Определение № 1225 от 30.09.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1697/2010 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адв.К. като процесуален представител на А. С. Ч. от с..К., [община], срещу въззивното решение на Благоевградския окръжен съд /Б./ от 06.ІV.2010г. по в.гр.д. № 60/2010г. Ответникът по касационната жалба С. Л. Ч. от [населено място] не е дал отговор по реда на чл.287 ал.1 от ГПК. Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима. По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното: С атакуваното решение Б. е потвърдил решението на Гоцеделчевския РС от 18.ХІІ.2009г. по гр.д. № 138/2009г., с което е отхвърлен предявеният от А. Ч. срещу С. Ч. иск за отмяна на дарението на недвижим имот – 1/10 ид.част от дворно място в [населено място], цялото с площ 483 кв.м, направено от ищеца на ответника, предмет на нот.акт № */1981г. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че не са налице предвидените в закона предпоставки за отмяна на дарението. От представените доказателства не се установява наличието на трайна нужда на дарителя от средства. Той е възрастен, болен, трудно подвижен, получава пенсия, лекарствата, които взема, не са на значителна стойност – 25.59лв., за него се грижи снаха му, полагането на грижи от сина му и снаха му са израз на тяхно морално задължение и е без значение какви са мотивите им за това. Като несъстоятелен е оценен доводът на ищеца, че с показанията на свидетелите е установено, че той не може да се справя сам нито финансово, нито физически поради немощ, старост и заболяванията му. Показанията на свидетелите са обсъдени от РС поотделно и с останалия доказателствен материал /експертизи и пр./ в съответствие с чл.235 ал.2 от ГПК, като доводът във въззивната ожалба не държи сметка доказателствата да се преценуяват и във взаимната им връзка и зависимост. Решение на ВКС по гр.д. № 279/2002г., според което е без значение дали дарителят има възможност да търси издръжка от законно задължените лица, има предвид различна хипотеза от разглеждания случай, в който фактически се полагат грижи за дарителя от семейството на сина му, а не като съществуваща възможност за такава. Свидетелските показания установяват липсата на уважително отношение на ответника към дарителя не само към момента, но и преди и след дарението. В изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл по въпросите: 1. дали задължението да се дава издръжка на дарителя, когато изпадне в крайна нужда, е на надарения или това негово задължение отпада, след като близките му са принудени да го подпомагат поради безпомощност – разрешен противоречиво от първоинстанционния и въззивния съд; 2. дали при установяване на нужда от издръжка съдът трябва да вземе предвид и месечните разходи за храна, дрехи, предмети на бита, консумативи – на това основание било допуснато касационно обжалване с определение по гр.д. № 4215/2008г. на ВКС ІV ГО; 3. какво следва да се разбира под „нужда от издръжка” по смисъла на чл.227 ал.1 б. „в” от ЗЗД – разрешен в противоречие, без да е посочено с коя практика; 4. длъжен ли е въззивният съд да направи самостоятелни изводи по съществото на спора – съдът не извършил самостоятелна преценка на събраните доказателства и доводите на страните и с оглед на това не направил самостоятелни изводи - решен в противоречие с ТР № 1/04.І.2001г. на ОСГК. Сочат се и се представят три решения и две определения на състави на ВКС. ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 т.3 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение. По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за правните му изводи и за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. По първия поставен от касатора въпрос въззивният съд не се е произнесъл - няма в атакуваното решение извод, че задължението на надарения да дава издръжка на дарителя, когато изпадне в нужда, отпада, след като близките му са принудени да го подпомагат поради безпомощност. Освен това, соченото като основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос – противоречивото му разрешаване от първоинстанционния и окръжния съд в производството по един спор – не е предвидено в закона. Противоречива практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.2 от ГПК е противоречиво разрешаване на правен въпрос с влезли в сила решения по различни дела. За пълнота следва да се отбележи и че приетото в атакуваното решение не е в противоречие с практиката, обективирана в решение № 1247/17.ХІ.2008г. по гр.д. № 3970/2007г. на ВКС ІV ГО, а в решенията по гр.д. № 372/2003г. и по гр.д. № 1026/2004г., и двете на ВКС ІІ ГО, не са предмет на разрешаване поставените от касатора в изложението въпроси. По втория релевиран въпрос /дали при установяване на нужда от издръжка съдът трябва да вземе предвид и месечните разходи за храна, дрехи, предмети на бита, консумативи/ с представената практика /посочените вече решения/ не се обосновава наличие на основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК, тъй като в тези решения такъв въпрос не е предмет на разрешаване. Не е основание по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК и допускането на касационно обжалване по този въпрос с определение по гр.д. № 4215/2008г. на ВКС ІV ГО. И по третия въпрос /какво следва да се разбира под „нужда от издръжка” по смисъла на чл.227 ал.1 б. „в” от ЗЗД/ с представените посочени решения касаторът не е обосновал наличието на противоречива съдебна практика – такъв въпрос в тях не е разрешен. По четвъртия процесуалноправен въпрос въззивният съд не се е произнесъл. Това е така, тъй като съдът е направил самостоятелни правни изводи по съществото на спора. А твърдението, че липсва самостоятелна преценка на въззивния съд на събраните по делото доказателства, е неконкретно - не се сочат доказателствата и доводите, които не са преценени, което е пречка за проверка от касационния съд дали това е от значение за изхода на спора по делото. По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,