Определение № 3595 от 09.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4979/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника С. С. Г. срещу въззивно решение № 1089 от 26.02.2024 год., постановено по в. гр. дело № 3327/2023 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІІ-Е с-в. Със същото са потвърдени решение № 20062303 от 17.10.2022 год., постановено по гр. дело № 931/2021 год. по описа на Софийски районен съд, ГО, 175 с-в, с които е отхвърлен предявения от С. С. Г. срещу „Топлофикация София“ ЕАД иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожността на разпореждане за издаване на заповед за изпълнение по ч. гр. дело № 76123/2018 год. по описа на СРС, ГО, 26 с-в, както и на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по посоченото дело на 03.01.2019 год. и решение № 20073570 от 09.01.2023 год., постановено по посоченото дело по реда на чл. 247 и чл. 250 ГПК, с което са оставени без уважение исканията на С. С. Г. за поправка на очевидни фактически грешки и допълване на основното първоинстанционно решение. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за нищожност и недопустимост на обжалваното решение, както и за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Поискано е същото да бъде отмено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения иск по чл. 270, ал. 2 ГПК да бъде уважен. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ Липсата на индивидуализация на иска, съгласно чл. 9, § 3, б. „б“ от Директива 2012/27/ ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25.10.2012 година относно енергийната ефективност, за изменение на Директиви 2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и за отмяна на Директиви 2004/8/ЕО е 2006/32/ЕО, с оглед длъжника да знае за какво е претенцията на взискателя, основание ли е за нищожност или недопустимост на издадената заповед по чл. 410 ГПК? 2/ В какъв съдебен акт заповедният съд обективира, че не са налице отрицателните предпоставки на чл. 411, ал. 2 ГПК и че са налице предпоставките по чл. 127, ал. 1 и ал. 3 и чл. 128, ал. 1 ГПК, за да се издаде заповед по чл. 410 ГПК? 3/ Как се формира вътрешното убеждение на състава, като не се издава съдебен акт – определение, от което да е видно, че не са налице отрицателните предпоставки по чл. 411, ал. 3 ГПК? 4/ Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК приравнено на ценна книга ли е, поради което съдебния състав да я разглежда само от външна странна, като не изследва произхода на дълга? 5/ Как заповедният съд ще провери договора между доставчик и потребител за неравноправни клаузи, след като той не е приложен по делото? 6/ Заповедното производство допуска или изключва недопустимостта на заповедта за изпълнение, като официален документ с невярно съдържание с оглед чл. 311 и чл. 314 НК? 7/ Несъответствието на основание и размер в т. 12 от заявлението и заповедта за изпълнение води ли до нищожност на самата заповед или до нейната недопустимост? 8/ Когато е предявено чуждо вземане на ФДР за дялово разпределение, по което задължено лице е „Топлофикация-София“ ЕАД по аргумент от чл. 149б, ал. 3 ЗЕ, предявеното чуждо вземане прави ли заповедта нищожна, като официален документ с невярно съдържание или заповедта е недопустима изцяло или само в тази част? 9/ В случай, че заповедта за изпълнение е недопустима изцяло или в тази й част, кога се преклудира възражението за недопустимост: с отговора на получаната заповед; с отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК; в първото по делото заседание след изслушване на съдебно-техническата експертиза или с първото действие след научаване за предявеното чуждо вземане? 10/ До какво води неизпълнението на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК в хипотезата, когато взискателят не е посочил юридическите факти, правопораждащи договорното отношение с длъжника? 11/ Кои са критериите /примерно изброени, изчерпателно е невъзможно/, които отличават съдебното решение от политическото? 12/ Постановеното политическо решение от съдебен състав нищожно ли е? 13/ Какъв е съдебния акт /определение/, постановен в нарушение на собственото си тълкувателно дело? Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз /цитирани в изложението/ и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по касационната жалба „Топлофикация София“ ЕАД счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че предмет на делото е действителността на издадената по реда на чл. 410 ГПК заповед за изпълнение по гр. дело № 76123/2018 год. по описа на СРС, ГО, 26 с-в, като ищецът твърди, че същата е нищожна, защото: 1/ не съдържа индивидуализация на вземането; 2/ липсва изрично писмено разпореждане за уважаване на заявлението по чл. 410 ГПК; 3/ не е приложено правото на ЕС; 4/ противоречи на норми от Конституцията на Република България, по-конкретно на чл. 17, ал. 3, като освен това противоречи на чл. 8 ЗЗД и чл. 298 ТЗ; 5/ поради допуснато процесуално нарушение на съда, което се изразява в неприлагането на служебното начало при проверката за наличието на неравноправни клаузи в заповедното производство; 6/ поради нарушение на принципа на случайно разпределение на делата – чл. 9 ЗСВ. Изложил е съображения, че влязлата в сила заповед за изпълнение няма характер на съдебно решение, но тя съставлява съдебен акт, който има някои от последиците, присъщи на съдебно решение, например изпълнителна сила, както и непререшаемост на спора за субективно право, освен при наличието на нововъзникнали факти и обстоятелства. При аналогично тълкуване на нормата на чл. 270, ал. 2 ГПК на основание чл. 46, ал. 2, изр. 1 ЗНА въззивният съд е счел, че нищожността на заповед за изпълнение може да бъде установявана по иск от длъжника, предявен против заявителя, на същите основания, на които нищожно би било издадено за същото вземане съдебно решение /позовал се е на определение № 64 от 21.01.2015 год. на ВКС по гр. дело № 141/2015 год., ІV г. о., ГК/. Съдебното решение е нищожно, когато е постановено от лице, което не притежава качеството съдия, когато не е спазена писмената форма за валидност; когато съдът се е произнесъл извън правораздавателната си власт. Нищожните съдебни решения най-общо са лишени от законова опора и нямат характеристиките на валиден съдебен акт или са постановени извън правораздавателната власт на съда. Въз основа на оценка на събрания доказателствен материал въззивният съд е формирал извода, че процесната заповед за изпълнение не страда от пороци водещи до недействителност, респективно същата е валидна, тъй като: 1/ издадена е от съд, т.е. от лице, което има правораздавателна власт спрямо конкретното гражданско правоотношение; 2/ по установения за това ред, посочен в ГПК; 3/ като е спазена и писмена форма за действителност. Следователно липсата на индивидуализация на вземането не води до нищожност на заповедта за изпълнение, допълнително същата съдържа необходимата индивидуализация както на длъжника, така и на вземането. Въпросът за приложението на правото на ЕС и противоречието с императивни правни норми не влече като последица нищожността на акта. В закона няма изрично изброяване на основанията, при наличието на които едно съдебно решение би било нищожно. При действието на отменения ГПК е имало съдебна практика, според която противоречие на решението със свръх императивни правни норми, е водело до нищожност на същото /Р-107-56, ОСГТК; Р-905-58, IV/. При сега действащата нормативна уредба не може да се направи същия извод, съответно противоречието със свръх императивни правни норми не води до нищожност на поставеното съдебно решение. Липсата на изрично писмено разпореждане за уважаване на заявлението по чл. 410 ГПК не влече нищожността на заповедта за изпълнение. Съгласно чл. 411, ал. 2 ГПК, съдът разглежда заявлението в разпоредително заседание и издава заповед за изпълнение с полагането на подпис под същата, когато са налице условията за това. Не е необходимо наличието на друг съдебен акт за издаването на заповедта по чл. 410 ГПК, т.е. разпореждането е инкорпорирано в самата заповед за изпълнение. Липсата на мотиви и доказателства, послужили за издаването на процесния акт в случая не води до нищожност на заповедта за изпълнение. Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 3 вр. с чл. 7, ал. 3 ГПК, заповедният съд е длъжен служебно да извърши проверка за наличието на неравноправни клаузи, ако искането се основава на договор, сключен с потребител. При извършена проверка, при която не се установява наличието на подобни клаузи, съдът не се произнася със самостоятелен акт, различен от разпореждането за издаване на съответната заповед за изпълнение. Дори и да е допуснато процесуално нарушение свързвано с служебния контрол на неравноправни клаузи в заповедното производство, то това не води до нищожност на издадена заповед за изпълнение на парично задължение. Въззивният съд е посочил, че правилото за случайно разпределение на делата, уредено в чл. 9 ЗСВ, е отражение на основни конституционни принципи, върху които се гради правосъдието и правовата държава. Целта е да се гарантира независимостта на съда, като се ограничат факторите, които биха поставили под съмнение безпристрастността на съдията докладчик, както и да се пресече въздействието на външни обстоятелства, които биха указали влияние върху вътрешното убеждение. Принципът за случайно разпределение на делата съответства и на чл. 6 § 1 от ЕКПЧ, който гарантира правото на всеки правен субект да потърси зашита и съдействие при упражняването на своите граждански права и задължения от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Съдът е създаден в съответствие със закона, когато: 1/ неговото съществуване е уредено в основния закон на съответната държава или друг законодателен акт, който черпи своята легитимация от основния закон; 2/ налице са нормативни гаранции за независимостта и безпристрастността на съдебния състав, които се изразяват в предварително уредени процедури за разпределение на делата, съответно разглеждането и произнасянето по тях в съответствие с приложимите императивни правила. Законът по смисъла на член 6, § 1 ЕКПЧ включва по-специално законодателството относно създаването и компетентността на съдебните органи /Lavents v. Latvia; Richert v. Poland; Jorgic v. Germany/, но и всяка друга разпоредба на вътрешното законодателство, която, ако бъде нарушена, би направила участието на един или повече съдии в разглеждането на дело незаконно /Pandjikidze and Others v. Georgia; Gorgiladze v. Georgia/. Процесът на назначаване на съдии задължително представлява неразделен елемент от концепцията за „създаване“ на съдилище или съд „в съответствие със закона“ / Guрmundur Andri Бstrбрsson v. Iceland /. Целта на термина „създаден в съответствие със закона“ в член 6 „е да гарантира, че съдебната организация в демократичното общество не зависи от преценката на изпълнителната власт, а че тя се регулира от закон, приет от Парламента“ / Richert v. Poland; Coлme and Others v. Belgium /. В тази връзка въззивният съд е приел, че принципът за случайно разпределение е спазен както при избора на съдията-докладчик в първоинстанционното производство, така и при формирането на настоящия въззивен състав. Във връзка с въззивната жалба срещу първоинстанционното решение от 09.01.2023 г., постановено по реда на чл. 247 и чл. 250 ГПК въззивният съд е посочил, че по смисъла на чл. 247 ГПК очевидна фактическа грешка е всяко несъответствие между действително формираната от съда воля и нейното писмено изразяване в диспозитива на решението. Очевидна фактическа грешка е налице тогава, когато съдът е обсъдил правния спор между страните и е изразил становището си по същия в мотивите към решението, но в диспозитива е пропуснал да отрази това свое становище или го е отразил погрешно. Диспозитивът на съдебното решение представлява източник на силата на пресъдено нещо /аргумент от т. 18 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по тълк. гр. дело № 1 от 2000 год., ОСГК/. Целта на процедурата по чл. 247 ГПК е да се отстранят грешки и непълноти, които биха довели до затруднения при прилагането на обективните и субективни предели на силата на пресъдено нещо. Приел е, в частност не е налице допусната очевидна фактическа грешка в диспозитива на първоинстанционното решение, което да обуслови основателността на молбата, респективно въззивната жалба, както и че първоинстанционният съд се е произнесъл изцяло по предявения иск с предмет действителността на процесната заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК. С тези мотиви въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявения иск по чл. 270, ал. 2 ГПК и решението, постановено по реда на чл. 247 ГПК, с което са оставени без уважение исканията на ищеца за поправка на очевидни фактически грешки и за допълване на основното решение. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното делото, разрешен в обжалваното решение, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК или от касационната жалба, а може само да го уточни и конкретизира. Преди да разреши спора по същество съдът трябва да се произнесе дали обжалваното решение отговаря на изискванията за валидност и допустимост. Ако съществува вероятност облжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. Служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, трябва да се разпростре и във фазата по чл. 288 вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради следните съображения: По основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 2 ГПК: Доводите на касатора за нищожност и недопустимост на обжалваното решение не могат да бъдат възприети. Нищожността на съдебното решение е последица от най-тежкия му порок, който е налице в следните фактически хипотези: постановено е от ненадлежен орган или ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, неизразено в писмена форма, неподписано или толкова неразбираемо, че смисълът му не може да се извлече и по пътя на тълкуването. В разглеждания случай подобен порок не е налице – въззивният съд в надлежен състав е изложил подробни съображения за възприетите от него правни изводи въз основа на установените по спора обсоятелства; решението е ясно и разбираемо, като изводите са логични и последователни. Касационният съд не констатира пороци на решението, водещи до неговата недопустимост – наличие на процесуални пречки или липса на процесуални условия за съществуването и/или надлежното упражняване на правото на иск. По основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК: Поставените от касатора въпроси не обуславят допускането на касационно обжалване на въззивното решение. При постановяване на решението си въззивният съд е съобразил установената практика за фактическите хипотези, обуславящи най-тежкия порок на съдебния акт – неговата нищожност. Всички те касаят начина на формиране и изразяване на волеизявлението на съда – виж Тълкувателно решение № 1 от 10.02.2012 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2011 год., ОСГТК. Тези правила не обхващат въпросите, свързани с предпоставките за постановяване на съдебния акт и евентуалните нарушения на процесуалните правила при постановяването му. Нарушаването на императивна материалноправна или процесуалноправна норма при постановяването на съдебния акт може да доведе до неговата недопустимост или неправилност, но не и до нищожността му. В случай, че недопустимият съдебен акт бъде потвърден по реда на инстанционния контрол или не бъде обжалван или не подлежи на обжалване той влиза в сила като поражда правно действие и обвързва страните. За разлика от недопустимия съдебен акт нищожният такъв не може да породи правно действие и да обвърже страните по него. Затова пороците, водещи до нищожност на съдебния акт, са различни от тези, водещи до неговата недопустимост и последните не могат да обосноват иск по чл. 270, ал. 2 ГПК. Поставените от касатора въпроси са свързани с процедурата по издаването на заповед за изпълнение и в този смисъл са неотносими съм въпроса за евентуалната й нищожност. Наред с това допуснатите в съдебното производство евентуални нарушения на правото на ЕС не водат до нищожност на постановените по него актове, а евентуално до тяхната неправилност. Условията за валидност на актовете, постановени в съдебното производство на определена държава-членка се уреждат от вътрешното й процесуално законодателство, а не от правото на ЕС. Затова и валидността на съдебния акт не зависи от приложението на правото на ЕС. Последното се прилага заедно с вътрешното право на държавата-членка и евентуалните допуснати от съда нарушения на това право биха могли да доведат до неправилност на съдебния акт, но не и до неговата нищожност, ако са спазени установените от закона условия за неговата валидност. Във връзка с въпросите по т. 11 и 12 от изложението следва допълнително да се посочи, че съдът не е политически орган и постановените от него актове в изпълнение на конституционно установената му функция за осъществяване на правосъдието са актове на държавен правораздавателен орган. Именно поради това в законодателството, както и в правната теория и съдебната практика не съществуват дефиниции и критерии, по които съдебните актове да се категоризират като порочни по признака, че са „политически“. В касационната жалба е направено и искане за отправяне на преюдициално запитване по реда на чл. 267, § 1 от ДФЕС и чл. 628 ГПК по следните въпроси: 1/ Допуска ли Директива с императивен характер /в случая Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25.10.2011 година относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на съвета, в периода на задължителното и транспониране в националното законодателство законодателен орган на страна членка /в случая Народното събрание на Република България/ да създаде законова конструкция /в случая чл. 153, ал. 1 вр. с чл. 150 от ЗЕ/ в противоречие на самата Директива – чл. 6 и чл. 7 и 2/ За тълкуване на чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори във връзка с Регламент /ЕО/ № 2998/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 27.10.2004 година за сътрудничество между националните органи, отговорни за прилагане на законодателството за защита на потребителите /регламент за сътрудничество в областта на защита на потребителите/. Съгласно чл. 267, § 1 ДФЕС, съдът, разглеждащ спора по същество, трябва да отправи преюдициално запитване до СЕС, когато за правилното решаване на спора е необходимо да бъде извършено тълкуване на ДФЕС, на актове на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза. В същия смисъл е и разпоредбата на чл. 628 ГПК, в която е посочено, че когато тълкуването на разпоредба от правото на ЕС е от значение за правилното решаване на делото, българският съд прави запитване до СЕС. Така поставените от касатора въпроси, съответно отговорите на същите, обаче не са от значение за правилното разрешаване на спора по настоящото производство. Допуснати в заповедното производство по реда евентуални нарушения на правото на ЕС не водят до нищожност на издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Както вече бе посочено, условията за валидност на актовете, постановени в съдебното производство на определена държава-членка, се уреждат от вътрешното й процесуално законодателство, а не от правото на ЕС. В случая е предявен иск за нищожност на издадената срещу ищеца заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, като спорът подлежи на разрешаване с оглед установените в българското законодателство условия за валидност на съдебните актове, без да се налага тълкуване на правото на ЕС. Поради това не са налице предпоставките за отправяне на преюдициално запитване по поставените от касатора въпроси и искането за това следва да бъде оставено без уважение. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд