Определение № 537 от 17.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 814/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на „Стомана индъстри“ АД, със седалище и адрес на управление в гр. Перник, чрез адв. Х. М., против решение № 417 от 12 ноември 2019 г., постановено по в.гр.д. № 653/2019 г. по описа на окръжния съд в гр. Перник, с което се отменя решение № 725 от 24 април 2019 г., постановено по гр.д. № 8361/2018 г. по описа на районния съд в гр. Перник, в частта му за отхвърляне на претенция с правно основание по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, вр. чл. 225, ал. 1 и ал. 2, изр. първо КТ за сумата над 585,90 лева до 3697,10 лева, и вместо него дружеството е осъдено да заплати на В. Т. В., с адрес в [населено място], сумата от 3111,20 лева обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение за периода 27.09.2018 г.-26.03.2019 г., и е потвърдено същото първоинстанционно решение в частите му за признаване за незаконно и за отмяната на уволнението на В. Т. В., с адрес в [населено място], извършено със заповед № 197 от 29.09.2018 г., за възстановяване на В. на работа на заеманата преди уволнението длъжност „шихтовчик-феросплави“, и за осъждане на дружеството да му заплати 585,90 лева обезщетение за оставането му без работа поради незаконното уволнение за периода 01.11.2018 г.-30.11.2018 г., изразяващо се в разликата между брутното трудово възнаграждение, получавано от В., и получаваното за този период брутно трудово възнаграждение при друг работодател, ведно със законната лихва от предявяването на иска, и в тежест на касатора са присъдени разноски и държавна такса. В касационната жалба се заявява наличието на всички пороци на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че решението е очевидно неправилно заради преценката за тежестта на извършеното от работника дисциплинарно нарушение и наложеното наказание. Незаконосъобразно съдът изложил единствени доводи за пълно и всестранно изясняване на спора от фактическа страна, поради което са споделени изцяло мотивите на районния съд и правните му изводи, и е препратено на основание чл. 272 ГПК към тях, а всички останали доводи на съда са общи и констативни, без да се обсъди извършеното от ищеца нарушение, значимостта на неизпълненото задължение, обективните и субективни характеристики на деянието, обстоятелствата, при които то е извършеното и поведението на работника, без конкретно обсъждане на доказателствата и безспорно установените обстоятелства, при които ищецът е изпълнявал възложените му трудови задължения. Според касатора, наказанието е определено и наложено след отчитане на тежестта на извършеното нарушение и критериите, установени в чл. 189 КТ; съдът на практика е обезсмислил дисциплинарната власт, предоставена на работодателя; съдът не е обсъдил значимостта на извършеното нарушение, формата на вината на работника, степента на вероятност за неблагоприятни последици за работодателя и за самия работник, и всички елементи на трудовите задължения, които работникът следва да изпълнява постоянно на работното си място. Подчертано е, че са опровергани твърденията на ищеца за липса на проведен инструктаж, а и в писмените си обяснения работникът сочи, че носи със себе си личните предпазни средства и ги поставя винаги, което пък води до извод за умишлено съзнавано нарушение на трудовата дисциплина по отношение на здравословните и безопасни условия на труд при работодателя, както и за пълна безкритичност на ищеца към извършеното нарушение. Действията на работника, описани в заповедта за уволнение, поставят работодателя в невъзможност да изпълни вменените му императивни задължения по чл. 275, ал. 1 КТ за създаване и осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, така че опасностите за живота и здравето на работника да бъдат отстранени, ограничени или намалени в рисковото металургично производство, а работодателят същевременно е поставен в риск от носене на отговорност по чл. 200 КТ. Въззивният съд в нарушение на процесуалните правила не е обсъдил гласните доказателства, обосноваващи и доказващи засилената превантивна политика на дружеството за спазване на здравословните и безопасни условия на труд и спазване на основни трудови задължени на работниците, както и с оглед недопускане на предпоставки за настъпване на трудови злополуки и недопускане на увреждане на здравето на работниците; съдът необосновано не отчита голямата обществена значимост на професията „шахтовчик-феросплави“, характерът и естеството на работа за длъжността, както и важността на умишлено неизпълнените трудови задължения, които биха могли да доведат до значителни вредни последици както за работодателя, така и за здравето на самия работник; не е отчетена липсата на самокритично отношение към извършеното от страна на работника, а нарушението е установено безспорно от снимков материал; нарушението не може да се счете за формално, без особена тежест и вредни последици за работодателя, както е приел съдът; рисковите фактори на работната среда и предпазването на очите от увреждане чрез носене на предпазни очила не могат предварително и изцяло да бъдат предвидени във всички възможни проявни форми на риск при работа в конкретната работна среда. Изтъкнато е, че при съществено нарушение на процесуалните правила съдът незаконосъобразно приел представянето на писмени доказателства пред въззивната инстанция, и така е дадена възможност на ищеца да поправи собственото си бездействие и процесуално поведение пред първата инстанция – не става въпрос за новооткрити или новонастъпили факти, а за непроведено доказване от страна на ищеца; представеният трудов договор не удостоверява реално изплатеното възнаграждение на ищеца, а други доказателства няма събрани; от въззивното решение не става ясно присъденият размер на обезщетението какви доходи включва по смисъла и съгласно НСОРЗ. Незаконосъобразно е прието и че касаторът не е представил доказателства за изплатено адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответникът В. Т. В., с адрес в [населено място], не представя отговор на касационната жалба. Въззивният съд приема за установено, че страните са били в трудово правоотношение, като ищецът е заемал длъжността „шихтовчик-феросплави“; характерът на работата за длъжността е свързан с доставката на необходими суровини и материали за производството на електростомана; със заповед на ищеца е възложено поради производствена необходимост да работи в друго звено на длъжност „зидар, пещи“, като характерът на работата е бил да се подготвят, поддържат и ремонтират пещни съоръжения; с докладна записка ръководството на предприятието е уведомено, че ищецът е нарушил трудовата дисциплина като на конкретна дата и час не е носил предпазни очила в съответния участък; в дадените от работника обяснения се сочи, че същият е носил личните предпазни средства; заповедта за налагане на дисциплинарното наказание „уволнение“ е обоснована с нарушение на трудовата дисциплина, изразило се в неносенето на предпазни очила в съответния участък. Въззивният съд приема, че първата инстанция е изяснила пълно и всестранно спора от фактическа страна, мотивите и правните изводи са споделени и към тях е препратено на основание чл. 272 ГПК. По оплакванията във въззивната жалба се отрича първата инстанция да не е взела предвид мотивите, съдържащи се в уволнителната заповед, тъй като именно въз основа на мотивите в заповедта и събраните в хода на процеса доказателства първата инстанция е достигнала до извод, че наложеното наказание не съответства по тежест на извършеното нарушение; съобразена е практика на ВКС, според която при преценка на съответствието на наложеното и оспорено пред съда наказани с извършеното от ищеца нарушение, съдът е необходимо да изследва, наред със значимостта на неизпълненото задължение, обективните и субективни характеристики на деянието, обстоятелствата, при които е извършено, и поведението на работника, както и неговото дисциплинарно минало, и е прието, че в случая нарушението би застрашило здравето на ищеца и доброто име на работодателя, но не е увредило реално нито работника, нито работодателя, работникът не е имал провинения в работата, бил е лоялен работник – всички тези обстоятелства не са били преценени при издаване на заповедта, поради което наложеното дисциплинарно наказание е несъответно и несъразмерно на извършеното нарушение. Предвид приетото във въззивното производство копие на трудов договор се установявало, че след незаконното уволнение в периода 27.09.-07.10.2018 г. ищецът не е работил по трудово правоотношение, а за периода 08.10.2018 г.-26.03.2019 г. работил по трудово правоотношение, за което е получил и съответното възнаграждение; съдът изчислява разликата в трудовото възнаграждение между получаваното от ищеца по трудов договор с друг работодател и възнаграждението, което би получил по незаконно прекратеното трудово правоотношение, и присъжда разликата за целия процесен период 08.10.2018 г.-26.03.2019 г. По претенцията на работодателя за разноски е прието, че доказателство за сторени такива не се представя. Касационният съд приема, че множеството поставени от работодателя въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване. Основното усилие на касатора е съсредоточено в поставянето на въпроси по приложението на чл. 189 КТ – за съответствието между тежестта на нарушението и наложеното наказание, за задължението на съда в производството по спор за законност на дисциплинарното уволнение да извърши съдебен контрол относно изпълнението от страна на наказващия орган на изискванията на чл. 189, ал. 1 КТ и да мотивира фактическите си и правни изводи в тази насока с оглед императива на чл. 188, ал. 1 ГПК. Твърди се, че в случая е допуснато противоречие с множество решения на ВКС: решение № 168 по гр.д. № 1102/2012 г., IV г.о, решение № 163 по гр.д. № 564/2011 г., IV г.о., решение № 227 по гр.д. № 1417/2011 г., III г.о., решение № 293 по гр.д. № 238/2011 г., III г.о., решение № 227 по гр.д. № 1417/2011 г., III г.о., решение № 372 по гр.д. № 1040/2009 г., IV г.о., решение № 516 по гр.д. № 94/2009 г., III г.о. В практиката си ВКС поддържа неизменно разбирането, че дисциплинарното наказание се определя по преценка на работодателя, като преценката следва да се основава на всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното дисциплинарно нарушение; тежестта на допуснатото нарушение се определя с оглед характера на изпълняваната работа, с оглед характера на възложените трудови функции и доколко те сочат за оказано от работодателя по-високо доверие, доколко са свързани с по-висока степен на отговорност при изпълнение на работата; следва да се съобразяват и субективното отношение на работника към конкретното неизпълнение и въобще поведението му при полагането на труд, както и последиците от допуснатото нарушение и доколко тези последици са повлияли или могат да повлияят върху дейността на работодателя. В случая, за да заключи, че работодателят не е съобразил правилото на чл. 189, ал. 1 КТ, съдът взема предвид обстоятелствата при извършване на нарушението (по време, когато пещите в цеха не са работили, поради което не е съществувала опасност за зрението на ищеца), водещи до извод за липса на заплаха за увреда както за здравето на работника, така и за дейността на работодателя, липсата на други нарушения на трудовата дисциплина, свързани с неспазване на правилата за безопасни условия на труда, лоялността на работника към работодателя. Преценката на тежестта на безспорно извършеното нарушение предвид посоченото, е довело до извод за несъразмерност на наложеното дисциплинарно наказание. Практиката на ВКС не е нарушена. Въззивният съд не е съобразявал степента на противоправност на конкретното деяние, а и не е имал такова задължение, предвид липсата на доводи в тази насока във въззивната жалба, поради което въпросът по смисъла на чл. 189, ал. 1 КТ как се преценява тежестта на нарушението – същата обуславя ли се от степенната на противоправност на деянието, не е обусловил изхода на спора. Въпросът налице ли е тежко нарушение на трудовата дисциплина в конкретния случай и конкретната доказана фактология в хода на производството, при извършеното от работника дисциплинарно нарушение, наличие на виновно умишлено поведение на работника, с което са създадени и предпоставки за неизпълнение на нормативни задължения на работодателя по Закона за здравословни и безопасни условия на труд, както и неизпълнение на задължения от самия работник по ЗЗБУТ, не е правен такъв по смисъла на разясненията, дадени от ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, тъй като предполага касационният съд да съобрази фактите по спора още в процедурата по селекция на касационните жалби за достъпа им до касационно обжалване, каквато целта на процедурата по чл. 288 ГПК не е. Въпросът за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви дори и в случаите, в които препраща към тези на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК, както и относно съответствието между извършеното нарушение и наложеното дисциплинарно наказание по смисъла на чл. 189, ал. 1 КТ, не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС според решение № 324 по гр.д. № 1413/2009 г., IV г.о., и решение № 268 по гр.д. № 191/2011 г., II г.о. В цитираните решения на ВКС и в множество други се поддържа, че чл. 272 ГПК дава възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция, но това не дава основание на въззивния съд да откаже изобщо излагането на собствени мотиви по съществото на спора, в които да даде отговор на направените пред него оплаквания. Макар и пределно лаконично, в случая въззивният съд, след заявеното, че препраща към мотивите на първата инстанция, дава отговор и на оплаквания, сторени във въззивната жалба, включително за съответствието между извършеното нарушение и наложеното дисциплинарно наказание. Вярно е, че съдът не е дал отговор на всички оплаквания на въззивника, но въпрос по приложението на чл. 269 ГПК не се поставя, което препятства допускането на касационното обжалване по такъв проблем, поради което даденото разрешение в цитираното решение № 101 по т.д. № 1740/2014 г., I т.о., ВКС, не може да бъде съобразено. Въпросът може ли да се квалифицира като „тежко“ нарушението неносене на лични предпазни средства в производствено предприятие и производствена среда; по-тежко ли следва да се наказват извършилите такова нарушение работници, които изпълняват рискови професии, от тези, чиито трудови функции не са свързани с повишен риск, не обосновава допускането на касационното обжалване, тъй като в случая съдът не е отрекъл, че извършеното нарушение на трудовата дисциплина е тежко, но е приел, че съвкупността от съобразяваните обстоятелства води до извод за несъразмерност на наложеното наказание. Във втората си част въпросът е неотносим към мотивите на съда. По въпроса за събиране на доказателства във въззивното производство се твърди допуснато противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 42 по гр.д. № 5488/2013 г., IV г.о., и решение № 60 по гр.д. № 4474/2013 г., III г.о. Стриктното разбиране на ВКС по въпроса е, че според разпоредбата на чл. 266 ГПК във въззивното производство могат да се събират само две групи доказателства – такива за новооткрити и новонастъпили факти след приключване на съдебното дирене в първата инстанция, и доказателства, които са съществували, но страната не е могла да узнае, посочи и представи до приключване на съдебното дирене в първа инстанция, като причините за тази невъзможност трябва да бъдат не само посочени, но и доказани; втората група са доказателства, които не са били допуснати пред първата инстанция, поради нарушаване на съдопроизводствените правила, или не са били представени поради пропуск на съда при изпълнение на служебните му задължения по чл. 146 ГПК да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. Още с исковата молба ищецът е поискал извършване на счетоводна експертиза, която да изчисли размера на дължимото обезщетение за оставане без работа за шестмесечен период въз основа на полученото брутно трудово възнаграждение за последния пълен месец при работодателя и полученото трудово възнаграждение на по-ниско платена работа в момента. Счетоводната експертиза взема предвид възнаграждението на ищеца на новото му работно място, като извършва справка за начислените му възнаграждения в счетоводството на новия работодател за периода от сключването на трудов договор от 08.10.2018 г. до деня на проверката. Представен е и фиш за получено при новия работодател възнаграждение. Първата инстанция, без наличие на представен трудов договор, сключен с новия работодател, и при липса на спор по това обстоятелство, приема за установено наличието на последващо трудово правоотношение с друг работодател само за м. ноември 2018 г., което за ищеца е предизвикало представянето на копие от трудовия договор пред въззивната инстанция. Такова обаче не е било и необходимо, тъй като са били налице достатъчно доказателства за трудовата ангажираност на ищеца след прекратяване на трудовото му правоотношение с касатора, поради което въпросът не би могъл да обуслови изхода на спора. Накрая, касаторът твърди че поставените по-горе въпроси по съществото на спора обосновават извод, че въззивното решение е очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационния контрол по съществото на спора пред ВКС, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че тя да може да бъде установена непосредствено от мотивите на съдебния акт, без да е необходимо да се извършва проверка и анализ на доказателствата или на процесуалните действия на съда и страните по спора, и преценка дали твърденията в жалбата за нейното наличие се установяват от материалите по делото. Очевидната неправилност е такава квалифицирана форма на неправилността, която е следствие от явно тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване, в случай че законът е приложен в неговия обратен, противоположен на вложения в него смисъл, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или когато грубо са нарушени правилата на формалната логика. Нито една от сочените хипотези не се установява в случая, а както е посочено по-горе, поставените въпроси не водят до допускане на касационното обжалване. Ето защо касационното обжалване не се допуска и по това последно поддържано основание. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,