Определение № 1837 от 08.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 946/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по допустима касационна жалба от Н. Д. Н., подадена чрез адв. П. М. от АК – В., срещу въззивно решение № 1340 от 03.12.2024 г. по в.гр.д. № 1430/2024 г. на ОС – Варна. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради неточно прилагане на материалния закон, допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и превратна преценка на доказателствата по делото. Отправя се искане да се отмени решението и предявените искове да се уважат изцяло, претендират се разноски. Подадени са отговори по жалбата от насрещните страни, с които тя се оспорва, както следва: от ответника в производството „Бляк сий дивелопмънтс“ ООД, чрез пълномощник адв.Х. Р. от АК – В., от ответниците Е. К. В. и К. В. П., общ отговор чрез пълномощник адв.И. Д. от АК – В., от ответниците В. С. А., М. Д. М., Д. Д. Б., Д. Н. Д., Н. Н. М., Н. Н. Ц., С. В. Б., Я. К. Д., Д. Б. Д., Х. Д. П., Р. Т. Д., Ю. Д. Т., И. Д. Д., общ отговор чрез пълномощник адв.Т. П. от АК – В.. С отговорите се претендират и разноски. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, установи следното: Въззивният съд, в резултат на частично потвърждаване и частично обезсилване на обжалваното пред него от ищеца първоинстанционно решение № 1355/19.04.2024 г. по гр.д. № 16841/2022 г. на РС-Варна, е постановил следното: 1/ потвърдил го е в частта, с която са отхвърлени предявените от Н. Д. Н. субективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК срещу В. С. А., М. Д. М., Д. Д. Б., Д. Н. Д., Д. И. Д. - починал в хода на процеса и заместен по реда на чл.227 от ГПК от своите наследници по закон Р. Т. Д., Ю. Д. Т. и И. Д. Д.; Е. К. В., К. В. П., Н. Н. М., Н. Н. Ц., С. В. Б., Д. К. Д. - починал в хода на процеса и заместен по реда на чл.227 от ГПК от своите наследници по закон Д. Б. Д. и Х. Д. П., Я. К. Д., и "Бляк Сий Дивелопмънтс" ООД, за приемане на установено, че ищецът е собственик на 9/10 ид.части от ПИ с идентификатор *** по КККР добрени със заповед РД-18-189/24.01.2018 г. на Изпълнителния директор на АГКК, находящ се в [населено място], [община], местност "К. н.", с площ от 4 дка, при посочени граници, на основание придобиването им въз основа на давностно владение, упражнявано в периода от 1999г. до предявяване на исковата молба в съда, както и в частта досежно присъдените разноски в полза на Д. К. Д., К. В. П. и Е. К. В.; 2/ обезсилил го е в частта, в която предявените искове от същия ищец срещу същите ответници, за приемане на установено, че ищецът е собственик на останалата 1/10 ид.част от същия ПИ с идентификатор ***, на основание придобиване въз основа на давностно владение, упражнявано в периода от 1999 г. до предявяване на исковата молба в съда, като постановено по непредявен иск, на основание чл.270, ал.3 от ГПК, и е върнал делото на първоинстанционния съд за произнасяне по предявените от ищеца срещу ответниците искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК по отношение на тази 1/10 ид.част от поземления имот, на заявеното от ищеца придобивно основание по реституция в качеството на наследник по закон на общия наследодател Д. Н. Д., при установяване на правен интерес от тях. Съобразно този изход на делото, въззивният съд е определил отново и отговорността на ищеца за разноски по чл.78, ал.3 ГПК. Въззивният съд, в изпълнение на правомощията си по чл.269 ГПК, е установил, че съобразно исковата молба и уточненията към нея /с молбите от 09.08.2024 г. и от 23.08.2024 г./ ищецът Н. Д. Н. е посочил различни придобивни основания за отделни идеални части от правото на собственост върху процесния ПИ идентификатор ***, предмет на предявените от него срещу ответниците субективно и обективно кумулативно съединени искове по чл.124, ал.1 ГПК, а именно, че за 1/10 ид.част от този имот ищецът твърди да е собственик на основание реституция в качеството на наследник по закон на общия наследодател Д. Д. Д., и за останалите 9/ 10 ид. части /притежавани от останалите сънаследници и техни приобретатели/, че е собственик въз основа на давностно владение, осъществявано в периода от 1999 г. до настоящия момент. Констатирал е, че първоинстанционният съд е разгледал и се е произнесъл по същество по искове на Н. Н., касателно целия имот, основани само на твърдение за придобиването им по давност, като ги е отхвърлил поради неоснователността им, което е обусловило извод на въззиния съд, че в частта за правото на собственост за 1/10 ид.част от имота, първоинстанционният съд се е поизнесъл по непредявен иск - основанието, което е следвало да бъде разгледано е реституция и наследяване, а не придобивна давност, по което се е произнесъл съда. На основание чл.270, ал.3 от ГПК е прието, че в тази част първоинстанционото следва да бъде обезсилено, като се върне делото на първоинстанционния съд за произнасяне по предявените искове, тъй като фактическите твърдения за реституция и наследяване не са били предмет на съдебна преценка от районния съд, разглеждането им за първи път от въззивната инстанция би лишила страните по спора от една съдебна инстанция, поради което няма основание въззивния съд да ги разгледа по същество. По отношение на исковете в останалата част- относно правото на собственост върху 9/10 ид.ч. от същия поземлен имот, на твърдяното от ищеца придобиване въз основа на изтекла придобивна давност в периода от 1999г. до предявяване на исковете, е прието, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, а по същество правилно, като са изложени и собствените мотиви на въззивния съд по спора. Установено е, че ищецът Н. Д. Н. и ответници по исковата молба – физически лица, са наследници по закон на общия наследодател Д. Н. Д. /роден през 1889 г. и починал на 29.05.1970 г./, а ответникът "Бляк Сий Дивелопмънтс" ООД е частен правоприемник на един от наследниците – П. И. Д.-Х.. С нотариален акт за дарение № 15/2016 г., П. И. Д.-Х. е дарила на „Бляк Сий Дивелопмънтс" ООД собствената си 1/10 ид. част от наследствените имоти получени по наследство от Д. Н. Д., в това число ѝ от процесния имот. С вписан договор за аренда № 14/ 27.07.2016 г., П. И. Д.-Х. е предоставила за временно и възмездно ползване на арендатора „Фармланд България“ ООД, 8 броя съсобствени земеделски земи в [населено място], в това число и процесния имот. Последният е бил предмет и на договори за наем от 11.01.2021 г. и от 25.01.2022 г., сключени между „Фармланд България“ ООД в качеството на наемодател, и „Фармланд“ ООД в качеството на наемател. По делото е приет нотариално заверен препис рег. №299 от 26.02.24 г. от помощник нотариус К. П. при нотариус Св.С., с район на действие ВРС, от таблица, в която са изписани имена, адреси, дати на раждане и смърт, родство на лица - наследници на Д. Н. Д.. В таблицата, срещу името на Н. Д. Н., в графата за адрес, освен такъв е посочено и „имот № *, К* н*, 4 дка“. По аналогичен начин са посочени имоти и срещу имената на В. С. А., Д. Н. Д., К. Д. К., К. Д. Н.. Във връзка с този документ, по реда на чл.176 от ГПК, са дадени отговори от ответника Д. Н. Д., който изяснява, че между съсобствениците не е имало предварителна договорка за разпределение на наследствените имоти, таблицата не е съставена от него, а само е преписана от списъка с проведен жребий, който обаче не е бил одобрен от 2/3 от наследниците и затова не се е реализирал. Именно тази информация /че е проведен жребий и имота, който се е паднал на ищеца, както и че жребият не е бил одобрен от наследниците/ била сведена до знанието на ищеца Н. Н. по телефона и му бил предаден един екземпляр от таблицата. От приетото заключение на съдебно-агротехническа експертиза, се установява, че имотът представлява лозе с площ 4 дка, находящо се в [населено място], в местност „К. н.“ и е имот № * по плана на земеразделяне /ид.№ *** по Кадастралната карта/. Имотът е с неправилна форма с лице на ул. К., с лека денивелация на юг, като от три страни е заграден с лека телена мрежа. При оглед на място е констатирано наличието на засадени в имота дървета - бадеми-17 броя на възраст между 15-20 години; праскова-1 брой на възраст 8 години; кайсия - 1 брой на възраст от 12 години; слива - 3 броя на възраст 4г. и 8г.; дюля-2 броя на възраст 3г. и 12 години; круша - 1 брой на възраст 5 години; орех - 2 броя на възраст 18г. и 25години; череша - 1 брой на възраст 5 години; ябълка - 3 броя на възраст 3г. и 5г., като същите са в добро физиологично състояние и за тях са полагани агротехнически грижи. В процесния имот имало и лозови насаждения: 11 реда с лозя - с междуредие от 2,4 метра, позволяващо механизирана обработка. Редовете било с различна дължина поради формата на парцела и денивелацията. Имало места в редовете където на по големи разстояния няма лозов корен. Общата бройка на лозите е 202 броя на възраст от около 20 години, както и 20 броя лози, които били 7-8 годишни. Въззивният съд е описал и установеното от показанията на разпитаните по делото свидетели М. К. Н., М. Т. Ж., М. Р. М. и Р. Х. М.. Свид. М. Н.-съпруга на ищеца, сочи, че двамата със съпругът й се грижат и обработват лозето в [населено място] от началото на 2000г. Разбрали за него, след като чичото на ищеца – М., му съобщил по телефона, че са им възстановени имоти, които били разпределени между съсобствениците чрез „теглене на чоп“ и на Н. се паднало процесното лозе. Уточнява, че не е присъствала на проведения разговор, нито знае други наследници да са се обаждали на ищеца, за да му казват да обработва мястото. Свидетелката посочва, че е виждала таблицата, която отразявала разпределението. Тази свидетелка и останалите свидетели, дават своите впечатления за спорния имот, неговото състояние през годините, начина и лицата, които го ползват и обработват, описани показанията им в установителната част на въззивното решение. Въззивният съд е посочил, че спорния въпрос по делото е дали ищецът е придобил идеалните части на останалите сънаследници въз основа на изтекла в негова полза придобивна давност. За да даде отговор на този въпрос, съдът е посочил, че е в тежест на ищеца да установи, че е упражнявал фактическа власт върху процесния имот на основание, което изключва владението на останалите съсобственици, доколкото ищецът твърди, а и се установява от материалите по делото, че имотът е реституиран на наследниците на Д. Н. Д. с решение № ЗД-01/05.02.1999г. на ПК-Аврен. Следователно основанието за възникване на съсобствеността е наследяване, което изключва приложимостта на презумпцията на чл.69 от ЗС, съгласно посоченото ТР № 1/06.08.2012г. по тълк.дело № 1/2012г. на ОСГК на ВКС. Твърдението на ищеца за постигнато между всички сънаследници споразумение за разпределение на ползването на реституираните им имоти „чрез тегленето на чоп“, при което нему е определено да получи процесния имот в местност „К. н.“ в землището на [населено място], е оспорено от ответниците, и е посочено, че не е доказано по делото. Прието е, че таблицата, с която ищецът обосновава началото на едноличното си владение, по същността си представлява неподписан писмен документ, който не се ползва с никаква доказателствена сила. Тя съдържа данни касаещи страни по спора и номера на имоти, включително на процесния имот, но не и изявления за правнорелевантни факти на лица с установено авторство. Вярно е, че ответникът Д. Н. Д. в отговорите си по реда на чл.176 от ГПК посочва, че той е „преписал“ таблицата, която показва резултат от жребий, но изрично подчертава, че тя не отразява валидна воля на конкретни лица за разпределение ползването на съсобствените имоти, защото 2/3 от съсобствениците не били съгласни с него, което е било съобщено на ищеца. Таблицата не дава информация кои лица са участвали в тегленето на жребия, нито удостоверява валидни изявления на конкретни сънаследници, които да могат да се третират като взето решение за разпределение ползването на наследствените имоти по между им. Таблицата, освен всичко друго, не е датирана, за да е допустимо да се правят каквито и да било съждения за момента, в който евентуално е провеждан жребия като начален момент на твърдяното от ищеца давностно владение. Изложени са и съображенията на съда, че разпределението на ползването на сънаследствените имоти, което се домогва да установи ищеца Н., макар и принципно неформален акт, не се доказва по никакъв начин от ангажираните по делото доказателства. Нито коментираната таблица, нито останалите писмени и гласни доказателства удостоверяват съвпадащи изявления на съсобствениците - ответници или поне на изискуемото по чл.32, ал.1 от ЗС мнозинство от тях, които да се третират като взето решение за начина и управлението на съсобствения процесен имот. Не е доказано при условията на пълно и главно доказване наличие на изразено от останалите сънаследници съгласие именно ищецът да ползва процесния имот, нито пък е доказано фактическо предаване на владението на техните идеални части от имота в негова полза, за да се приеме, че считано от 1999 г. или от по-късен момент последният упражнява самостоятелна фактическа власт, която изключва правата им. В този смисъл информативни са и показанията на св.Н.-съпруга на ищеца, която посочва, че не е присъствала на разговора между съпругът й и чичо М. /ответникът Д. Н. Д./, т.е не е възприела лично последния или някой от другите съсобственици да са правили изявления, че възлагат на Н. Н. лично той да се грижи и да ползва процесния имот или пък, че не се противопоставят на това, от което да се направи извод, че изрично или с конклудентни действия са му предали фактическата власт върху собствените си идеални части, които той владее за себе си. По тези мотиви въззивният съд е заключил, че ищецът в качеството на наследник на общият наследодател Д. Д., е бил владелец на собствените си идеални части и държател на идеалните части на останалите сънаследници. За да отблъсне владението на другите сънаследници, ищецът следва да докаже, че е извършил такива действия, с които е обективирал недвусмислено спрямо останалите съсобственици намерението си да владее техните идеални части за себе си, т.е такива действия, които покриват съдържанието на правото на собственост, които. да са изявени пред съсобствениците по начин, че те да могат да разберат, че имотът се свои изцяло от този, който упражнява фактическата власт върху него. В тази насока съдът е обсъдил показанията на свидетелите, от анализа на които е заключил, че не се установяват действия, годни да обективират своене и отблъскване владението на другите сънаследници. Прието е, че ищецът е започнал да облагородява процесния имот като е засаждал плодни дръвчета, подменял е лозови насаждения, оградил имота, но това се е случвало в последните между 5-8 години, за който извод се е позовал на показанията на свидетелите М. М. и Р. М., а тези на свидетелите Н. и Ж. са преценени като некореспондиращи на първите, а и опровергани от приетата агрономическа експертиза и даденото с нея описание на наличните дървета и лозови насаждения и тяхната възраст, по конкретно посочени факти. Добавено е, че сключеният договор за аренда от 27.07.2016 г. между съсобственика П. - Д.-Х. и „Фармланд България“ ООД, с който и процесното лозе в местност „К. н.“, е било под аренда за срок от 20 години, повдига въпроса дали технологичната обработка на лозето, което е възприемано от свидетелката Ж., се е случвало по инициатива на ищеца или на правоимащия арендатор. С оглед изложеното решаващият съд е формирал краен извод, че не е доказано при условията на пълно и главно доказване ищецът да е упражнявал фактическа власт по отношение на процесния имот в изискуемият 10 годишен период с намерение за своенето му, в това число да е демонстрирал пред останалите съсобственици, че счита себе си за негов едноличен собственик. В допълнение, и независимо от горния извод, въззивният съд е посочил, че дори и евентуално да се приеме, че ищецът все пак е осъществявал фактическа власт върху процесния имот в законово изискуемият период от време - съждение, което съдебният състав намира за недоказано, то не се установява да е извършвал по отношение на останалите съсобственици действия, с които да е препятствал достъпът им до имота и до насажденията в него -няма спор, че имотът не е ограден от всички страни, няма врата, а достъпът е възможен от всякъде, респективно не се установява да е демонстрирал пред тях промяна в намерението му да владее техните идеални части за себе си, т.нар. преобръщане на владението. Такова манифестиране е било не само необходимо, но и възможно, с оглед на факта, че всички съсобственици са известни на ищеца, а част от тях дори живеят в [населено място]. Посочено е, че дейностите по ремонтиране на оградата на имота, по почистването му, обработване на земята и подрязване на лозовите насаждения, по засаждане на дървета и събиране на плодовете от тях, както и по плащане на евентуални разходи за него, са все такива по поддържането му, т.е действия на обикновено управление на съсобствения имот, а не такива сочещи на променено отношение и намерение за своене на идеалните части на останалите съсобственици, в който смисъл е и трайно установената практика на ВКС в конкретно цитирани решения. Допълнителен аргумент за това, че имотът е продължил да бъде третиран като съсобствен, са посочени сключената от наследника П. Д. Х. разпоредителна сделка - дарение през 2016 г. с притежаваната от нея идеална част от имота, и договорът за аренда, с които се опровергава възраженията във въззивната жалба, че останалите сънаследници не са имали претенции и правомощия по отношение на имота. При така изложените от въззивния съд съображения по съществото на спора, искането на касатора за допускане на обжалването на въззивното решение е неоснователно. Същото се поддържа в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставените в изложението група от процесуалноправни въпроси общо свеждащи се до начина, по който съдът следва да преценява свидетелските показания и противоречието между тях, и същите в съвкупност с другите събрани доказателства, като изводите му не следва да почиват на предположения, по които се твърди противоречие с посочени решения на ВКС. Видно от съдържанието на въззивния акт, съображения в тази насока са изложени подробно, налице е обсъждане на събраните свидетелски показания вкл. и противоречията между тях, обсъдени са ведно с другия доказателствен материал- експертиза, писмени доказателства, което е в съответствие с практиката на ВКС, вкл. и посочената от касатора, за начина, по който съдът е длъжен да преценява свидителските показания. Противно на насочеността на един от въпросите, решаващият извод на съда не е базиран само на показанията на свид. Ж., поради което свързането на показанията й с отдаването под аренда на имота не е израз на предположение, а само допълнителен мотив към извода за достъпността на имота, опровергаващ твърдението по въззивната жалба на ищеца за своене чрез ограничаване достъпа до имота. Мотивите на въззивното решение отразяват решаващата дейност на съда по предмета на спора в рамките по чл. 269 ГПК, както е изяснено с трайната практика на ВКС - ТР № 1/2001 г. ОСГТК на ВКС и множество други решения на ВКС по чл. 290 ГПК, вкл. и посочените от касатора. С това въззивният съд е изпълнил задължението си според практиката на ВКС да мотивира съдебния акт, поради което не е налице противоречие с нея. Предмет на фазата по селектиране на касационните жалби е въпросът дали въззивният съд е процедирал в съответствие със съдебната практика по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, но не и въпросът дали тези изводи са обосновани и правилни, защото това би изисквало да се преценят събраните по делото доказателства, което е недопустимо в производството по чл. 288 ГПК. Поставените процесуално правни въпроси са оплаквания срещу направените от съда изводи, като неправилни, които не могат да се обсъждат в настоящето производство. Съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на тълк.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, правният въпрос не може да касае правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение и допускане на обжалването не може да се постигне посредством навеждането на доводи за незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Поставени са и следваща група въпроси, относими към извода на въззивния съд относно характера на упражняваната от касатора фактическа власт, в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК с твърдение, че по тях е налице противоречие с посочени решения на ВКС, а именно: 1/ Държане или владение е упражняването на фактическата власт, започнало от един от съсобствениците със субективното съзнание и с намерението да държи целия имот като свой?, 2/ Владение или държане е осъществяването на фактическа власт върху целия имот, започнало въпреки несъгласието на останалите съсобственици и необходимо ли е манифестиране на промяната в намеренията на владелеца в тази хипотеза? Представлява ли това отблъскаване на техните претенции? - по този въпрос се сочи евентуално и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, 3/ Извършването на значителни подобрения, насочени към задоволяване на индивидуалните нужни на владелеца и ограждането на имота представляват ли действия на обикновено ползване по смисъла на чл. 31 от ЗС или са такива по преобръщане на владението и манифестиране на намерението за своене?, 4/ Продължителната и непрекъсната явна фактическа власт, основана на фактическо разделяне на съсобствените имоти, упражнявана без възражение на останалите собственици и без претенции от тяхна страна да реализират съсобственически права по чл. 30 – 32 ЗС, демонстрира ли промяна на намерението за своене и установяване на владение за себе си?, 5/ За да се признае давностно владение необходимо ли е да бъдат извършени действия по отблъскване на претенциите на останалите съсобственици, ако такива въобще не са били предявявани и явното владение/правото на собственост никога не е било оспорвано или накърнявано от тях в релевантния давностен срок?, 6/ Състоянието на обективна невъзможност за довеждане до знанието на останалите съсобственици ли е хипотезата, при която съсобствениците или изобщо не се познават, или между тях не съществуват никакви отношения, поради трайна отдалеченост във времето и разстоянието? Тези въпроси не кореспондират с фактическата и правна рамка на делото нито с мотивите на въззивния съд, което ги лишава от характеристиката на обуславящи правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, и не позволява допускане касационното обжалване по тях. Въпросите са израз на застъпваните от касатора в изложението тези, че изначално е установил владение спрямо идеалните части от имота на другите сънаследници без последните да са изявили претенции към имота, респ. че е установил фактическата власт при тяхното противопоставяне или въз основа на фактическо разпределяне на съсобствените имоти, и че е имало обективна пречка да манифестира пред сънаследниците си своето владение, каквито факти въззивният съд не е приемал за установени. Противно на насочеността на въпросите в тази група, въззивният съд е приел, от една страна, че не е доказано в процеса ищецът да е осъществявал фактическа власт върху процесната нива в период поведе от 10 години, и от друга страна, че не е доказано каквото и да е споразумение между сънаследниците за разпределение на наследствените имоти, вкл. и процесния по начин, че именно ищецът да ползва процесния имот, нито е доказано фактическо предаване на владението на техните идеални части от имота в негова полза, също така че всички съсобственици са били известни на ищеца, а някой и живеят в същото село, което изключва относимостта на въпросите към изводите на съда. Правилността на фактическите констатации на решаващия съд не може да се преценява във фазата по чл.288 ГПК, както вече бе посочено по-горе. Наред с горепосочените въпроси от втора група, се поставят и два обобщаващи въпроса в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, по които се твърди в съдебната практика на ВКС на липсват примерно посочени проявни форми или поне детайлни критерии и стандарти спрямо които да се преценява поведението на владелеца, респ. по какъв начин преобръщането на владението следва да се сведе до знанието на другите съсобственици, съдебната практика дава различни примери за това, което налага създаване на стандарти или унифицирането й, с отговор на въпросите: 1/ Какви са проявните форми на преобръщане на владението и на какви критерии следва да отговарят съответните действия, за да обосноват настъпилата промяна в намеренията на владелеца?, 2/ Какви са правновалидни начини на демонстриране/довеждане до знанието на останалите съсобственици на намерението за своене? На настоящия касационен състав е служебно известно решение № 74/24.06.2015 г. по гр.д. № 6277/2014 г. на ВКС, I г.о., с което в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпрос „С какви действия съсобственикът на недвижим имот може да демонстрира намерението си да завладее цялата вещ като своя и да отблъсне владението на другия съсобственик”, при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК предвид спецификата на разглеждания случай, в който упражняването на фактическата власт от единия съсобственик след прекратяване на съпружеската имуществена общност е на основание предоставяне ползването на семейното жилище“, е даден следния отговор: „С Тълкувателно решение № 1/06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно съсобственикът да превърне с едностранни действия държането на чуждите части във владение, като докаже, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните части за себе си. Прието е и това, че в отношенията между съсобствениците е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС, но тя следва да се счита оборена, ако основанието, на което фактическата власт е установена първоначално, признава такава и на останалите съсобственици. Затова съсобственикът, който владее цялата вещ, е владелец на своите части и държател на частите на другите съсобственици, и трябва да докаже, че е престанал да държи идеалните части за другите и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги придобие по давност. Действията, доказващи такова намерение, трябва да показват по явен и недвусмислен начин, че се отрича владението на останалите съсобственици, да се манифестират пред тях и да се доведат до знанието им. В този смисъл е и съдебната практика, цитирана от ищците по делото. Следва да се посочи също така, че действията, с които съсобственикът превръща държането на чуждите идеални части във владение за себе си, могат да бъдат различни, поради което и не може да се даде общ отговор, валиден за всички случаи, какви конкретни факти и с какви конкретни доказателства той следва да установи това. Във всеки отделен случай, обаче, обстоятелствата, установяващи преобръщане на владението, следва да бъдат доказани конкретно“. Наличието на формирана практика с горепосоченото решение, която се споделя и от настоящия състав, изключва предопоставката за селекция по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по двата въпроса. Не се споделя доводът на касатора, че обжалваното решение е очевидно неправилно-основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Последователно ВКС приема в своята практика, че очевидната неправилност представлява такъв порок на въззивния съдебен акт, който е установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. При прочита на обжалваното решение подобни пороци не се установяват. При извършената служебна проверка по чл. 280, ал. 2 ГПК не се констатира вероятност за нищожност или недопустимост на същото. По разноските: С оглед изхода на спора, касаторът няма право на възстановяване на разноски, като дължи на ответниците по касация такива. С касационната жалба е направено предварително възражение за прекомерност адвокатското възнаграждение на ответната, което, предвид представените с отговорите на насрещните страни доказателства за такива разноски, се явява основателно. За пълномощниците на подалите отговори ответни страни, са платени адвокатски възнаграждение, съответно от ЮЛ- 1600 лв., от Е. В. и К. П. – общо 1200 лв., и от другите – общо 1500 лв. Съгласно чл.9, ал.3 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС, минималният размер на възнаграждението на адвоката само за подаване на отговор на касационна жалба, и когато цената на иска не надхвърля 1000 лв., какъвто е настоящия случай, е 1200 лв. Съставът на ВКС съобрази, че съгласно решение по дело С-438/22 на СЕС, при определяне на адвокатското възнаграждение по чл.78 ГПК, съдът не е обвързан от размерите в Наредба № 1/2004 г., защото такава обвързаност нарушава забраната по чл. 101, пар. 1 ДФЕС в смисъла, разяснен от СЕС, но приема тези размери по наредбата като ориентир за преценка справедливия размер на разноските, който да се възложи на загубилата страна-в случая на касатора. Този минимален размер от 1200 лв. се явява прекомерен в случая, съпоставен с материалния интерес от спора (цена на иска 676,20 лв.), и следва да се намали до 800 лв. за всеки адвокат. По-голям размер на намаляването би било несправедливо спрямо обема на извършена работа от всеки от адвокатите по защита интереса на представляваните от тях страни, с изготвяне на аргументирани отговори по касационната жалба, и с поставените завишени изисквания към ролята на адвоката пред касационната инстанция, изведени от задължителното подписване от адвокат и на отговора чл.287, ал.1,вр. чл.284, ал.2 ГПК. Съгласно ЗВЕРБ, сумата 800 лв. се превалутира на 408,03 евро. Ето защо, Върховният касационен съд, Гражданска Колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК,