Определение № 5788 от 11.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3825/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на община Търговище, чрез юрисконсулт Д. К. К., срещу определение № 250 от 14.08.2024 г., постановено по в. гр. д. № 195/2024 г. по описа на Окръжен съд– Търговище, с което е оставена без уважение частната жалба на община Търговище срещу определение № 789 от 28.06.2024 г. по гр. д. № 1694/2023 г. по описа на Районен съд – Търговище за оставяне без уважение искането за изменение на решение № 236 от 30.05.2024 г., постановено по същото дело, в частта за разноските.

В жалбата се твърди, че обжалваното определение е неправилно поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и моли да бъде отменено. Като основание за допускане на касационното обжалване на атакувания въззивен съдебен акт се сочи чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Допустимо ли е при иск по чл. 124, ал. 1 ГПК – положителен установителен иск за установяване собствеността на поземлен имот, представляващ земеделска земя, въз основа на давностно владение по чл. 79, ал. 1 от ЗС, да се присъждат разноски в тежест на ответника - Община, при положение, че своевременно е направено възражение по чл. 78, ал. 2 ГПК, предвид факта, че с поведението си Общината като ответник не е дала повод за завеждане на делото, изричното признание на иска от страна на Общината, това, че за процесния имот не е съставян акт за общинска собственост, както и обстоятелството, че процесните имоти се водят „земи по чл. 19 от ЗСПЗЗ“, респ. „стопанисвани от Общината“ по силата на закона, а не вследствие на действия, оспорващи правата на ищеца?

2. Иск с правна квалификация по чл. 124, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗС – положителен установителен иск, представлява ли иск с материален интерес, в случая съобразно данъчната оценка на процесния поземлен имот, съгласно приложеното по делото Удостоверение за данъчна оценка на процесния поземлен имот и следователно размерът на адвокатското възнаграждение следва ли да се определи съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно – 400 лв.?

3. Иск с правна квалификация по чл. 124, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗС – положителен установителен иск, представлява ли иск с материален интерес, респ. редно ли е да се разглежда като иск за собственост, едва на етап по произнасяне на съда относно разноските и определянето на техния размер да бъде по реда на чл. 7, ал. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, където изрично е посочено за процесуално представителство, защита и съдействие по искове по чл. 75, чл. 76 и чл. 108 ЗС възнаграждението да се определя съобразно интереса на представляваната страна според правилата на ал. 2, но не по-малко от 800 лв. за движими вещи и не по-малко от 1500 лв. за недвижими имоти и вещни права върху тях?

Ответникът по жалбата, Е. Б. А., чрез адвокат Н. С., с подадения отговор на жалбата, изразява становище за неоснователност на същата и за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното определение.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване, приема следното:

Частната касационна жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 276, ал.1 ГПК, от страна по делото /ответник/ с правен интерес от обжалването, срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт.

Производството по делото е образувано по предявен от Е. Б. А. против община Търговище установителен иск за собственост, който е уважен от първоинстанционния съд, като в полза на ищцата са присъдени направените от нея разноски по делото.

С определение № 789 от 28.06.2024 г. по гр. д. № 1694/2023 г. по описа на Районен съд – Търговище е оставено без уважение искането на община Търговище за изменение на решението, постановено по същото дело, в частта за разноските.

С обжалваното определение въззивният съд е потвърдил определението на районния съд, постановено в производството по чл. 248 ГПК. Изложени са мотиви, че посочените в чл. 78, ал. 2 от ГПК предпоставки за освобождаване на ответника от отговорността за разноски по делото са две и са кумулативно дадени. В случая няма спор относно втората предпоставка – ответникът още с отговора на исковата молба е признал иска. Спорно е дали ответникът с поведението си е дал повод за предявяване на иска. Въззивният съд е приел, че ответната страна с поведението си е станала причина за завеждане на делото, доколкото отразяването на процесния имот като земя по чл. 19 от ЗСПЗЗ е предизвикало предявяването на иска. Изложени са мотиви, че процесният имот изначално не е подлежал на реституция, именно поради това и отразяването му като земя по чл. 19 ЗСПЗЗ, дори и погрешно, предвид и липсата на промяна в КККР, е причинило необходимостта от предприетата съдебна защита. Посочено е също, че в случая минималният размер на адвокатското възнаграждение се определя по реда на чл. 7, ал. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като заплатеното от ищцата възнаграждение е под минимално определения размер съгласно тази разпоредба (1/2 от него).

При тези мотиви на съда не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Първият правен въпрос е за предпоставките за прилагане на чл. 78, ал.2 ГПК, по който е налице трайно установена практика на ВКС / определение № 709 от 28.12.2012г. по ч.гр.д. № 592/2012г. на ВКС, І г.о.; определение № 111 от 14.03.2016г. по ч.гр.д. № 815/2016г. на ВКС, ІІІ г.о./, в която е прието, че посочените в чл. 78, ал. 2 от ГПК предпоставки за освобождаване на ответника от отговорността за разноски по делото са две и са кумулативно дадени – ответникът с поведението си да не е дал повод за предявяване на иска и да го е признал. След като текстът на чл. 78, ал. 2 от ГПК е ясен и съществува съдебна практика по прилагането му, която не е необходимо да бъде променяна или осъвременявана, то не е налице соченото допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Не се констатира и въззивният съд да се е произнесъл в разрез с тази практика на ВКС, а в съответствие с нея въззивният съд е тълкувал нормата на чл. 78, ал. 2 от ГПК – приел е, че е налице само една от двете предпоставки – ответникът е признал иска, но с поведението си е дал повод за завеждане на делото, след като имотът е отразен като земя по чл.19, ал.1, изр.2 ЗСПЗЗ, която се предоставя за стопанисване от общината, чиито представител участва в комисията по чл.19, ал.2 ЗСПЗЗ, както и че и понастоящем в кадастралната карта имотът е записан като земя по чл.19 ЗСПЗЗ. След като текстът на чл. 78, ал. 2 от ГПК е ясен и съществува съдебна практика по прилагането му, която не е необходимо да бъде променяна или осъвременявана, то не е налице соченото допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК.

Вторият и третият въпроси се свеждат до това коя е приложимата разпоредба на Наредба № 1 /2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения при определяне на минималното адвокатско възнаграждение за защита по иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК. И по този въпрос не се констатира наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като по него е налице практика на ВКС, според която адвокатското възнаграждение за защита по установителен иск за собственост на недвижим имот се определя по реда на чл. 7, ал. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. В този смисъл са например определение № 60080 от 08.06.2021 г. по гр. д. № 1522/2021 г. на ВКС, І г.о. и определение № 178 от 10.04.2018 г. по гр. д. № 3255/2017 г. на ВКС, ІІ г.о. Тази практика не се нуждае от осъвременяване и с нея въззивният съд се е съобразил. Въззивният съд е направил и извод, че адвокатското възнаграждение не се явява прекомерно, защото, макар делото да не се отличава с фактическа и правна сложност, уговореното и заплатено от ищцата адвокатско възнаграждение е под минимално определения размер съгласно чл. 7, ал. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (1/2 от него).

Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, за които ВКС следи служебно.

Предвид изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение