Определение № 144 от 02.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 349/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. В. Д., чрез адвокат Г. Ц., подадена срещу решение, постановено по реда на чл. 294, ал. 1 ГПК на 13.08.2020 г. по гр. д. № 281/2019 г. на Окръжен съд – Монтана, с което е потвърдено решение № 138 от 19.03.2018 г. по гр. д. № 2149/2016 г. на Районен съд – Монтана за отхвърляне на предявения от В. Г. Ф. и М. В. Д., конституирани на основание чл. 227 ГПК на мястото на починалата в хода на процеса ищца Ц. Н. Т., срещу Н. Т. Т. и Л. П. Т. иск за делба на следния недвижим имот: ПИ с идентификатор № *** по КК и КР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-29/5.04.2006 г. на изп. директор на АК, с административен адрес: [населено място], [улица], с площ от 412 кв. м, бивш имот пл. № *, кв. 145, УПИ * по действащия регулационен план на [населено място], заедно с построената в него сграда с идентификатор № ****, с предназначение: жилищна еднофамилна, 1 етаж, със застроена площ от 63 кв. м (подробно описана в исковата молба), като неоснователен, както и на искането за отмяна на основание чл. 537, ал. 2 ГПК на нотариален акт № 96/3.09.2015 г., том ІІ, peг. № 1704, д. № 124 по описа на нотариус peг. № 579 при НК - Я. Я..

Въззивният съд е изложил, че пред PC - Монтана е предявен иск за делба на съсобствен поземлен имот с идентификатор № *** по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-29/05.04.2006 г. на изп. директор на АК, с адрес: [населено място], [улица], с площ от 412 кв. м, бивш имот пл. № *, кв. 145, УПИ * по действащия регулационен план на [населено място], заедно с построената в него сграда с идентификатор № ****, с предназначение: жилищна еднофамилна, на един етаж. Първоинстанционният съд е отхвърлил иска, като е приел, че не е налице съсобственост между страните по делото, тъй като ответниците Н. Т. и Л. Т. са придобили собствеността на основание давностно владение.

Окръжен съд – Монтана е приел, че по делото е установено, че процесният поземлен имот бил придобит през 1949 г. от И. З. Калугерска чрез договор за покупка. Съгласно представения нотариален акт № 184/1949 г. предмет на придобиване от посоченото лице бил парцел * в кв. 23 по плана на [населено място], с площ от 360 кв. м, намиращ се на [улица], с построена в него дървена къща. След проследяване на регулационните изменения, вещото лице по назначената съдебно-техническа експертиза е посочило в заключението си, че към настоящия момент имотът представлява имот с пл. № * и е включен в УПИ * в кв. 145 по действащия план на града. Същото е дало становище, че е невъзможно обособяването на имот с пл. № * като самостоятелен, защото е с лице към улицата от 10 м и не могат да бъдат спазени изискуемите от ЗУТ отстояния към съседните сгради. Поради това, че теренът не представлява самостоятелен обект и не отговаря на изискванията на ЗУТ за обособяването му като УПИ, въззивният съд е направил извод, че той не може да бъде и предмет на съдебна делба и следва да бъде отхвърлен.

Относно построената в имота жилищна сграда съдът е визирал, че са събрани доказателства, че тя представлява масивна къща, като Н. и Л. Т. са противопоставили възражение, че придобитата през 1949 г. от наследодателката И. З. къща е различна от съществуващата в момента на терена, както и че за последната няма данни да е наследствена. Намерил е, че поради данните за различната конструкция на двете къщи, действително става дума за две различни сгради, съществували в процесния двор по различно време, но доколкото масивната къща е била изградена в терен на З. и при липса на доказателства за учредено право на строеж в полза на трето лице, то по силата на приращението е станала нейна собственост. Тази къща, обаче, е собственост на Н. и Л. Т., които са я придобили по давност и са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост № 96/3.09.2015 г., легитимиращ ги като собственици и имащ обвързваща доказателствена сила за съда докато не бъде оборен, като тежестта на доказване се носи от оспорващата страна.

Окръжен съд – Монтана е посочил, че придобиването на сградата по давност е изрично признато от Р. Т.. Къщата била придобита от И. З. по време на брака й с Н. Т. К. Бракът им продължил до смъртта на съпруга през 1993 г., от което следва, че с въвеждане на института на съпружеската имуществена общност със СК от 1968 г. тя станала част от съпружеската общност. Наследници по закон на И. З. и Н. К. са техните низходящи от първи ред: дъщеря Ц. Т. и син Т. Т.. По делото се установява, че И. З. и съпругът й Н. Калугерски предали владението върху къщата на своя син Т. Т.. Свидетелите А. Н. и М. Б. посочват, че родителите купили апартамент и кола за дъщеря си Ц., когато тя се омъжила, а къщата отредили за сина си Т.. Той останал в имота, а след смъртта му през 2001 г. владение продължили да упражняват на свой ред неговият син Н. със съпругата си Л.. Именно Н. и Л. Т. поддържали имота, правили подобрения като изграждане на баня и тоалетна, приспособяване на кухня, отстранили повредите по покрива след пожар. Тези им действия представляват демонстрация на намерението за своене, което насложено към фактическата власт, изпълва фактическия състав на давностното владение. Владението продължило от 2001 г. до снабдяването с констативен нотариален акт през 2015 г., т.е. повече от изискуемия от чл. 79, ал. 1 ЗС 10-годишен срок за придобиване по давностно владение. Владението, упражнявано от Т., не било смущавано от действия на Ц. Т., като такова действие, според съда, не представлява плащането на данъци за имота. Р. от първоинстанционния съд свидетелка З. С. твърди, че Ц. имала собствена стая в процесната къща, където държала свои вещи. Относно този факт въззивният съд е приел, че той се отнася до отдалечен назад във времето период, преди повече от 20 години, както самата свидетелка заявява. Освен това, показанията й се основават на споделеното от самата Ц. Т., а не на лични възприятия, поради което е счел, че въпросните показания не съдържат факти, от които да се изведе, че с действията си Ц. Т. е прекъснала владението на Н. и Л. Т.. Владението на последните започнало през 2001 г. със смъртта на Т. Н., прекия наследодател на Н. Т., т.е. след времето, за което говори свидетелката С.. Свидетелките Н. и Б., живеещи в съседство, излагат данни, че Ц. Т. напуснала бащината си къща и никога след това не се връщала да живее в нея, не предявявала претенции спрямо Т., нито извършвала някакви собственически действия по отношение на имота. Упражняването на владение от Т. било явно и несмущавано в продължение на повече от 10 години. Фактическата власт върху имота е безспорно установена, а намерението за придобиване като субективен елемент от давностното владение се предполага съгласно чл. 69 ЗС и тази презумпция не е опровергана. Ето защо въззивният съд е намерил за доказано по несъмнен начин по делото, че процесната сграда се явява собственост на Н. Т. и Л. Т., придобита от тях по давност в режим на съпружеска имуществена общност. Не съществува съсобственост по наследяване между страните по делото, поради което искът за делба на къщата с идентификатор **** също е неоснователен.

Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърди, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси, които според нея са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като в съдебната практика липсват решения по подобни казуси:

1. В случай, че в производство по съдебна делба процесният поземлен имот не отговаря на изискванията на чл. 19, ал. 1 ЗУТ, следва ли съдът да отмени нотариалния акт, с който един от наследниците на същия е признат за собственик по давностно владение, с оглед разпоредбите на чл. 200, ал. 1 ЗУТ;

2. Посочването в декларацията по чл. 14 ЗМДТ от един от наследниците на всички останали наследници, както и техните квоти от наследството, индиция ли е, че той ги възприема за съсобственици;

3. Поземлен имот, който по предходен план е бил част от парцел, а по кадастралната карта и кадастралните регистри е заснет като самостоятелен поземлен имот, може ли да бъде предмет на съдебна делба.

От Н. Т. и Л. Т. е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск, за който касационното обжалване не е ограничено от цената на иска.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Нито един от въпросите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, така както те са формулирани от М. Д., не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил решаващите мотиви за отхвърляне на иска за делба. Освен това третият въпрос не съответства на установената по делото фактическа обстановка, съгласно която процесният поземлен имот, заедно с друг имот, представлява реална част от УПИ *, кв. 145 не по предходен, а по действащия регулационен план на [населено място], като тази реална част не отговаря на изискванията на ЗУТ за самостоятелен УПИ. В тази връзка следва да се отбележи, че преценката дали един имот има характеристиките на самостоятелен такъв, се основава на разпоредбите на ЗУТ, а не на ЗКИР (респективно на наличието на идентификатор на имота).

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо. Същото не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Ответниците по касационната жалба Н. Т. и Л. Т. имат право на направените разноски за адвокат пред ВКС в размер на 1 350 лв. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,