Определение № 340 от 14.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 757/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Подадена е касационна жалба от Й. С. П., чрез пълномощника й адв. Е. Г. Е., срещу решение № 260276 от 16. 08. 2021 г. по гр. д. № 240/2021 г. на Софийския окръжен съд, ГО, 2 въззивен състав, с което е потвърдено решение № 260072 от 08. 12. 2020 г. по гр. д. № 677/2017 г. на РС – Ихтиман, с което е отхвърлен предявеният от Й. С. П. против „Профилактика, рехабилитация и отдих“ ЕАД, представлявано от прокуриста Х. Р., иск с право основание чл. 49 ЗЗД, за присъждане на сумата 31650, 60 лв. обезщетение за имуществени вреди, причинени през 2012 г., от действия на служители на ответното дружество, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 06. 07. 2017 г. до окончателното й заплащане. Поддържа се неправилност на решението, поради постановяването му при съществени процесуални нарушения – необсъждане на всички събрани по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и неправилна преценка на обсъдените, необоснованост на фактическите изводи и противоречие с чл. 49 ЗЗД. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Ответната страна по касационната жалба „Профилактика, рехабилитация и отдих“ ЕАД, чрез процесуалния си представител юрисконсулт М. Т., е подала писмен отговор на касационната жалба, с който изразява становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, правилност на същото и неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, прие следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е в срок, от процесуално легитимирано лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да достигне до извод за неоснователност на предявения от Й. С. П. против „Профилактика, рехабилитация и отдих“ ЕАД иск с право основание чл. 49 ЗЗД, за присъждане на сумата 31650, 60 лв. обезщетение за имуществени вреди, причинени й през 2012 г., от действия на служители на ответното дружество, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба – 06. 07. 2017 г. до окончателното й заплащане, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ищцата е собственик на партерния и надпартерния етаж от триетажна вилна сграда „Свобода“ и на дворното място, в което е построена, съставляващо имот пл. № ....., с площ от 488 кв.м., включен в УПИ IV-204,599,600, в кв. ..... по плана на[жк], [населено място], а ответното дружество е собственик на втория надпартерен етаж от същата вилна сграда. До 2006 г. цялата вилна сграда била ползвана по предназначението си, а след 2006 г. до 2012 г. не е ползвана, няма твърдения и данни да е била охранявана или стопанисвана. От заключението на съдебнотехническата експертиза е прието за установено, че през извършения през 2019 г. оглед на вилната сграда са установени липсващи и повредени части от оборудване във вътрешната част на помещенията на етажа на ищцата (повредени или липсващи радиатори, тръби, осветителни тела, мебели, врати, санитарно оборудване и т.н.) и липса на оградни елементи върху бетоновата основа, разположена на уличната регулационна линия на дворното място, които липси и повреди се дължат на човешки действия, предвид естеството им, а не са резултат от естествено изхабяване и амортизация на вещите. Прието е, че от събраните доказателства не се установява кога и от кого са причинени вредите и не може да се направи извод повредите и липсите да са причинени от действия на лица в изпълнение на възложена им от ответното дружество работа. Показанията на св. Д. отразяват състоянието на вилата към 2005 г. Показанията на св. Г. са неконкретни – същата е видяла през август 2012 или 2013 г. около 7 души да режат оградата, да разбиват вътре и изхвърлят през терасата радиатори, мивки и т.н., но не е ясно нито дали тези лица са действали по възлагане на дружеството, нито от кой етаж са изхвърляли оборудване – на ищцата или на ответника. С представения договор за събиране на отпадъци ответното дружество е възложило на „Л. метал“ Е. събиране, транспортиране, временно съхранение и предаване на възложителя на отпадъци от площадка, намираща се в ОД „Е.“, от частта собственост на възложителя, като предметът на договора не включва дейности, свързани с демонтиране и премахване на вещи от помещенията на вила „Свобода“. Съобразено е и обстоятелството, че процесната вила не е била ползвана, стопанисвана и охранявана от 2006 г. до предявяване на иска, както и че няма данни за извършен въвод във владение на ищцата в признатата й по съдебен ред през 2010 г. част от вилата.

От правна страна съдът е приел иска по чл. 49 ЗЗД за неоснователен, тъй като не е доказано повредите и липсите в помещенията на етажите на ищцата да са причинени от действия на лица, извършени при или по повод изпълнение на възложена им от ответното дружество работа.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства.

Твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 222 от 27. 03. 2018 г. по т.д. № 505/2017 г. на ВКС, 2 т.о.

2. Отговорността по чл. 49 ЗЗД възниква ли, когато вредите са резултат на виновно поведение на лицето, на което е възложено извършването на определена работа.

Твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 77 от 19. 07. 2013 г. по гр. д. № 968/2012 г. на ВКС, 3 г.о.

Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по първия въпрос. Въпросът касае задължението на въззивния съд, като инстанция разглеждаща по същество правния спор и при съобразяване с особеностите на уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив, да изложи собствени фактически и правни изводи, да обсъди събраните по делото доказателства, както и непреклудираните фактически твърдения, възражения и доводи на страните. Свързан е с приложението на чл. 269, чл. 235, ал. 2 и ал. 4, чл. 236, ал. 2 ГПК и по същия е формирана богата непротиворечива практика на ВКС. В съответствие със същата въззивният съд е разгледал и обсъдил изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, както и възраженията в отговора на въззивната жалба. В пределите очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, е подложил на самостоятелна преценка релевантните доказателства и обсъдил защитните тези и доводи на страните. Тези изводи са намерили писмено отражение в мотивите към въззивното решение, съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК. Обстоятелството, че въведените от ответната по иска страна доводи и възражения и поддържани от тях тези са приети за неоснователни не налага извод в обратния смисъл.

Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и по втория въпрос. Искът по чл. 49 ЗЗД е приет за неоснователен и отхвърлен по съображения, че не е доказано повредите и липсите в помещенията на етажите на ищцата да са причинени от действия на лица, извършени в изпълнение на възложена им от ответното дружество работа, а не по съображения, че фактическият състав на отговорността по чл. 49 ЗЗС не включва като елемент виновно причиняване на вреди от лицата, на които е възложено извършването на работа. Различните изводи относно иска по чл. 49 ЗЗД, съдържащи се в обжалваното въззивно решение и в посоченото от касатора решение на ВКС се дължат на различната фактическа обстановка, приета за доказана по делата, а не на различно тълкуване и прилагане на нормата на чл. 49 ЗЗД и на различно разбиране относно необходимите елементи на фактическия състав, пораждащ отговорността на възложителя на работа за вреди на трети лица, причинени при или по повод извършването й.

В останалите части изложението на основанията по чл. 280 ГПК към касационната жалба на ищцата съдържа подробно развити оплаквания за постановяване на решението при необсъждане на всички събрани по делото доказателства и при неправилна преценка на събраните, за несъответствие на мотивите към решението с изискванията на чл. 236, ал. 2 ГПК, за необоснованост на фактическите изводи, за неправилно прилагане на чл. 49 ЗЗД. Тези оплаквания представляват касационни основания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които биха могли да се обсъждат само в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол, но не и във фазата по чл. 288 ГПК, в която е недопустимо извършване на преценка за правилността на въззивното решение.

Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,