/страните/техните представители; че в случая се касаело за трето лице, извън участниците в производството?

2/ Съдът процедирал ли е в несъответствие с разясненията дадени в Тълкувателно решение № 20/1968 год. на ОСГК на ВС, където е прието, че целта на уредения с разпоредбата на чл. 124, ал. 5 ГПК иск е да се установи дадено обстоятелство за престъпно, когато това не може да бъде постигнато по редовния наказателнопроцесуален път и да бъде постановена съответната присъда, която би имала за гражданския съд задължителна сила относно последиците на престъпното деяние, след като целта на уредения в разпоредбата на чл. 124, ал. 5 ГПК иск е да се установи дадено обстоятелство за престъпно, когато това не може да бъде постигнато по редовния наказателнопрацесуален път, предвид това, че възможността да се ангажира наказателна отговорност на извършителите по чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК е погасена с изтичането на законоустановения давностен срок и да бъде постановена съответната присъда, която би имала за гражданския съд задължителна сила относно последиците на престъпното деяние от значение за отмяна на влезли в сила съдебни решения?

3/ След като ищецът твърди, че наказателното преследване е изключено по давност според нормата на чл. 80, ал. 1, т. 3 НК за твърдяното от ищеца престъпно обстоятелство и след като твърди, че основание да не се образува наказателно производство е погасената наказателна отговорност поради давност и след като ищеца твърди, че при невъзможност за осъществяване на наказателно преследване поради наличие на основанието по чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК, предвидено в разпоредбата на чл. 124, ал. 5 от ГПК, следва ли да се приеме, че е налице твърдяната от ищеца отрицателна предпоставка за допустимост на иска по чл. 124, ал. 5 ГПК и сочената от ищеца процесуална предпоставка законът свързва ли с наличието на правен интерес?

4/ При изложени твърдения в искова молба и в следващи уточняващи молби, че решение при уважаване на иска по чл. 124, ал 5 ГПК е от значение за отмяна на влезли в сила съдебни решения, стои ли извън обхвата на хипотезата на чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК, след като извършителите на престъпленията не са били страни в производствата по делата решенията по които ще се иска отмяна, поради което за ищцата липсва правен интерес от предявения иск ?

5/ След като ищецът подробно е изложил факти и обстоятелства, с които мотивира правния си интерес от исковете по чл.124, ал. 5 ГПК от значение за отмяна на влезли в сила решения – обоснован правен интерес от предявените искове за установяване на престъпни обстоятелства с факта, че за извършените престъпления е изтекла абсолютната давност, препятстваща възможността за провеждане на наказателно преследване /чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК/; с посочване също, че решението по предявените искове с правно основание чл. 124, ал. 5 ГПК ще послужи за сезиране на ВКС с молба по чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК за отмяна на влезли в сила съдебни решения; и след като в уточняващи молби в изпълнение на подробни указания на първоинстанционния съд, ищцата е индивидуализирала всеки от предявените искове с правно основание чл. 124, ал. 5 ГПК с предмет, страни, фактически основания на претенцията чрез посочване на конкретни твърдения за извършеното от всеки от посочените ответници престъпления и петитуми на заявените до съда искания, това, достатъчно ли е било да се приеме, че въз основа на изложените в исковата и уточняващите я молби фактически твърдения и формулиран въз основа на тях петитум да обусловят извод за предявени от ищцата обективно и субективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.124, ал. 5 ГПК за установяване на престъпни обстоятелства по смисъла на чл. 214, ал. 1 НК при условията на чл. 213а, ал. 2, т. 4 НК вр. с чл. 20, ал. 2 НК по отношение съставянето и подписването на договорите, и след като в случая се твърди, че решенията по исковете ще послужат като основание за отмяна, на основание чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК, на влезли в сила решения по предявени с участието на ищцата съдебни производства, правен интерес от иска по чл. 124, ал. 5 ГПК е налице и искът е допустим?

6/ Поисканата СТЕ в уточняваща молба вх. № 83431/ 06.10.2025 год. относима, допустима и необходима ли е била за разкриване на спора от фактическа страна за установяване на престъпни обстоятелства по смисъла на чл. 214, ал. 1 НК при условията на чл. 213а, ал. 2, т. 4 НК вр. с чл. 20 ал. 2 НК по отношение на ответниците за съставянето и подписването на договор от ..** год., договор за групов строеж от ..** год. за строителство на парцел *, кв. върху държавна земя с получено право на строеж, съгласно Заповед № 129/07.10.1984 год. на Председателя на ИК на ОбНС – В. и ДДД от 15.02.1989 год. на новопостроена жилищна сграда на парцел , *, *, *, кв. **, *-ми п.р. на [населено място] върху държавна земя, съгласно Заповед № 129/07.10.1984 год. на ОбНС – Варна, като заключението по СТЕ може ли да послужи като основание за установяване по надлежния ред със съдебно решение на престъпни обстоятелства по смисъла на чл. 214, ал. 1 НК при условията на чл. 213а, ал. 2, т. 4 НК вр. с чл. 20, ал. 2 НК по отношение съставянето и подписването на договорите, които са предмет на иска по чл. 124, ал. 5 ГПК?

7/ След като в редица решения по чл. 290 ГПК на ВКС на РБ е застъпено становището, че преценката за вероятната основателност на молбата за отмяна на влязло в сила решение въз основа на влязло в сила решение по иск по чл.124, ал. 5 ГПК не е от компетентността на сезирания с последния иск съд, а е единствено в правомощията на съда, компетентен да се произнесе по основателността на молбата по чл. 303 и сл. от ГПК, и след като са застъпени становищата, че преценката за вероятната основателност на молба за отмяна, основана на решение по иск на основание чл. 124 ал. 5 ГПК, не съставлява основание за преценка относно наличие или не на правен интерес от последния установителен иск, въззивният съд процедирал ли е в противоречие с практиката на ВКС, като е приел, че “хипотезите на чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК касаят престъпно обстоятелство, което е въздействало на преценката на съда. т.е. престъплението да е осъществено в рамките на процесуалните действия на съда/страните/техните представители, както и че се е касаело за трето лице, извън участниците в производството“, както и че „ съгласно т. 10 от ТР № 7/2014 год., молбата за отмяна, която не съдържа конкретни и надлежни твърдения за наличие на някое от основанията по смисъла на чл. 303, ал. 1 и чл. 304, ал. 1 ГПК е недопустима“ и тези изводи на въззивния съд имал ли отношение при искане да се постанови решение по иск на основание чл. 124, ал. 5 ГПК от значение за отмяна на влезли в сила решения и част ли са тези изводи от преценката му за допустимост на последния иск?

8/ Правилната преценка за наличие на правен интерес за допустимост на иска следва ли от твърдението ми, че решението по установителните искове ще ползвам като основание за отмяна на съдебни решения по реда на чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК и въззивния съд процедирал ли е в отклонение с практиката на ВКС и с оглед разясненията дадени в Тълкувателно решение № 5 от 14.11.2012 год. на ВКС по тълк. дело № 5/2012 год., ОСГТК, в което е застъпено становището, че “Процесуалният способ за установяване на престъпление е с влязла в сила присъда, респ. споразумение по НПК или с установителен иск за факта на престъплението по чл. 124, ал. 5 ГПК, в случаите, в които наказателно преследване е изключено, поради някоя от причините, предвидени в НПК. Следователно установена неистинност на документ по надлежен съдебен ред означава установена неистинност на документа с влязла в сила присъда или споразумение по наказателно дело, или влязло в сила решение по чл.124, ал.5 ГПК за случаите, когато наказателното производство е изключено по посочените причини в НПК“?

9/ След като в уточняващи молби в изпълнение на подробни указания на първоинстанционния съд ищцата е индивидуализирала всеки от предявените искове с правно основание чл. 124, ал. 5 ГПК с предмет, страни, фактически основания на претенцията чрез посочване на конкретни твърдения за извършеното от всеки от посочените ответници престъпления и петитуми на заявените до съда искания следва ли посочените ответници /Н. Р. и Д. Р./ като извършители на престъпленията по смисъла на чл. 214, ал. 1 НК при условията на чл. 213а, ал. 2, т. 4 НК вр. с чл. 20, ал. 2 НК по отношение съставянето и подписването на договорите, които договори са обусловили съответното произнасяне със съдебни решения, да са били страни в производствата по делата, решенията, чиято отмяна ще искам в хипотезата на чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК, въз основа на решението по иска за установяване на престъпното обстоятелство, за да се приеме наличие на правен интерес и допустимост на иска по чл. 124, ал. 5 от ГПК ?

10/ Изводите на въззивните съдии, че „Липсва правен интерес от иска, доколкото не се касае за неистинност на документ, съответно не се обосновава хипотезата на чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК“, в противоречие ли са с дадените разяснения в Тълкувателно решение № 5 от 14.11.2012 год. на ВКС по тълк. дело № 5/2012 год., ОСГТК, където е разяснено, че: „Разликата в текста на чл. 231, ал. 1, б. „в“ ГПК от 1952 год. е редакционна и следва да се тълкува ведно с правилото на чл. 124, ал. 5 ГПК, където под „надлежен ред“ се има предвид влязла с сила присъда за документно престъпление или установяване на същото от гражданския съд, когато наказателно преследване не може да бъде възбудено или е прекратено. или спряно на основанията, посочени в цитираната правна норма“?

11/ След като в исковата молба и във всички уточняващи молби са изложени многократни твърдения, че решението по иска по чл. 124, ал. 5 ГПК за установяване на престъпното обстоятелство по смисъла на чл. 214, ал. 1 НК при условията на чл. 213а, ал. 2, т. 4 НК вр. с чл. 20, ал. 2 НК по отношение съставянето и подписването на договорите, които договори са обусловили съответното произнасяне, е от значение за отмяна влезли в сила решения в хипотезата на чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК, подробно посочените от ищеца, по които престъпното обстоятелство е обективирано като доказателство, правилно ли въззивният съд без да обследва фактическите твърдения на ищеца и като игнорира твърдения и доказателства, детайлното описание на обстоятелствата, от които се основава всяка претенция, заявени с правоизключващи възражения и твърдения, които в своята цялост сочат на установителна искова претенция с правна квалификация чл. 124, ал. 5 ГПК, стига до извод, че „Жалбоподателката излага, че в случая е налице друга предпоставка на посочената разпоредба, а именно престъпно действие на страната/нейния представител?

Може ли да се приеме, че хипотезите на разпоредбата на чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК касаят именно престъпно обстоятелство, което е въздействало на преценката на съда, т.е. престъплението е осъществено е рамките на процесуалните действия на страните/техните представители, което определя правен интерес от водене на иска по чл. 124, ал. 5 ГПК и респективно неговата допустимост или хипотезите на разпоредбата на чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК касае именно евентуалната молба за отмяна, основаваща се на уважително решение по иска за установяване на престъпно обстоятелство по иска по чл. 124, ал. 5 ГПК, което определя правен интерес от водене на иска по чл. 124, ал.5 ГПК и респективно неговата допустимост?

12/ Хипотезите на разпоредбата на чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК касаят ли престъпно обстоятелство, което е въздействало на преценката на съда, т.е. престъплението по смисъла на чл. 214, ал. 1 НК при условията на чл. 213а, ал. 2, т. 4 НК вр. с чл. 20, ал. 2 НК по отношение съставянето и подписването на договорите, които договори са обусловили съответното произнасяне, да е осъществено в рамките на процесуалните действия на страните/техните представители или хипотезите на разпоредбата на чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК касаят установителен иск по чл. 124, ал. 5 ГПК за установено престъпно обстоятелство по смисъла на чл. 214, ал. 1 НК при условията на чл. 213а, ал. 2, т. 4 НК вр. с чл. 20, ал. 2 НК по отношение съставянето и подписването на договорите, които договори са обусловили съответното произнасяне, завършило с влязло в сила решение и по което престъпното обстоятелство е обективирано като доказателство и което решение по установителния иск ищецът ще предяви с молбата за отмяна?

13/ Въззивният съд процедирал ли е в несъответствие с утвърдената трайна и непротиворечива съдебна практика, по отношение преценката за наличие на правен интерес при предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 5 ГПК, изразяваща се в това, че: “От обстоятелствата, сочени в исковата молба, ищецът ще следва да установи своя правен интерес от предявяването на иска, изразяващ се в посочване на обстоятелствата, които са от значение според него за изхода на спора по приключилото дело с влязло в сила решение и които са установени въз основа на престъпното обстоятелство, чието установяване се иска.... Наличието на правен интерес е обосновано от ищеца в обстоятелствената част на исковата молба, както и от подкрепените с писмени доказателства твърдения, че наказателно производство не може да бъде образувано“, и като е игнорирал твърденията на ищеца, че договорите са обстоятелството, мотивирало съда да достигне до извод относно основателността на предявения иск?

14/ Допустим ли е самостоятелен иск по чл. 124, ал. 5 ГПК или е правилен и обоснован извода на въззивния съд, че „Недопустимо било след приключване на делата да се прави подобно възражение чрез отделен иск, решението по който евентуално да послужи като основание за отмяна на влезлите в сила решения. При това положение за ищцата липсва правен интерес от иска“?

15/ В дадения случай, спазени ли са изискванията за решаване на делото от независим и безпристрастен съд, за да не се получи отказ от правораздаване, който въпрос следва да се разреши при преценката на обективните факти, въз основа данните по делото и приложените доказателства към касационната частна жалба, от които се обоснова извод за наличие на съществено процесуално нарушение за основание за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, като при съобразяване с мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 21.11.2023 год. на ВКС по тълкувателно дело № 1/2023 год., ОСГТК, обективно възможно е да се даде принципен отговор на поставения въпрос?

Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като поддържа, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – цитирана в изложението, а освен това са и от значение за точното прилагане на закона.

За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че първоинстанционното производство е образувано по искова молба на Ж. И. Д., с която срещу „ДП Български спортен тотализатор“ е предявен иск по чл. 124, ал. 5 ГПК за установяване на престъпни обстоятелства, като ищцата е навела твърдения, че Д. И. Р., в качеството му на зам. директор на Районна дирекция „Български спортен тотализатор“ и Н. Г. Р., в качеството й на главен счетоводител, са принудили ищцата и другите съсобственици на недвижим имот да подпишат пред нотариус Л. Г. договор за групов строеж от ..**** год., като поведението им съставлява престъпление по чл. 214 НК. Посочил, че правният интерес от търсената защита ищцата е обосновала с твърдението, че соченото престъпно обстоятелство – т.е. престъпно създаване на документ, е от значение за отмяна на влезли в сила актове /посочени в исковата молба/ – чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК.

Изложил е съображения, че правният интерес от иска по чл. 124, ал. 5 ГПК е винаги конкретен и се преценява въз основа на изложените от ищеца в исковата молба и поддържаните в хода на производството факти и обстоятелства. В случая ищцата била изразила несъгласие с изводите на първоинстанционния съд, че липсва правен интерес от иска доколкото не се касае за неистинност на документ, съответно не се обосновава хипотезата на чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК, като била посочила, че в случая е налице друга от предпоставките на посочената разпоредба, а именно престъпно действие на страната/нейния представител. В тази връзка въззивният съд е намерил, че хипотезите, установени в посочената разпоредба, касаят престъпно обстоятелство, което е въздействало на преценката на съда, т.е. престъплението е осъществено в рамките на процесуалните действия на съда/страните/техните представители. В случая се касаело за трети лица, извън участниците в производството. Обстоятелството, че лицата Д. И. Р. и Н. Г. Р. били имали представителни функции спрямо ответника в едно извънпроцесуално отношение или че същите били страни по договор, се явявало ирелевантно и стояло извън обхвата на хипотезата на чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК.

Като се е позовал на разясненията, дадени с т.10 от Тълкувателно решение № 7/2014 год. на ВКС, ОСГТК, съобразно които молба за отмяна, която не съдържа конкретни и надлежни твърдения за наличие на някое от основанията по смисъла на чл. 303, ал. 1 и чл. 304, ал. 1 ГПК, е недопустима, въззивният съд е приел, че извършената преценка не е по основателност на бъдещата молба за отмяна, а касае липсата на твърдения, които при уважаване на иска по чл. 124, ал. 1, т. 5 ГПК биха могли да обосновават наличие на хипотезата на чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК.

Отделно от това е счел, че доколкото договорът за групов строеж е бил представян като доказателство по делата, по които са постановени влезлите в сила решаващи актове, чиято отмяна ще се претендира, то жалбоподателката, като страна по тези дела, е могла да наведе твърденията си за упражнена над нея принуда и да се позове на унищожаемост на договора, но не е направила това. Приел е, че е недопустимо след приключване на делата да се прави подобно възражение чрез отделен иск, решението по който евентуално да послужи като основание за отмяна на влезлите в сила решения.

В обобщение въззивният съд е формирал извод за недопустимост на предявения иск, поради липса на правен интерес от търсената защита.

Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Настоящият съдебен състав намира, че въпросите по т. 10, т. 11 /в първата му част/ и т. 13 от изложението нямат характеристиката на правни такива и не осъществяват общото основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Те отразяват несъгласието на касатора с формирания от въззивния съд извод за недопустимост на предявения иск по чл. 124, ал. 5 ГПК и в този смисъл представляват доводи за неправилност на обжалваното определение, която обаче не може да бъде преценявана в настоящата фаза на касационното производство.

Въпросът по т. 6 от изложението не е обуславящ, тъй като въззивният съд не е разглеждал по същество претенцията по чл. 124, ал. 5 ГПК.

Последният поставен въпрос /по т. 15 от изложението/ е хипотетичен и не осъществява общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е свързан с конкретно оплакване в частната касационна жалба за допуснато от въззивния съд бездействие да се отстрани от разглеждане на делото. Преценката дали съмнението на страната в безпристрастието на съда е основателно изисква тя да посочи конкретните факти, които пораждат такова съмнение /чл. 22, ал. 1 ГПК/.

Останалите въпроси в изложението /в т.ч. този по т. 11 – във втората му част/ са свързани с приложението на чл. 124, ал. 5 ГПК, които обобщени и уточнени от настоящия съдебен състав, така както е изяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, се свеждат до въпроса за правния интерес от иска по чл. 124, ал. 5 ГПК, когато предявяването му се обосновава чрез твърдения за престъпно деяние и създаване на основание за отмяна на влязло в сила решение. Този въпрос е обуславящ, но същият е разрешен от въззивния съд в съответствие с установената практика на ВКС, в т.ч. задължителната такава. Според тази практика, искът по чл. 124, ал. 5 ГПК за установяване на престъпно обстоятелство от значение за едно гражданско правоотношение или отмяна на влязло в сила решение е допустим само в случаите, когато наказателното преследване не може да бъде възбудено или е прекратено на някое от основанията по чл. 24, ал. 1, т. 2 – 5 НПК /деецът да е амнистиран, да е починал, наказателната му отговорност да е погасена поради изтичане на предвидената в закона давност или след извършване на престъплението деецът да е изпаднал в продължително разстройство на съзнанието, което изключва вменяемостта/ или е спряно на някое от основанията по чл. 25, ал. 1, т. 2 НПК /налице е висящо дело, разглеждането на което в отсъствие на обвиняемия би попречило да се разкрие обективната истина/ или чл. 26 НПК /налице е висящо дело за престъпления, извършени в съучастие/, и в случаите, когато извършителят на деянието е останал неоткрит. Установителният иск по чл. 124, ал. 5 ГПК се предявява тогава, когато в посочените по-горе случаи престъплението не може да бъде установено по наказателнопроцесуален път и не може да бъде постановена присъда, задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Т.е. посочените основания, които осуетяват наказателния процес, са особени положителни процесуални предпоставки за установителния иск по чл. 124, ал. 5 ГПК, като всяка от тях го прави допустим в качеството му на сурогат на недопустимия наказателен процес.

Когато установителният иск по чл. 124, ал. 5 ГПК е обоснован чрез създаване на основание за отмяна на влязло в сила решение и твърдения за престъпно деяние, което е неустановимо по наказателен ред поради основанията по чл. 24, ал. 1, т. 2 – 5 НПК, чл. 25, ал. 2 или чл. 26 НПК и когато извършителят на деянието е останал неразкрит, правен интерес от предявяване на иска има, когато неистинността на документ, на показания на свидетел, на заключение на вещо лице е обусловила съдържанието на влязлото в сила решение и когато престъпното деяние на страната, на нейния представител, на член на състава на съда или на връчител е във връзка с решаването на делото. Тази допълнителна процесуална предпоставка се извлича от чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК, към която препраща чл. 124, ал. 5 ГПК и от сравнителен анализ на двете групи основания за отмяна на влязло в сила решение в чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК. И двете групи се родеят с това, че неправилността на решението има за причина престъпление, извършването на което е установено по надлежния ред. Разликите и групирането им от законодателя се изразява в следното: в първата група са престъпленията, извършването на които правят погрешни фактическите констатации във влязлото в сила решение, а оттук – изключват правилността на правните изводи на съда, а във втората група са престъпленията, които опорочават действията на страните или на съда, включително онези, които законодателят е делегирал на призовкаря. Разликата предполага и допълнителна процесуална предпоставка за допустимост на иска по чл. 124, ал. 5 ГПК, когато интересът от неговото предявяване е обоснован чрез създаване на основание за отмяна на влязло в сила решение. Когато конкретното основание е включено в първата група по чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК /неистинността на документ, на показания на свидетел, на заключение на вещо лице/, престъпното деяние следва да обуславя съдържанието на решението. Съответно ищецът по иска по чл. 124, ал. 5 ГПК следва да обоснове правния интерес чрез твърдения в тази насока. Когато конкретното основание е включено във втората група по чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК /престъпно деяние на страната, на нейния представител, на член на състава на съда или на връчител/, простъпката следва да има връзка с решаването на делото. Съответно ищецът по иска по чл. 124, ал. 5 ГПК следва да обоснове правния си интерес чрез твърдения в тази насока. Правният интерес от такъв установителен иск се решава в зависимост от допълнителната процесуална предпоставка. Нейното наличие съдът преценя в зависимост от конкретното престъпно деяние, респективно от конкретното основание за отмяна на влязлото в сила решение /мотиви към т. 13 от Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 год. на ВКС по тълк. дело № 7/2014 год., ОСГТК, Тълкувателно решение № 20 от 01.03.1968 год. по гр. дело № 8/1968 год. на ВС, ОСГК, решение № 112 от 18.10.2023 год. на ВКС по гр. дело № 4621/2022 год., IV г. о., ГК, решение № 202 от 30.10.2018 год. на ВКС по гр. дело № 1186/2018 год., IV г. о., ГК, определение № 1928 от 18.04.2024 год. на ВКС по ч. гр. дело № 1130/2024 год., III г. о., ГК, определение № 467 от 08.10.2018 год. на ВКС по ч. гр. дело № 3074/2018 год., IV г. о., ГК, определение № 267 от 09.05.2014 год. на ВКС по ч. гр. дело № 2062/2014 год., I г. о., ГК.

В разглеждания случай въззивният съд не е преценявал вероятната основателност на бъдещата молба за отмяна, за да приеме, че искът за установяване на престъпно обстоятелство е недопустим. Съдът е взел предвид предпоставките за допустимост на иска по чл. 124, ал. 5 ГПК, като е изключил правния интерес от търсената защита не по причина, че по граждански път са неустановими елементите от състава на конкретно посоченото от ищцата престъпно деяние, а поради липсата на твърдения, които да разкриват връзката между това деяние и решаването на делото. В случая ищцата се е позовавала на престъпно деяние, което обаче не е свързано с решаването на делата, по които са постановени влезлите в сила решения /чиято отмяна ще се претендира/, а с поведението на страните в материалните правоотношения по процесните договори. Отделно от това ищцата не твърди действителността на тези договори да е била оспорена, тъй като те са били подписани с принуда, поради което и с оглед диспозитивното начало в гражданския процес решенията биха останали същите като краен резултат, независимо от извършено и установено престъпление. Следователно не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. А наличието на съдебна практика по поставения въпрос изключва приложното поле на основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което касаторът не е и обосновал.

Ето защо не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд