Определение № 2121 от 12.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2764/2023 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. В. И. срещу въззивно определение № 1196 от 23.03.2023 г. по в.ч.гр.д. № 455 /2023 г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено определение № 462 /12.01.2023 г. по гр. дело № 15061 /2022 г. на Варненски районен съд, с което е върната подадената от жалбоподателя искова молба и е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявения иск. Частната жалба е допустима: подадена е в срок от страна по делото срещу въззивно определение, което подлежи на обжалване по реда на чл.274, ал.3 ГПК и е редовна. Въззивният съд е приел, че първоинстанционното определение е правилно поради следното (дословно): От наведените от ищеца твърдения в първоначалната и уточняващите я молби, следва, че същият търси защита срещу твърдяна процесуална незаконосъобразност на воденото против него принудително изпълнение – наведените твърдения са за продължаващо против него принудително изпълнение, въпреки осъществени факти, обуславящи прекратяването му – изтекла давност за принудително изпълнение по чл.433, ал.1, т.8 ГПК и въпреки писменото искане на взискателя, отправено до съдебния изпълнител, за прекратяване на изпълнителното производство – чл.433, ал.1, т.2 ГПК. Защитата на длъжника срещу твърдяната процесуална незаконосъобразност на принудителното изпълнение се реализира по реда на Глава тридесет и девета от ГПК – чрез жалба по реда на чл.435, ал.2, т.6 ГПК срещу евентуален отказ на съдебния изпълнител да прекрати изпълнителното производство. Защита по исков ред чрез предявяване на иск против съдебния изпълнител, извън случаите на чл.441 ГПК, какъвто не е настоящият случай, не е предвидена. В обобщение обжалваното определение е правилно, а частната жалба против него е неоснователна и следва да се остави без уважение. По наличието на основанията за допускане на касационно обжалване: Частният жалбоподател твърди наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следния въпрос: Дали отказът от доказателство за възникване на ИП (изпълняемо право) или обратно е допустим, или пък опорочава съдебното производство, като противоречи на чл.121, ал.2 от Конституцията? Въпросът не е обуславящ, защото не е обусловил изводите на въззивния съд за недопустимост на иска и не е следвало да ги обуслови, доколкото видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, той е приел, че търсената от жалбоподателя защита не може да бъде реализирана по исков ред, а по специалния ред на Глава тридесет и девета от ГПК: Както беше посочено въззивният съд е приел, че защитата на длъжника срещу твърдяната процесуална незаконосъобразност на принудителното изпълнение се реализира по реда на Глава тридесет и девета от ГПК – чрез жалба по реда на чл.435, ал.2, т.6 ГПК срещу евентуален отказ на съдебния изпълнител да прекрати изпълнителното производство и че защита по исков ред чрез предявяване на иск против съдебния изпълнител, извън случаите на чл.441 ГПК, какъвто не е настоящият случай, не е предвидена. Или: предявеният иск е недопустим, защото избраният път за защита не е предвиден в процесуалния закон (ГПК), защото в процесуалния закон е предвиден друг и различен път за защита (жалба по чл.435, ал.2, т.6 ГПК), а не поради това, че исковата молба не е подкрепена с доказателства за предпоставки за предявяване на иска. Също така: поставеният въпрос не може да обоснове допускането на касационно обжалване, тъй като какъвто и отговор да му бъде даден, той не би обосновал допустимост на предявения иск. Поради изложеното настоящият състав приема, че не са осъществени основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Частният жалбоподател не претендира разноски, а и с оглед изхода от това производство няма право на разноски. Поради което разноски не следва да бъдат присъждани. Воден от изложеното съдът