Определение № 179 от 16.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1974/2023 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от Ф. М. М., чрез адвокат Г. Х., срещу въззивното решение №5/06.01.2023г., поправено с решение №8/11.01.2023г. на Апелативен съд – Велико Търново по в.г.д.№257/2022г. в частта, с която след частична отмяна на решението на първостепенния Окръжен съд – Русе, е отхвърлен предявения от Ф. М. М. срещу „Застрахователна компания Лев Инс“ АД иск за заплащане на разликата над 20 000лв. до присъдените 25 000лв., представляващи обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди – болки и страдания от ПТП настъпило на 29.12.2016г., по вина на водача на л.а. „Фолксваген“, модел „Голф“ с рег. [рег.номер на МПС], чиято отговорност е застрахована по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ при ответника, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 19.11.2020г. до окончателното ѝ изплащане. В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Насрещната страна „ЗК Лев Инс“ АД с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат Т. П., оспорва жалбата като неоснователна. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като поставените в изложението въпроси не са обусловили решаващата воля на съда при постановяване на решението и същото е съобразено с формираната съдебна практика. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, след частична отмяна на решението на първостепенния Окръжен съд – Русе, е отхвърлил предявения от Ф. М. М. срещу „Застрахователна компания Лев Инс“ АД иск за заплащане на разликата над 20 000лв. до присъдените 25 000лв., представляващи обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди – болки и страдания от ПТП настъпило на 29.12.2016г., по вина на водача на л.а. „Фолксваген“, модел „Голф“ с рег. [рег.номер на МПС], чиято отговорност е застрахована по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ при ответника, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 19.11.2020г. до окончателното ѝ изплащане. Решението в останалата му част е влязло в законна сила. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са безспорни и установени с влязлото в сила решение на първостепенния съд обстоятелствата свързани с: настъпване на ПТП на 29.12.2016г., причинено от водача на л.а „Фолксваген“, модел „Голф“ с рег. [рег.номер на МПС], чиято отговорност е застрахована по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ при ответното дружество, от което е пострадала ищцата Ф. М.; механизма на произшествието; вината на водача; получените увреждания и причичинно-следствената им връзка с произшествието. Въззивният съд очертал спорния между страните въпрос свързан с размера на присъденото обезщетение. За да даде отговор на същия, съдът кредитирал представените по делото писмени доказателства и заключението по допуснатата пред първостепенния съд комплексна съдебно-автотехническа и медицинска експертиза, от които приел за установено, че вследствие на произшествието ищцата М. получила открито счупване на костите на лявата предмишница (съчетано счупване на диафизите на лакътната и лъчева кост). При първоначалния преглед била направена гипсова имобилизация и били изписани обезболяващи, като ищцата отказала хоспитализация. На 02.01.2017 г. същата била приета в „УМБАЛ – Русе“ АД, с диагноза „фрактура антебрахии синистра аперта“, като на 03.01.2017г. било проведено оперативно лечение – остеосинтезис металика. Ищцата била изписана с подобрение на 06.01.2017 г. и предписание за щадящ режим, и антикоагулантна терапия. Съдът установил още, че възстановителния период при ищцата продължил по с 2-3 месеца над обичайния /5-6 месеца според вещите лица/, което се дължало на вида на счупването и увреждането на меките тъкани, като по външно страничните повърхности на предмишницата имало останали белези от опертивната намеса. Въззивният съд кредитирал и показанията на разпитаната по делото свидетелка Е. Б. З., при условията на чл.172 от ГПК предвид родствената ѝ връзка с ищцата, от които приел за установено, че при първоначалния преглед в спешното отделение на Ф. М. била поставена гипсова имобилизация, тъй като същата отказала да остане в болницата. В периода от 29-ти декември до 2-ри януари същата изпитвала непрекъснато силни болки, а ръката ѝ се подула. На 02.01. ищцата отново постъпила в болница и на следващия ден била оперирана. Престояла в лечебното заведение около 4-5 дни, след което в продължение на шест месеца била в болничен. През целия период изпитвала болки, които в началото и след операцията били с голям интензитет, а след това постепенно намалявали. Провела рехабилитация в продължение на два месеца и правила раздвижвания в къщи. След инцидента ищцата ставала тревожна и неспокойна при рязко спиране на автомобила, в който се вози, изпитвала дискомфорт и неудобство от белезите, които останали след операцията и се опитвала да ги прикрива с дълги ръкави. Въз основа на така установеното, въззивният съд посочил, че при определяне на конкретния размер на обезщетението взема предвид следните обстоятелства: поучената сериозна телесна увреда от ищцата наложила оперативно лечение; интензитета на търпените болки непосредствено след операцията, който наложил приемане на обезболяващи медикаменти; продължителния възстановителен период около 7 месеца, малко над обичайния за този вид увреждания, резултат от вида на счупването; останалите два белега върху ръката на ищцата, които ѝ създавали притеснения. Съдът приел, че по делото не е установено твърдението за търпени неудобства при полагане на грижи за битовите и физиологичните нужди на ищцата в периода на възстановяване, които са изисквали чужда помощ при осигуряване на ежедневните ѝ потребности. Същата е можела да се придвижва, да излиза от дома си, правела е рехабилитация и раздвижване в къщи, като свидетелката не твърди да се е грижила за нейните битови потребности или такива грижи да са били полагани от друг близък. Въззивният съд установил още, че към настоящия момент хватателната функция на ръката на ищцата е възстановена, съобразно заключението на вещото лице, дадено след извършен преглед. Обосновал, че ограничението в отвеждането и екстензията в гривнената става не променя извода за пълно възстановяване, защото същото е само 2-3 градуса. Същото приел и по отношение на оплакването за липса на достатъчна сила на захвата, тъй като за него липсва медицинско потвърждение. Допълнително съдът отбелязал, че по делото няма твърдения, нито доказателства след изтичане срока на лечение /шест месеца/, ищцата да е била освидетелствана, нито състоянието на ръката ѝ да е изисквало провеждане на други рехабилитации или лечения, както и за промяна на социалния живот и трудовата дейност на лицето. След преценка на посочените обстоятелства и при отчитане на социално-икономическите условия в страната към датата на деликта /2017г./, съдът приел, че справедливия размер на обезщетението за претърпените от Ф. М. вреди е в размер на 20 000лв. Съдът намерил за неоснователно въведеното възражение за съпричиняване на вредите от пострадалото лице, тъй като според заключението на вещите лица получените увреждания на лявата предмишница могат да настъпят както при поставен колан, така и при липсата му. Съдът посочил, че доколкото заключението на вещите лица не е еднозначно, приносът на лицето към вредоносния резултат не е установен. Приел още, че обстоятелството, че операцията не била извършена непосредствено след инцидента е обективно /поради съвпадане с новогодишните празници/ и не може да се оцени като бездействие на ищцата и неполагане на грижа за собственото ѝ здраве. По изложените съображения съдът намерил предявения иск за основателен до посочения размер, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 19.11.2020г. до окончателното ѝ изплащане, като отхвърлил иска до присъдената сума от 25 000лв. Касаторът обосновава допускане на обжалването по следните правни въпроси: 1/ Следва ли съдът, при приложението на чл.52 от ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията съдържащи се в т.ІІ на ППВС №4/1986г. и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер по справедливост? Твърди, че решението е постановено в противоречие с разясненията дадени в т.ІІ на ППВС №4/1986г., както и в практиката на ВКС, обективирана в решение №99/08.10.2013г. по т.д.№44/2012г. на ІІ т.о.; решение №158/28.12.2011г. по т.д.№157/2011г. на І т.о. 2/ Следва ли съдът, при определяне на справедливия размер на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди, да вземе предвид наред с указаните в ППВС №4/1968г. и икономическата конюктура в страната, съобразена с инфлацията – обезценяването на лева и нарастването на цените? Твърди, че решението е постановено в противоречие с решение №103/09.11.2020г. по т.д.№2564/2019г. на ІІ т.о. на ВКС; решение №2295/2014г. по в.г.д.№2638/2014г. на САС; решение №99/08.10.2013г. по т.д.№44/2012г. на ІІ т.о. на ВКС; решение №66/03.07.2012г. по т.д.№619/2011г. на ІІ т.о. на ВКС; решение №83/06.07.2009г. по т.д.№795/2008г. на ІІ т.о. на ВКС. Искането е обосновано в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Поставените въпроси касаят начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди и комплексната оценка на всички конкретно установени по делото, релевантни и обективно съществуващи обстоятелства относими към приложението на чл.52 от ЗЗД, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост. По същите е формирана задължителна практика на ВС и ВКС – ППВС № 4/23.12.1968г., както и такава по реда на чл.290 от ГПК, според която размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя по „справедливост”, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, след преценка на всички конкретно, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства и при наличие на причинна връзка. Тези обстоятелства при телесните увреждания са свързани с вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, физическите и психически последици от него; личността на пострадалия. Когато е налице влошаване на здравословното състояние, от значение е неговата степен и вид – дали същото е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието му; силата, интезитета и продължителността на търпените болки и дали същите са отшумели; продължителността на лечението; извършените медицински интервенции; отражението на получените увреждания в живота на увреденото лице – търпените неудобства и притеснения, неговата трудова дейност и социализация. Следва да се отчете и стандартът на живот в страната към периода на увреждането, като обезщетението се определи глобално – за всички претърпени неимуществени вреди. За да се приложи правилно обществения критерий за справедливост, заложен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, е необходимо съдът да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички обстоятелства с правно значение за размера на претенцията, като отчете отражението им в неимуществената сфера на засегнатото лице и обоснове в мотивите резултата от направената преценка. В конкретния случай въззивното решение е постановено в съответствие с посочените разрешения. При постановяването му съдът е отчел всички установени и относими обстоятелства към определяне размера на обезщетението за претърпените от ищцата неимуществени вреди вследствие на получените травматични увреждания от процесното ПТП: вида на счупването, вида и продължителността на лечението, търпените болки по време на възстановителния процес, настъпилото възстановяване, отражението на получените увреждания в живота на увреденото лице, неговата трудова дейност и социализация, както и социално-икономическите условия в страната към момента на деликта, поради което не е налице сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, не съставляват основание за допускане на касационното обжалване /в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/. За пълнота на изложението следва да се посочи, че в решенията посочени в изложението са възприети същите принципни разрешения по тълкуване и приложение на чл.52 от ЗЗД, но при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице соченото от жалбоподателя основание за това по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,