Определение № 1236 от 29.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 43/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

И. И. П., А. И. П. и Д. И. П., малолетни и действащи чрез своята майка и законен представител Р. Иванова П., представлявани от адвокат В. В., обжалват решение № 522 от 09.08.2024 г. по в.т.д. № 165/2024 г. на Апелативен съд - София, ТО, 15-състав, в частта, с която е потвърдено решение № 562 от 28.04.2023 г. по т.д. № 1880/2021 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-20 състав, поправено с решение № 808 от 23.06.2023 г., с която са отхвърлени исковете на всеки от ищците и настоящи жалбоподатели, против „Изола Парадайз“ ООД за горницата над 543 692,33 лв. до размера от 1 284 926,75 лв.

В касационната жалба сочат основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – съществено процесуално нарушение – непроизнасяне на въззивния съд по всички доводи и възражения на жалбоподателите, като не бил даден отговор на довода, че счетоводната политика на предприятието не била приемана от съдружника и не го обвързвала. Счетоводната политика на предприятието не можела да обвързва наследниците, каквито били те. В конкретния случай, наследодателят бил приет за съдружник септември 2020 г. и бил починал март 2021 г. Наследодателят не бил приел нито един ГФО, не бил приел нито едно решение на общо събрание. Не бил даден отговор на въпроса, че счетоводната политика не можела да предопределя стойността на дела.

Сочат наличие на основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК - нарушение на материалния закон - неправилно третиране на ищците като кредитори, при определяне равностойността на дела, несъответен на действителната материална стойност на активите, включени в имуществото на дружеството. Излагат подробни съображения за изчисляване стойността на дела. Излагат подробни съображения, че стойността на недвижимите имоти се е покачила, като стойността на движимите вещи се е понижила поради амортизацията им и не отговарят на действителната стойност. Не биха могли да са съдружници, по силата на чал. 65 от ТЗ, като са наследили правото на вземане по силата на закона. Като кредитори считат, че са пренебрегнати за сметка на длъжника. Определеното обезщетение било несъразмерно ниско. Сочат, че апелативният съд относно активите е приел, че в баланса се остойностявали по цена на придобиване към 2008 г., а пасивите се оценявали към 31.03.2021 г. Считат, че неравно са третирани наследниците на съдружник, в сравнение с другите съдружници. Излагат подробни съображения за нарушаване на правото им на собственост относно вземанията на всеки от тях за стойността на дела на техния наследодател, както и за липсата на равно третиране. Позовават се на практика на СЕС.

Молят да се отмени решението в обжалваната част и вместо него да се постанови друго, с което да бъде осъден ответникът да им заплати още по 741 232,42 лв.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставят следните правни въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, както и да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право?

2. Длъжен ли е въззивният съд да съобрази и обсъди в мотивите си всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и свързаните с тях доказателства, като посочи въз основа на кои от доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени?

3. Длъжен ли е въззивният съд да спазва правилата на формалната и правната логика при обосноваването на фактическите си констатации на правните си изводи?

4. Има ли право въззивният съд да извращава и подменя факти и доказателства по делото и да основе решението си върху подобно извращаване/подмяна, а не върху действителните факти и доказателства?

По всички въпроси от 1-4 сочи наличието на допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като освен задължителната практика на ВКС, изразена в Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. 1/2013 г. на ОСГТК сочи и множество решения на ВКС по посочените правни въпроси. Излага подробни съображения относно това, че съдът не е отчел, че и ищците са кредитори на дружеството и правата им не могат да се противопоставят на правата на другите кредитори, както и че е предпочетен интересът на ответника да продължи дейността си пред имуществените права на ищците.

5. Допустимо ли е правото на собственост да бъде засегнато от държавата? Твърдят наличие на основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Противоречие с решение № 17 от 1999 г. по к.д. 14/99 г. на Конституционния съд.

6. Задължение на публичната власт ли е да третира еднаквите еднакво ? Сочат допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК противоречие с Решение № 4 от 20.04.2021 г. по к.д. 1/21 г. и решение № 11 от 10.05.2010 г. по к.д. 13/10 г. Считат, че са третирани по-неблагоприятно от други лица. Правят сравнение между правата на ищците, правата на другия съдружник в дружеството и кредиторите на дружеството, като считат, че са неблагоприятно третирани сравнение с тях.

7. Имат ли приоритет пред интереса на кредитора по чл. 125, ал. 3 от ТЗ, интересите на всички други кредитори на ответника-длъжник? Считат, че този правен въпрос е разрешен, като въззивният съд бил приел, че ищците следвало да бъдат пренебрегнати за сметка на всички други кредитори на дружеството? Сочат допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

8. Следва ли да бъдат предпочетени интересите на кредиторите на дружеството спрямо интересите на кредитора на съдружника в хипотеза на прекратяване на членствено правоотношение? Считат, че е налице основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 т. 3 от ГПК.

9. Следва ли междинният счетоводен баланс на ответника по иска с правно основание чл. 125, ал. 3 от ТЗ, да бъде съставен съобразно досегашната му счетоводна политика, при положение, че тази счетоводна политика никога не е била приемана от прекратилия участието си съдружник? Основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал., 1, т. 3 от ГПК.

Направено е искане за спиране на делото и за сезиране на Конституционния съд за установяване на несъответствие между нормата на чл. 125, ал. 3 ТЗ като закон, приложим по конкретното дело и чл. 6, ал. 2, чл. 17, ал. 3 и чл. 19, ал. 1 ал. от 3 Конституцията. Твърдят, че чл. 125, ал. 3 от ТЗ противоречи на равенството на гражданите пред закона, неприкосновеността на частната собственост, изрично прогласен в чл. 17, ал. 3 от Конституцията; принципа на свобода на договаряне и свободната частна инициатива, принципа на закрила на инвестициите. Считат, че съдът не може да приложи сам Конституцията освен в заварени правоотношения, преди приемане на Конституцията и при абсолютни и неотменими права на гражданите, които са самоизпълними като право на живот, забрана за изтезания и изброените в чл. 57, ал. 3 от Конституцията.

Считат, че тълкуването на чл. 125, ал. 3 от ТЗ, така както е изразено в трайната практика на ВКС, която цитира, води до неоснователно обогатяване на дружеството за сметка на прекратилия участието си съдружник, респ. неговите наследници. Също така било постановено в противоречие на принципа на равно третиране. Налице било и противоречие с общия принцип на свобода на договаряне и свободна стопанска инициатива. Поради това считат, че следва да се отправи искане до Конституционния съд.

Ответникът по касационната жалба „Изола Парадайз“ ООД, [населено място], чрез адвокат М. К., оспорва подадената касационна жалба. Излага подробни съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидените в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирани да обжалват решението в посочената част лица.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищците, малолетни лица, И. И. П., А. И. П. и Д. И. П., са деца, наследници по закон, на И. И. П.. И. И. П. е починал на 28.03.2021 г. в [населено място]. Той е бил съдружник в ответното дружество „Изола Парадайз“ ООД, като към момента на смъртта си е притежавал 20 352 дружествени дяла по 100 лв. всеки, възлизащи на 2 035 200 лв. или 25 % от капитала на „Изола Парадайз“ ООД.

Установено е, че с молба за приемане на наследство с вх. № 19316/25.06.2021 г. са заявили, че приемат наследството на баща си под опис по 1/3 идеална част от стойността на притежаваните приживе от наследодателя 20 352 дружествени дяла по 100 лв. всеки, възлизащи на 2 035 200 лв. или 25 % от капитала на „Изола Парадайз“ ООД, като тези заявления са вписани, на основание чл. 61, ал. 2 от ЗН по отношение на стойността на притежаваните приживе от наследодателя 20 352 дружествени дяла по 100 лв. всеки, възлизащи на 2 035 200 лв. или 25 % от капитала на „Изола Парадайз“ ООД при равни квоти от по 1/3 идеални части за всеки един от ищците, т.е. наследството било прието от тях като малолетни (недееспособни) под опис съгласно чл. 61, ал. 2 от ЗН.

Въззивният състав е установил придобиването от „Изола Парадайз“ ООД на право на собственост върху посочени в решението обекти върху поземлени имоти, както и сгради от 2003 г., включително и изграждането на сгради. Установил е, че е била учредена ипотека в полза на „Обединена българска банка“ АД за 1 000 000 евро. Установено е, че към 15.02.2005 г., дружеството се било снабдило с констативен нотариален акт за собственост за урегулиран поземлен имот с планоснимачен № VI-174, 175, 187 на площ от 5,231.29 кв.м и три хотелски сгради, завършени изцяло. На 01.09.2006 г., „Изола Парадайз“ ООД било придобило правото на собственост върху съседния на УПИ VI-174, 175, 187, урегулиран поземлен имот с планоснимачен № Х-178 с площ от 1,915 кв.м. върху който също била построена една нова сграда, част от хотелския комплекс. Към 21.02.2007 г., полученият от „Обединена българска банка“ АД банков кредит с размер 1 000 000 евро бил предсрочно погасен от ответното дружество, поради което и с молба-съгласие от 21.02.2007 г., банката била дала съгласие за заличаване на учредената договорна ипотека през 2004 г. На 30.01.2013 г. с нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № 60, том I, рег. № 360, дело № 53 от 2013 на нотариус М. Б., рег. № 110 на НК, „Изола Парадайз“ ООД било учредило договорна ипотека в полза на „УниКредит Булбанк“ АД за отпуснат кредит от 1 600 000 евро от банката в полза на „Изола Комерс“ ЕООД с ИК:[ЕИК]. Договорната ипотека била учредена върху: Поземлен имот с идентификатор 51500.506.619 ведно с построените в описания поземлен имот сгради: Сграда с идентификатор 51500.506.619.1, Сграда с идентификатор 51500.506. 619.2, Сграда с идентификатор 51500.506.619.3, Сграда с идентификатор 51500.506.619.5, които имоти по документи за собственост представлявали УПИ VI-174,175, 187, 178 в кв. 6001 по плана на к.к. „Слънчев бряг- запад“ с площ от 5231,29 кв. м. и УПИ Х-178 в кв.6001 по плана на к.к. „Слънчев бряг- запад“ с площ от 1015 кв. м., съгласно заповед № РД-02-14-103/21.02.2007 г. на зам. министър на МРРБ, ведно с построените в имота сгради, а именно: Пететажна хотелска сграда плюс партер „Изола Парадайз - 1“ със застроена площ от 682 кв. м., Четириетажна сграда плюс партер „Изола Парадайз - 2“ със застроена площ от 370,20 кв. м., Пететажна хотелска сграда плюс партер „Изола Парадайз-3“ със застроена площ от 546,7 кв. м., и ново хотелско тяло - блок 4 със застроена площ от 1004,70 кв. м., включващо партер, четири етажа и терасовиден етаж, въведено в експлоатация съгласно разрешение за ползване № ДК-06-288/29.09.2008 г. на РДНСК- Бургас. На същата дата, с нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № 61, том I, рег. № 362, дело № 54 от 2013 на нотариус М. Б., рег. № 110 на НК „Изола Парадайз“ ООД било учредило договорна ипотека в полза на „Уникредит Булбанк“ АД за отпуснат кредит от 1 300 000 евро от банката в полза на „Изола П.“ ЕООД с върху горепосочените имоти. На 04.06.2021 г. с нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 129, том IV, рег. № 3377, дело № 619 от 2014 на нотариус М. Б., рег. № 110 „Изола Парадайз“ ООД било учредило договорна ипотека в полза на „Уникредит Булбанк“ АД за отпуснат кредит до 4 000 000 евро от банката в полза на „Изола П.“ ЕООД върху същите имоти, описани по-горе.

Въззивният състав е изследвал оценката на активите на дружеството с помощта на вещо лице, съгласно справедливата пазарна стойно ст на активите на ответното дружество „Изола Парадайз“ ООД към 31.03.2021 г. Прието е, че общата стойност възлизала на обща стойност 13 603 315 лв., от която: сграда-хотел с идентификатор 51500.506.619.1 и РЗП 4 380,00 кв.м - 3 748 220 лв.; сграда-хотел с идентификатор 51500.506.619.2 и РЗП 1 840,00 кв.м. - 1 574 595 лв.; сграда-хотел с идентификатор 51500.506.619.3 и РЗП 3 372,00 кв.м - 2 885 616 лв.; сграда за енергопроизводство с идентификатор 51500.506.619.4 и РЗП 17,00 кв.м. - 14 548 лв.; сграда-хотел с идентификатор 51500.506.619.5 и РЗП 5 590,00 кв.м. - 4 783 687 лв., в това число земя с площ 7146,00 кв.м. - 2 074 397 лв. и движими вещи - 596 650 лв.

С оглед съставения счетоводен баланс на дружеството, съдът е приел заключението на вещото лице Д., съгласно което към 31.03.2021 г., активите на дружеството били съобразени по цена на придобиване (покупна цена и всички преки разходи). Тези от активите, придобити безвъзмездно (вкл. давност), били оценени по справедлива цена към момента на заприходяване. Активите, създадени от предприятието - по себестойност към същия момент. Активите на дружеството били в размер на 6 535 330 лв., пасивите възлизали на 11 023 лв., а размерът на собствения капитал (разликата между активи и пасиви) се равнявала на 6 524 308 лв.

С оглед оценителната експертиза е преценено, че движимите вещи съгласно инвентарна книга към 31.03.2021 г. били на стойност, в размер на 343 881,57 лв.

При така събраните доказателства и установеното чрез тях от фактическа страна, въззивният съд намерил предявените искове по чл. 125, ал. 3 от ТЗ, вр. чл. 127 от ТЗ за основателни и доказани в размер на по 543 692,33 лв. за всеки от тримата въззивници, в който размер следвало да бъдат уважени, съответно в частта им над този размер до пълната им претендирана сума - с въззивната жалба на ищците до размера от по 1 284 926,75 лв., се явявали неоснователни и недоказани, поради което следвало да бъдат отхвърлени.

Въззивният състав е посочил, че по силата на чл. 125, ал. 3 от ТЗ ответното дружество „Изола Парадайз“ ООД дължало на всеки един от тримата ищци сума, представляваща паричната равностойност на дружествения дял от имуществото на дружеството на починалия на 28.03.2021 г. съдружник-наследодател на ищците И. И. П. (притежавал приживе 20 352 дяла от капитала на дружеството - 25 %).Сумата следвало да се определи в размер, съгласно правилото на чл. 127 от ТЗ, съобразно дела на починалия съдружник в капитала на дружеството и въз основа на счетоводен баланс към края на месеца, през който било настъпило прекратяването на членственото правоотношение - чл. 125, ал. 3 от ТЗ, в случая месец март 2021 г. Според решаващия състав, относно начина на определяне размера на паричната равностойност на дружествения дял, следвало да се има предвид, че съгласно чл. 127 от ТЗ всеки съдружник притежавал дружествен дял от имуществото на дружеството, размерът на който се определял съобразно дела му в капитала, ако не било уговорено друго. Под „имущество“ по смисъла на чл. 127 от ТЗ следвало да се разбират всички активи (права) и пасиви (задължения) на дружеството. Разликата между активите и пасивите формирала, тъй наречената чиста нетна стойност на активите. Именно на база нетния актив на дружеството се изчислявал размерът на дружествения дял на съдружника, като се вземели предвид притежаваните от него дялове в капитала на дружеството, Закон за счетоводството и приложимите счетоводни стандарти. Връзката между дела от капитала и дружественият дял била уредена в нормата чл. 127 от ТЗ, съгласно която размерът на дружествения дял на съдружника се определял съобразно дела му в капитала. Тази зависимост се изразявала с така наречения принцип „за равно третиране“ на съдружниците.

Въззивният състав се е позовал и е споделил тълкуването на чл. 125, ал. 3 от ТЗ, изразено в трайната практика на ВКС, съгласно която при определяне на равностойността на дружествения дял на съдружник, чието членство в дружеството било прекратено, в междинния баланс активите и пасивите се отразявали по историческата им цена, която била цена на придобиване, евентуално ако липсвали данни за нея по себестойност, или справедлива цена или друга цена според ЗСч и приложимите счетоводни стандарти, като не се включвали записванията в пасива на баланса на собствения капитал, резервите и финансовия резултат - в процесния случай по-голямата част от активите, вкл. дълготрайните материални активи - земя и сгради, били придобити по време на действието на ЗСчет. (отм.) и НСС, приети с ПМС 46/21.03.2005 г. на основание чл. 22б, ал. 3 от ЗСчет. (отм.), а друга част - по време на сега действащия ЗСчет., който в чл. 34, ал. 1 предвиждал съставяне на отчетите отново съгласно запазилите своето действие и при новия закон, НСС.

Съобразявайки горното, въззивният състав е приел, че в процесния случай дружественият дял на наследодателя на ищците следвало да се определи според междинния баланс, съгласно счетоводните записвания на дружеството, така както са посочени в заключението на вещото лице Д., съгласно което активите на дружеството били в размер на 6 535 330 лв., пасивите възлизали на 11 023 лв., а размерът на собствения капитал (разликата между активи и пасиви) се равнявала на 6 524 308 лв. Поради това и след като наследодателят на ищците е притежавал 25 % от капитала на ответното дружество, то равностойността на неговия дружествен дял възлизала на 1 631 077 лв., т.е. всеки от ищците, наследяващи своя баща по равно - по 1/3 (чл. 5, ал. 1 от ЗН), имали вземане за равностойността в размер от 543 692, 33 лв.

Установено е, че по аналогични съображения като гореизложените, първоинстанционният съд е достигнал до същия извод, поради което и с оглед пълнота и на въззивното решение, въззивният съд на основание чл. 272 от ГПК е препратил и към мотивите от правна страна, изложени в обжалваното решение. По отношение доводите на въззивниците, че изчисляването на размера на дружествения дял следвало да се извърши на база пазарна цена на активите е прието, че това би противоречало на закона. Отхвърлено е като неоснователно и твърдението, че първоинстанционният съд, възприел подход при изчисляване стойността на дела на наследодателя на ищците да остойностява активите по цена на придобиване към 2008 г., а пасивите към 31.03.2021 г. Видно било, че съобразно съставения междинен баланс, и заключението на съдебно-счетоводната експертиза, всички активи и пасиви са били остойностени и са намерили отражение по тяхната действителна историческа стойност, към момента на тяхното възникване, в съответствие със ЗСч., вкл. отменения и с действащите счетоводни стандарти.

Въззивният състав е приел, че не можела да бъде споделена и тезата на жалбоподателите, че балансовата стойност на дружествения дял априори ощетявала лицето, в чиято полза била направена същата оценка. С регламентацията по чл. 125 ал. 3 от ТЗ законодателят е съобразил комплексността на обществените отношения, които били засегнати, поради различните правни интереси на заинтересованите лица, които следвало да получат своята легитимна защита, в тяхната взаимна свързаност и баланс. Именно отчитайки всички тези предпоставки била и създалата се трайна и непротиворечива съдебна практика по тълкуването и прилагането на чл. 125 ал. 3 от ТЗ. В тази връзка въззивният състав е отбелязал и че активите се определяли по пазарната им цена към датата на уреждане на имуществените отношения само когато балансът се съставял за определяне на ликвидационен дял - тогава дружеството се прекратявало и активите можели да бъдат осребрени, за да се постигнела тяхната пазарна цена, която обаче била неприложима, когато се определял дружествен дял, тъй като това би затруднило търговеца да продължи дейността си - достигането на актуална пазарна стойност предполагала пазарна реализация на балансовото имущество, а към такова действие субектът не можел да бъде задължен, щом той продължавал да съществува. Гарантирането на възможността субектът да продължи да осъществява своята търговска дейност било насочено към защита не на другите съдружници (както твърдели ищците), а на кредиторите на дружеството, и поради това имало приоритет пред частния интерес на отделния съдружник. Именно техните интереси следвало да бъдат приоритезирани пред интереса на съдружника с прекратено членство, който доброволно бил участвал в търговското обединение, могъл е да въздейства върху неговото финансово състояние, съответно бил длъжен да понесе финансовите ограничения, които това доброволно избрано членство му налагало. Нито Конституцията на Република България, нито законите третирали по различен начин частната собственост според това дали неин титуляр било физическо или юридическо лице - в процесния случай, търговско дружество, доколкото се касаело и в двата случая за частна собственост, която била неприкосновена. В процесния случай активите (както и пасивите) били именно в патримониума и били собственост на самото дружество, а наследниците на починалия миноритарен съдружник имали облигационно вземане, което възниквало само, ако чистата стойност на актива била положителна величина, изчислено съгласно разпоредбата на чл. 125 ал. 3 от ТЗ. Легитимни били правата и интересите както на самото дружество, което било търговец, платец на данъци, работодател на десетки служители, така и на множеството заинтересовани лица, които били в правна връзка с него - съдружниците, служителите, контрагентите на дружеството, включително държавата. Всички тези заинтересовани лица се явявали кредитори на дружеството и на собствено основание притежавали правно охраними интереси, които следвало да бъдат зачитани в цялата им комплексност.

Допускането касационно обжалване на въззивното решение, на основание чл. 280 от ГПК се извършва само на основанията, предвидени в закона.

С така поставените 1 и 2 правни въпроси, относно задълженията на въззивния съд, касаторът е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. В случая произнасянето на въззивния съд по поставените правни въпроси не е в отклонение от задължителната и трайна практика на ВКС. Съдът е отговорил на всички въведени основания във въззивното производство. Соченото съображение, че въззивният съд не е дал отговор на доводите, че наследодателят на ищците, не е приел счетоводната политика на дружеството, не кореспондира с мотивите на въззивния съд. Въззивният съд е приел, че разрешаването на отношенията при прекратяване на участие в дружеството следва да стане съгласно баланса на дружеството към последния месец, в който съдружникът е бил такъв. Следователно въззивният съд е приел, че съдружникът е обвързан от баланса. Оспорванията на конкретните записвания в баланса са разгледани, като е направен извод, че не следва да се прилага коригиран баланс, тъй като всички активи са заприходени. Въззивният съд е дал отговор на всички въведени доводи и възражения, като подробно е изложил съображения за отчитане на дълготрайните активи съобразно действащата нормативна уредба към момента на придобиване ЗСч (отм.) и НСС, както и впоследствие сега действащия ЗСч, по които се е ръководило предприятието на ответника. Също така е взел предвид и отразените в баланса задължения, към момента на възникване. Въззивният съд е съобразил предвижданията в НСС и подробно е отговорил относно посочената стойност на дълготрайните активи в баланса на дружеството и съответно междинния баланс към момента на прекратяване на участие на съдружника в дружеството. Изводите на въззивния съд са свързани с правилното приложение на чл. 125, ал. 3 от ТЗ относно уреждане на имуществените отношения съгласно счетоводен баланс. Съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК касаторът следва да обоснове правен въпрос, който не е свързан с правилността на съдебното решение. Съображенията в обстоятелствената част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, са свързани с оспорване изводите на въззивния съд и защита тезата на касаторите, че техният наследодател не би могъл да повлияе на счетоводната политика, както и противоречието активите да се оценяват към 2008 г. когато са придобити и заприходени, пасивите към 2021 г. Тези доводи, както и всички обстоятелства в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК са във връзка със спора по делото и даденото разрешение от въззивния съд, като по същество оспорват изводите на съда относно действителното съдържание на чл. 125, ал. 3 от ТЗ. С оглед изложените обстоятелства не може да се приеме, че въззивният съд не се е произнесъл по всички доводи на касационните жалбоподатели във възизвното производство. При разрешаване на посочените правни въпроси въззивният съд не се е произнесъл в отклонение от задължителната и трайна практика на ВКС. Въззивният съд е изпълнил задълженията си така както са разяснени в т. 1 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС в качеството му на въззивен съд - да установи сам фактите по делото и да разреши спора по делото, както и трайната практика на ВКС, изразена в множество съдебни решения.

С поставените трети и четвърти правни въпроси, касаторът не е обосновал основание за допускане на касационно обжалване. В случая формулирането и е пряко свързано с оплакванията за неправилност на решението на въззивния съд. Изложените обстоятелства са свързани с оспорване изводите на въззивния съд относно стойността на дела на починалия съдружник и начина на определяне на тази стойност съгласно записванията в счетоводния баланс на дружеството. Липсва соченото основание доколкото въззивният съд е възприел фактите по делото и е определил тяхното правно значение. Извършеното сравнение от касаторите относно качеството им на кредитори с кредиторите на дружеството представлява оплакване относно начина на определяне на стойността на дела, на основание чл. 125, ал. 3 от ТЗ.

Формулираният пети правен въпрос не кореспондира с разрешението, дадено от въззивния съд. За да определи стойността на претендираните от ищците вземания, представляващи равностойността на дела от имуществото на дружеството на прекратилия участието си съдружник, въззивният съд е приел, че счетоводството на ответното дружество отразява наличното имущество, както и че стойността на дела се определя съгласно баланса към месеца на прекратяване на участие. Отчетено е счетоводното отразяване на активите и наличието на задължения, за да се отрази точно стойността на дела. Подробно са изложени съображения за стойността на заприходяване на активите. Липсва пряко засягане на право на собственост или на частноправен интерес от държавата. Даденото разрешение засяга частноправни субекти и възникналия между тях спор относно изплащане на равностойност на дружествен дял. Следва да се подчертае, че с решението на въззивния съд не е налице, разрешаване на правния въпрос за пряка намеса на държавата в частно-правни отношения, конкретно заместване в дълг и редуциране на частноправни вземания на търговско дружество. Решението на Конституционния съд, на което касаторите са се позовали, засяга правна регламентация относно частноправни вземания на търговци, с които вземания държавата се разпорежда. Конкретно е оспорен § 35 от ЗДБ за 1999 г., с който е определен механизъм за уреждане задълженията на “Плама”-АД към посочени банки. Съгласно посочения механизъм държавата встъпва в задълженията на „Плама“ АД към тези банки, при условие, че бъде утвърден план за оздравяване на “Плама”-АД по реда ТЗ, като съгласно ал. 2 държавата прихваща задълженията си към банките по ал.1 с вземанията си към тях, възникнали на основание чл. 5 от отменения Закон за държавна защита на влогове и сметки в търговски банки, за които Българската народна банка е поискала откриване на производство за несъстоятелност (обн., ДВ, бр.46 от 1996 г.; изм., бр.90 от 1996 г.; отм., бр.49 от 1998 г.), както и с вземанията си, възникнали по сключени договори от тези банки с БНБ, действаща от името и за сметка на Държавния фонд за реконструкция и развитие, до размерите, в които тези вземания съществуват към момента на влизането на закона в сила, като насрещните вземания се считат за погасени от датата на встъпването на държавата в задълженията по ал.1.

Следва да се подчертае, че в посоченото решение Конституционният съд изрично е подчертал, че правото на свободна стопанска инициатива няма абсолютен характер. Свободата на стопанска инициатива не изключва принципите на държавно регулиране и на държавен контрол на стопанската дейност.

В спора по настоящето дело въззивният съд е приложил правна регламентация относно уреждане на имуществените отношения след прекратяване на членството в търговско дружество, като липсва държавна намеса в отношенията между частно-правните субекти, по смисъла на соченото от касаторите решение на Конституционния съд. В този смисъл касаторът не е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като липсва разрешаване на поставения правен въпрос от въззивния съд.

По поставения шести правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че липсва общо основание за допускане на касационно обжалване. Съгласно тълкуването на чл. 280 от ГПК в Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът следва да обоснове правен въпрос, включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд, по начин, обуславящ изхода на спора. Поставеният правен въпрос за липса на равно третиране, не е разрешен от въззивния съд. С оглед изложените съображения в обстоятелствената част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че тезата на касатора е, че кредиторите на дружеството и наследниците на починал съдружник, като кредитори на дружеството, следва да бъдат третирани еднакво от дружеството. В случая отсъства основание да се приеме, че съдът е приложил нормите в ущърб на наследниците по закон на съдружник, сравнявайки ги с кредиторите на дружеството. Въззивният съд е изложил мотиви, че имуществените последици между съдружниците, респ. между наследниците на съдружника и дружеството, се уреждат по баланс към момента на прекратяване на участието на съдружника. Основополагащо за защита на наследниците е дали всички активи са отразени в този баланс. Оценката, извършена от дружеството на активите е съобразена с решенията на органите на дружеството, върху които съдружникът е имал влияние. В този смисъл, като правоприемници на съдружника, наследниците са обвързани от действието на решенията на дружеството спрямо съдружника. Това е отразено и в решението на въззивния съд. Отсъства основание да се приеме, че въззивният съд е третирал неравно касаторите като лица, притежаващи право на равностойност на дружествен дял след прекратяване на участието на наследодателя им в дружеството. Положението на кредиторите на дружеството е съобразено с нормите относно записването на задълженията в баланса на дружеството. Тезата на касаторите, че като кредитори на дружеството за тях липсва актуализация на оценката на активите, докато другите кредитори притежават вземания, които са оценени съобразно действителната им стойност и съдът е дал приоритет на тяхната защита. Настоящият съдебен състав намира, че доводът на въззивния съд, че дружеството следва да продължи да съществува и след като изплати дела на наследниците на прекратилия участието съдружник, не разрешава посочения правен въпрос. Реализацията на правата на наследниците следва да е гарантирана от правилното приложение на ЗСч и отчетността на дружеството съобразно релевантните счетоводни стандарти, което гарантира редовността на воденото счетоводство. В случая, оспорванията са отхвърлени и следва да се приеме, че преценката на съда е за редовно водено счетоводство. В този смисъл релевираните въпроси за нееднаквото третиране на лицата не могат да обосноват основание за допускане на касационно обжалване. Сочените решения на Конституционния съд относно равенството на субектите пред закона по отношение на стопанската дейност, не може да се приемат за разрешение на поставения правен въпрос.

Поставеният седми правен въпрос за приоритизиране на кредиторите на дружеството пред наследниците на починал съдружник, също кредитори на дружеството, е разгледан във връзка с извода, че при прекратяване на членство на съдружник в дружество, изплащането на дружествения дял следва да стане въз основа на баланса към месеца на прекратяване на участието, без да се засяга съществуването на дружеството и продължаването на търговската му дейност. В този смисъл липсва приоритизиране на интересите на кредиторите на дружеството, за сметка на наследниците на починал съдружник, също кредитори на дружеството. В случая въззивният съд единствено е определил равностойността на дела, като се е ръководил от нормативната уредба, предвидена в чл. 125, ал. 3 от ТЗ, че при прекратяване на участие в дружество, имуществените последици се уреждат съгласно счетоводен баланс към края на месеца, в който е настъпил прекратяване на членството. Конкретният размер на равностойността на дела е определена съгласно баланса, който представлява обобщение на активите, пасивите и собствения капитал. С оглед на решаващите мотиви на въззивния съд не може да се приеме, че с поставения правен въпрос е обосновал основание за допускане на касационно обжалване.

По поставения осми правен въпрос с позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, касаторът не е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. Поставеният правен въпрос не е обусловил изхода на спора. Решаващият извод на съда, за да определи равностойността на дела, е свързан с приложения на баланса, представляващ междинен баланс на дружеството към момента на прекратяване на членството на починалия съдружник, на основание чл. 125, ал. 3 от ТЗ. Обстоятелството, че дружеството има кредитори към момента на прекратяване на членството на починалия съдружник, е прието от съда, че се отразява на равностойността на дела.

По девети правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че отразява защитна теза на касаторите и не отразява даденото разрешение от въззивния съд. Въззивният съд е приел, че законодателят е предвидил разрешаване на отношенията между наследниците на починал съдружник, прекратил участието си в дружеството и дружеството съгласно баланс към месеца на прекратяване на участието на съдружника. Фактът, че съдът е установил участието на съдружника и наличието на приет баланс, за който не е установено да не е приет по предвидения от закона ред, предпоставя, че съдът е установил качеството съдружник на починалия наследодател. Така приетото качество предпоставя, че съдружникът е приел както дружествения договор и всички правила на дружеството, включително счетоводната политика, дори при кратък период, в който е бил съдружник. Този извод следва и от предвиденото в чл. 123 и чл. 124 от ТЗ, съгласно които норми, с приемането му като съдружник наследодателят е придобил право и задължение да участва в управлението на дружеството, както и е имал право да преглежда книжата на дружеството и да бъде осведомен за хода на дружествените дела. Това включва и преценка на счетоводните записвания относно активите и тяхната оценка, включително осъвременяване. Засягането на имущественото право за равностойността на дела, определена на основание чл. 125, ал. 3 от ТЗ, чрез липсата на актуализация на стойността на активите и включването им с тази стойност в междинния баланс не може да се защити чрез иск срещу дружеството, доколкото последното има право върху активите си и върху неприкосновеността на капитала, която може да се засегне от механична преоценка на активите към момента на прекратяване на дружеството, без да се държи сметка за пасивите.

По отношение искането за сезиране на Конституционния съд, на основание чл. 150, ал. 2 от Конституцията на Р България поради противоречието на чл. 125, ал. 3 от ТЗ с посочените норми от Конституцията, настоящият съдебен състав намира следното. Притежанието на дружествен дял с икономическа стойност е защитимо така както правото на собственост, защитено съгласно чл. 17 от Конституцията. Това притежание включва и косвена претенция към активите на дружеството.

В конкретния случай нормата на чл. 150, ал. 2 от Конституцията е неприложима в производството по чл. 288 от ГПК. Наличието на несъответствие между приложима норма от закона и норма от Конституцията е въпрос на прилагане на правната норма, водеща до неправилност на въззивното решение. Тази преценка се извършва в производството по чл. 290 от ГПК, с участие на страните. Това искане не е основание за допускане на касационно обжалване.

От значение за определяне наличието на основание съгласно чл. 150, ал. 2 от Конституцията е самата правна норма. Нормата на чл. 125, ал. 3 от ТЗ определя, че последиците от прекратяването на участието в дружеството се уреждат съгласно счетоводен баланс за месеца, в който е настъпило прекратяването на участието.Даденото законодателно разрешение не третира неравно правните субекти. От друга страна, макар и да влияе върху правото на собственост чрез конкретното изражение на равностойността на дела, законодателят е предвидил, че определянето следва да стане съгласно баланс, съставен от дружеството. Нормата на чл. 125, ал. 3 от ТЗ изисква съобразяване на разрешението на отношенията на дружеството с прекратилия участие съдружник, респ. с неговите наследници, с баланс, съставен съгласно изискванията на ЗСч. и счетоводните стандарти. Не може да се приеме, че съществува вероятност това законово изискване да е в противоречие с правото на собственост, закрепено в чл. 17 от Конституцията и правото на свободна стопанска инициатива съгласно чл. 19. Липсва и нееднакво приложение на закона спрямо лицата. Изискването на чл. 125, ал. 3 от ТЗ разрешаването на отношенията съгласно баланс към момента на прекратяване на членство в дружеството е да е налице редовно водено на счетоводството и вярно отразяване на стопанските операции в баланса. Съществува правна уредба, регламентираща съставянето на баланс и осчетоводяването на всички стопански операции и следва да се приеме, че тази законова регламентация е в защита на правото на собственост и свободна стопанска инициатива. Според настоящия съдебен състав не е налице съмнение за съществуване на нормативно противоречие между закон и Конституция.

Тезата на касатора за обосноваване на посоченото основание за противоконституционност е свързана с оспорване на приетите за установени факти по делото относно използваните счетоводни стандарти за отразяване в баланса на активите по цена на придобиване. Тази теза не обосновава основание за отправяне на искане за обявяване на противоконституционност.

По изложените съображения не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд.

По частната жалба на И. И. П., А. И. П. и Д. И. П., действащи чрез своята майка и законен представител Р. Иванова П., чрез адвокат В. В., срещу решение № 522 от 09.08.2024 г. по в.т.д. № 165/2024 г. на Апелативен съд - София, ТО, 15-състав, в частта, с която е потвърдено определение № 2274 от 05.07.2023 г. по т.д. № 1880/2021 г. Софийски градски съд, ТО, VI-20 състав, с която е оставена без уважение молбата на жалбоподателите за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, както и частната жалба на адв. В. срещу решението в частта за дължимото му адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв.

В частната жалба жалбоподателите са изложили съображения за необоснованост на определението в частта, с която е потвърден изводът на първоинстанционния съд относно реалността на заплатеното възнаграждение от ответника на адвокат. По делото имало доказателства, че разноските се следват на ответника, въпреки че са заплатени от неучастващо по делото трето лице. Конкретно сочи, че плащането е извършено от „Изола П. Ястребец“. Освен това липсвали доказателства за регистрация на адвоката по ДДС, което не можело да бъде общоизвестен или служебно известен факт. Оспорва се определянето на разноски съразмерно на уважената част от исковете, счита, че следва адвокатското възнаграждение да е в размер относно осъществената защита, като се вземе предвид изцяло цената на иска. Молят да се отмени определението в частта относно присъденото адвокатско възнаграждение на ответното дружество в размер на 127 568,86 лв за първа инстанция, да се присъди допълнително още 129 375,18 лв. адвокатско възнаграждение на адв. В..

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочат следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:

1.Допустимо ли е въззивният съд да не изложи собствени мотиви по съществото на спора, когато препраща към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл.272 ГПК? – противоречие с: решение № 142 от 11.12.2019 по гр.д. № 743/2019 на ВКС, II гр.о.; решение № 40 от 04.02.2015 г. по гр.д. № 4297/2014 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр.д. № 1609/2014 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 42 от 05.03.2013 г. по гр.д. № 5488/2014 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 191 от 25.03.2013 г. по гр.д. № 63/2013 г. на ВКС, III гр.о.; решение № 415 от 25.01.2012 г. по гр.д. № 1322/2012 г. на ВКС, I гр.о.

2. Подлежат ли на присъждане разноски за адвокатско възнаграждение, което не е заплатено от страната, която ги претендира? Твърди противоречие с Тълкувателно решение 6/12 г. на ОСГТК на ВКС.

3. Длъжен ли е съдът да откаже да приложи националноправна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, ако тази уредба определя минимални размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер?

4. Има ли право съдът да присъди възнаграждение, в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет?

По тези въпроси се твърди противоречие на постановеното по делото решение с: решение от 25.01.2024 г. по дело № С-438 от 2022 на СЕС.

5. При осъществена от адвокат безплатна правна помощ, на каква база следва да се определи, респ. присъди възнаграждението му - въз основа на резултата от делото, при съобразяване на размерите, установени от Наредба № 1/2004 г., или пропорционално - при съобразяване на дължимия минимален размер на възнаграждението спрямо цялата претенция, респ. спрямо уважената част от нея?

6. При оказана безплатна адвокатска помощ присъжданото адвокатско възнаграждение представлява ли присъждане на разноски, за да е приложим чл. 78 ГПК? – противоречие с: определение № 7 от 17.01.2022 г. по т.д. № 339/2021 на ВКС, I т.о.; определение № 60388 от 09.11.2021 г. по ч.т.д.№ 338/2021 г. на ВКС, I т.о.; определение по т.д.№ 2487/2017г. на ВКС, II т.о.; oпределение по ч.т.д.№ 195/2012 г. на ВКС, II т.о.; определение по ч.т.д. № 1987/2019 г. на ВКС, II т.о.;

С молба вх. № 7489/23.04.2025 г. частните жалбоподатели са формулирали допълнителен правен въпрос, който да бъде включен в изложението им по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. Ответникът по частната жалба е изразил становище в молба вх. № 8549/09.05.2025 г. Настоящият съдебен състав като взе предвид искането на жалбоподателите и становището на ответника, намира, че не следва да приеме, че е редовно сезиран с поставения правен въпрос. Искането е подадено много след изтичане на срока за обжалване на решението на въззивния съд, в което е инкорпорирано обжалваното определение, с което е потвърдено определение на първоинстанционния съд за изменение на решението в частта за разноските.

Ответникът по частната жалба „Изола Парадайз“ ООД, [населено място], чрез адвокат М. К., оспорва подадената частна касационна жалба. Излага подробни съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, за да се произнесе по подадената частна жалба взе предвид следното:

С решението си първоинстанционният съд, съобразявайки уважената част от исковете, както и отхвърлената част от същите и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК, е разпределил отговорността за разноски както следва. Ответникът е осъден да заплати на ищците направените разноски за заплатено възнаграждение на вещо лице от 81,55 лв. На адвокат В., пълномощник на ищците, е определено възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ пред първата инстанция, в размер на по 8 404,94 лв. с ДДС или общо по всеки от субективно активно съединените искове 25 214,82 лв., на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. На ответника са присъдени разноски съобразно отхвърлената част от исковете в размер на 127 568,86 лв. Възражението на ищците за недължимост на разноски за адвокат К., представител на ответното дружество, поради заплащането им от трето за процеса лице е прието за неоснователно. Изрично първоинстанционният съд е приел, че възнагражденията са в размер, определен от страните, съгласно Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, към момента на сключване на договорите за правна защита и съдействие, за ищците 23.6.2021 г. и за ответника 04.10.2022 г. С определението за изменение на решението в частта за разноските, първоинстанционният съд е приел, че молбата за изменение на решението в частта за присъдените разноски на ответника, представляващи адвокатско възнаграждение, заплатено от трето лице, както и оспорване размера на същото, е неоснователна. Прието е, че с оглед равнопоставеността на страните се дължат разноски съразмерно на уважената и отхвърлената част. Констатирано е, че са представени доказателства за извършени от ответника разноски като плащането им е от трето лице, с оглед задължение на ответника по договор за правна помощ. Прието е, че тези разноски са извършени независимо кой е фактическият платец на същите, възможните вътрешни отношения между делегант и делегатар не променят факта на извършване. Искането на ответника за изменение на решението в частта за присъдените на ищците разноски също е оставено без уважение като е прието, че не е налице основание да се определя дължимото възнаграждение на основание чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗАдв, съгласно сбора на всички претенции. Акцентирано е върху материалния интерес на всеки от ищците и наличието на субективно съединяване на искове.

Въззивният съд е бил сезиран с частни жалби от всички страни срещу определението, постановено по реда на чл. 248 от ГПК. Изцяло за неоснователен е възприет доводът на частните жалбоподатели, физически лица, че не се дължат на дружеството разноски, които не са заплатени от него. Потвърдени са изводите относно размера на адвокатското възнаграждение и дължимостта му на ответника, като е акцентирано, че са сторени разноските. По отношение на оплакванията срещу определеното възнаграждение на представителя на ищците е прието, че се дължи в посочения размер.

Допускането на касационно обжалване на определенията по частна жалба, на основание чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК

Поставеният първи правен въпрос, не е разрешен по посочения от жалбоподателя начин. Действително е налице много пестеливо изложение на оплакванията в частната жалба, въпреки което въззивният съд е приел, че доводите на страните са неоснователни. Съдът е констатирал какви са размерите на адвокатските възнаграждения, както е направил довод за правилност на съждението относно присъждане на разноските. Поради това липсва основание за допускане на касационно обжалване по поставения правен въпрос, поради липса на соченото допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

По поставения втори правен въпрос следва да се приеме, че е разрешен от въззивния съд, като това е обусловило изхода на спора по отношение на конкретния присъден размер на разноските за заплатено адвокатско възнаграждение. Разрешението не е в отклонение от трайната практика на ВКС, израз на която са определение № 590 от 07.12.2017 г. по ч.гр.д. 4655/17 г. по описа на ВКС, IV ГО, определение № 614/26.10.2010 г. по ч.гр.д № 542/2010 г. по описа на ВКС, IV г.о., съгласно която съгласно чл. 73, ал. 1 ЗЗД паричното задължение може да бъде изпълнено от всяко трето лице. Без правно значение е кой го е изпълнил, както и дали е действал по писмено или устно овластяване от страната или е действал като гестор. Във всички случаи изплатеното възнаграждение за един адвокат съставлява разноски за страната. Този извод се споделя и от настоящия съдебен състав, с оглед на което следва да се приеме, че само по себе си заплатеното възнаграждение представлява разход на страната. Не е налице противоречие с даденото в т. 1 от Тълкувателно решение 6/06.11.2013 г. по тълк.д. 6/12 г. на ОСГТК на ВКС, изискващо документално доказване на извършването на разноски.

По отношение на формулираните трети и четвърти правни въпроси, следва да се посочи, че в случая същите следва да се обобщят от настоящия съдебен състав съгласно правомощията му, предвидени в чл. 280 от ГПК. Настоящият съдебен състав приема, че поставените въпроси съставляват правния въпрос относно това обвързан ли е съдът при произнасянето си по възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК от минималните размери, предвидени в Наредба № 1/09.01.2004 г. на ВАдвС. Този правен въпрос е обуславящ по отношение на даденото разрешение от въззивния съд, че не подлежи на промяна решението на първоинстанционния съд, в частта, с която са определени разноски, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 127 568,86 лв. на ответника „Изола парадайз“ ООД. В случая е налице произнасяне на посочения правен въпрос по отношение в противоречие с даденото разрешение от СЕС. Въззивният съд е следвало да съобрази действието на решение С-438/22 г. на СЕС, на основание чл. 267 от ДФЕС и да не приложи Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения, в момента променено заглавие Наредба за възнаграждения за адвокатска работа. Решението на въззивния съд е от 09.08.2024 г., решение С-438/22 г. е от 25.01.2024 г. Със същото е посочено, че правна уредба, приета от Висшия адвокатски съвет, който се състои само от адвокати и която Наредба не е санкционирана с държавна санкция, определя минимални възнаграждения като сдружение на предприятия по смисъл на чл. 101 от ДФЕС - т. 44 от решение С-438/22 г. Съгласно чл. 101, пар. 1 от ДФЕС, е налице забрана със споразумение да се накърнява конкуренцията. Посочената Наредба, представлява такова хоризонтално споразумение за определяне на цени. Националната правна уредба, съгласно която адвокатът и неговият клиент не могат да договарят възнаграждение в размер, по-нисък от определения с наредбата, приета от съсловна организация, и от друга страна съдът не може да определя по-нисък размер от определения със същата наредба, е органичаваща конкуренцията, с оглед целта. Липсва възможност за позоваване на легитимни цели, които да са основание за приетата правна уредба. Следва да се приеме, че тази национална правна уредба е в противоречие с чл. 101 от ДФЕС, и следва да остане неприложена от съда. Въззивният съд е зачел договорната воля на страните, както и имплицитно е приел, че адвокатските възнаграждения, уговорени от насрещните страни, съответстват на правната и фактическа сложност в процеса. Това произнасяне е в противоречие с посоченото решение на СЕС. На основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК следва да се допусне касационно обжалване на определението в тази част.

Настоящият съдебен състав констатира, че пред първата инстанция исковете са били отхвърлени за разликата над 543 692,33 лв. до 4 000 000 лв. Въззивният съд е приел, че с оглед отхвърлената част от исковете и приложение на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/09.1.2004 г. минимален размер на адвокатските възнаграждения на адвокат К. се дължи възнаграждение в посочения размер от 127 568,86 лв. Този извод е в противоречие с даденото по-горе разрешение. При изрично своевременно въведеното възражение, на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност, в последното съдебно заседание и при наведените оплаквания пред въззивния съд, последният е следвало да остави неприложена наредбата. В този случай съдът е следвало да приложи чл. 36, ал. 2 от ЗАдв (в редакцията до измененията ДВ бр. 17/26 г.). При преценка на прекомерността на заплатеното възнаграждение и определяне на точния дължим от насрещната страна размер на разноски за адвокатско възнаграждение, съдът е следвало да съобрази нормативно определените критерии, съгласно които възнаграждението на адвоката за положения труд следва да е в справедлив и обоснован размер. За да се определи точният размер на адвокатското възнаграждение, следва да се вземе предвид както цената на иска, така и правната и фактическа сложност на делото. В настоящия случай действително цената на иска е висока, въпреки това има трайно установена съдебна практика при тълкуване на чл. 125, ал. 3 от ГПК и не е налице правна сложност. Не могат да се споделят доводите на ответника, изложени в молба вх. № 4281/04.03.2026 г. относно приложение на процесуалната норма на чл. 78, ал.5 от ГПК, в редакцията ДВ бр. 17/13.02.2026 г.), предвид характера на настоящето производство

С оглед въведеното оспорване от частните жалбоподатели, следва да се приеме, че подлежи на намаляване дължимото от тях адвокатско възнаграждение. Този извод следва от конкретната правна сложност на делото, както и специализацията на процесуалния представител на ответника. Настоящият съдебен състав намира, че възражението по чл. 78, ал. 5 от ГПК, е основателно. Настоящият съдебен състав прецени правната и фактическа сложност на делото, извършените процесуални действия, броя на заседанията и намира, че въззивният съд неправилно е приел изключително завишения размер на възнаграждението, заплатено от ответното дружество. Следва да се приеме, че справедливият и обоснован размер на възнаграждението, което по силата на чл. 78, ал.3 от ГПК се дължи от ищците, следва да е в размер на 30 000 лв. Поради това определението, инкорпорирано в решението на въззивния съд, с което е потвърдено определението на първоинстанционния съд за присъждане на разноски на „Изола Парадайз“ ООД в размер за разликата над 30 000 лв. до 127 568,86 лв., следва да се отмени.

По отношение на обжалваната част за присъждане на адв. В. на допълнително разноски в размер на още 129 375,18 лв., следва да се споделят същите изводи, изложени по-горе относно нормативната уредба при преценка наличието на прекомерност на заплатеното възнаграждение, с оглед въведеното възражение за прекомерност. Присъденото възнаграждение е съответно на действителната правна и фактическа сложност на делото. Не е налице основание за завишаването му над определения от съда размер от 25 412,82 лв.

С поставения пети формулиран правен въпрос настоящият съдебен състав намира, че не е формулирано общо основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд се е произнесъл по дължимостта на направените разноски, като за пълномощника на ищците е приел, че правилно е определено при наличието на субективно съединение на искове върху цената на всеки един иск, съразмерно на уважената част. Формулираният правен въпрос относно как следва да се определи възнаграждението е свързан с правилността на определянето му, посочена от въззивния съд и е изцяло свързан с правилността на определението.

По отношение на формулирания шести правен въпрос настоящият съдебен състав намира, че не е налице соченото основание. В цитираната практика на ВКС не е направен извод, че не следва да се определят разноските съобразно правилото на чл. 78 от ГПК.

Относно разноските пред касационната инстанция. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция на ответника по касационната жалба „Изола парадайз“ ООД се дължат разноски. Няма данни за извършването на такива и поради това не се присъждат.

По изложените съображения ВКС