Определение № 255 от 19.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1217/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Община Лом, чрез пълномощник адв. Л. А., срещу решение № 322 от 15.12.2022 год. по въззивно гр. д. № 312/2022 год. на Окръжен съд – Монтана, с което се потвърждава постановеното в производство по чл. 124, ал. 1 ГПК решение от 12.07.2022 год. по гр. д. № 2169/2019 год. на Районен съд – Лом. Общината – касатор е останала недоволна от постановеното въззивно решение. Счита, че неправилно е уважен предявеният от А. М. В. иск за установяване правото му на собственост върху недвижим имот с площ от 2 000 кв. м. /по скица 1 923 кв. м./, находящ се в землището на [населено място], м. „С.“, с идентификатор ***, при съседи: два пътя, имот *** и имот ***. Моли за отмяна на въззивното решение и постановяване на такова по същество на спора, с което да бъде отхвърлена претенцията, в условията на евентуалност делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд. Ищецът А. М. В. не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд, в настоящия състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е допустима като редовна и подадена от процесуално легитимирана страна, в срок и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Изложените към нея оплаквания не обосновават допускането ѝ до касационно обжалване поради следните съображения: Съобразно фактическите констатации на въззивния съдебен състав, ищецът А. В. се легитимира като собственик на недвижим имот в местността „С.“ в землището на [населено място] с площ от 2 000 кв. м. по силата на нотариален акт № 278, т. 2, дело № 1334/1997 год. и нотариален акт № 279, т. 2, дело № 1335/1997 год. В тях са обективирани договори за покупко-продажба, по които В. /малолетен към онзи момент/, чрез своите родители и законни представители Б. и М. С. е купувач. С първия договор Ц. П. Г. му прехвърля лозе в м. „С.“ от 1 000 кв. м. с насаждения в него, при съседи: път от две страни, н-ци на П. Т. и Е. Я., а с втория договор Д. И. А. и Е. Я. А. му продават лозе в м. „С.“ с площ от 1 000 кв. м., при съседи: път, н-ци на П. Т. и Р. И.. По делото са приложени и документите за собственост на праводателите, а именно нотариален акт № 1037/1997 год., том. 5, дело № 1332/1997 год. и нотариален акт № 1038, том 6, дело № 1333/1997 год. на нотариус П. Т. при Ломския районен съд, с които се констатира, че имотите са придобити по силата на давностно владение. Кредитирайки показанията на свидетелката Н. Г., въззивният съд приема за доказано, че имотът се владее от ищеца и неговите родители още от 1997 год., които са го ползвали като тяхно собствено лозе, без да има данни някой да е оспорвал правата им. За да отхвърли основното възражение на ответната община относно липсата на идентичност между процесния имот, за който същата заявява да е преминал в нейния патримониум на основание чл. 19 ЗСПЗЗ и прехвърлените на ищеца поземлени имоти с нотариалните актове от 1997 год., окръжният съд се позовава на констатациите на вещите лица по изслушаните основна, повторна и допълнителна съдебно-технически експертизи. Както първият, така и вторият назначен експерт, са дали заключение за наличие на идентичност между закупените от ищеца поземлени имоти и имот с идентификатор *** – лозе в м. „С.“. Констатирали са съвпадение на четири граници, трима съседи и допустима разлика в площта от 73 кв. м. В повторната експертиза е изследвано също така за кои от съседите на процесния имот са налице реституционни преписки, като е обсъдена възможността прехвърлените на ищеца имоти да са други съседни на същите лица земи в местността. С категоричност е застъпен изводът, че имот с идентификатор *** по картата на [населено място] е идентичен с имот № * по КВС на [населено място], като в регистъра на кадастралната карта този имот е записан на Община Лом със заповед № 115/08.10.2008 год. Не са открити данни за съществуването на реституционни преписки по отношение праводателите на ищеца за възстановяване на процесните имоти като земеделски земя. По-нататък във фактическите си констатации, окръжният съд обявява за безспорно, че процесният имот не е бил заявен за реституиране в предвидените в ЗСПЗЗ /чл. 10, ал. 1/ срокове. Изтъква липсата на твърдения и доказателства за предявен иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, респективно за валидно изпълнена процедура по отчуждаване. В тази връзка в мотивите към обжалваното решение е разяснено, че при наличие на твърдение от страна на ответника за невъзможност ищците да придобият по давност правото на собственост върху имота по причина, че същият попада в приложното поле на чл. 19 ЗСПЗЗ или въз основа на друго придобивно основание в полза на община, то нейна е тежестта да докаже, че имотът е бил включен в ТКЗС, или отнет, или одържавен в някоя от хипотезите на чл. 10 от ЗСПЗЗ – т. е. че е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, или пък, че е бил предоставен за временно ползване въз основа па ПМС. Ищецът не носи доказателствената тежест да установява обстоятелството, че имотът не е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, или пък че е подлежал на закупуване от общината. Следователно, прилагайки чл. 154 ГПК, съдът е приел за недоказано твърдението на общината - ответник, че процесният имот попада в приложното поле чл. 19 ЗСПЗЗ, вр. § 4, ал. 1 от ПЗР към ЗСПЗЗ – да е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ или на закупуване от ползвателите, но да не е бил своевременно заявен за възстановяване или закупен, и като такъв да е станал общинска собственост. В заключение, на база обсъдените доказателства е формиран изводът, че имотът, макар и земеделски, никога не е бил одържавяван. Следователно, не са съществували пречки за придобиването му по давност и искът правилно е уважен от първоинстанционния съд. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Община Лом застъпва тезата за очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Обосновава я с оплаквания за: неправилна оценка на доказателствата; необсъждане на заповед № 115/08.10.2008 год. на директора на Областна дирекция „Земеделие“ – Монтана и представените в тази връзка документи относно историята на имота, както и писмо изх. № АР-5263-1/06.10.2021 год. от Гл. дирекция Аграрно развитие към Министерство на земеделието, храните и горите; превратно тълкуване на гласните доказателства; неяснота по отношение на това защо съдът приема, че имотът не бил отчуждаван, респ. коопериран, след като нямало доказателства, които да опровергават това; необоснованост на извода за идентичност на процесния имот с придобитите от ищеца земеделски земи по силата на договорите от 1997 год., който почивал на неправилни заключения на вещите лица, основаващи се на предположения. Така формулираните оплаквания не касаят пороци на обжалвания съдебен акт от категорията на визираните в обхвата на установената в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК хипотеза. Като основание за допускане на касационното обжалване очевидната неправилност следва да се различава от касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Същата визира особено тежки пороци на обжалвания съдебен акт, установими пряко от мотивите към него – така например, ако съдът се е позовал на несъществуваща или отменена правна норма, не е приложил императивна материалноправна норма, уреждаща спорни правоотношения, грубо е нарушил правилата на формалната и правна логика при обосновка на изводите си, или е нарушил основополагащи процесуални правила, гарантиращи правилността на съдебния акт, каквито пороци в случая не се констатират, а не се и твърдят. Напротив, решаващите изводи на съда по предмета на спора са последователно и логически обосновани, на база възприетите от него фактически констатации по правнорелевантните факти, като съответстват на трайно установената съдебна практика при разрешаване на аналогични правни спорове – напр. решение № 488 от 19.12.2011 год. на ВКС по гр. д. № 1403/2010 год., I г. о. и цитираните в него. По смисъла на приетото в тези съдебни решения не всички земи, които се намират извън регулационния план на населеното място имат земеделски характер. Има случаи, при които части от едно населено място, застроени с жилищни и селскостопански сгради, или пък ползвани като дворни места, остават извън регулационния план или пък биват изключени от него по силата на ПМС № 216/61 год. Въпреки това те могат да запазят селищния си характер, да не бъдат включени в блок на ТКЗС, нито пък да бъдат причислени към държавния поземлен фонд, както и да не бъдат отнети юридически и фактически от лицата, които ги владеят като дворни места. Такива земи не подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и следователно за тях не се прилага разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, нито пък те могат да бъдат включени във фонда по чл. 19 ЗСПЗЗ. В този фонд влизат само земите, които подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, но са останали незаявени в законните срокове. Ако лицата, които владеят такива земи, не притежават документ за собственост, те могат да се снабдят с нотариален акт по обстоятелствена проверка или пък да се позоват на придобивна давност в хода на един съдебен процес. За тези земи не е съществувала забраната на чл. 86 ЗС за придобиването им по давност, доколкото върху тях не е установено право на кооперативно земеползване и не са одържавени. Само този, който в съдебния процес оспорва възможността за придобиване на такъв имот по давност, следва да установи правоизключващото си възражение, като например докаже, че имотът е бил част от кооперативното земеползване или е бил одържавен или отнет по друг начин и следователно е подлежал на реституция по ЗСПЗЗ. Доколкото водените от ОСЗГ регистри не съставляват титул за собственост, те не биха могли да удостоверят преминаването на правото на собственост от патримониума на един правен субект в патримониума на друг правен субект, нито наличие на оригинерно основание за придобиване на собствеността, вкл. и от общината по реда на чл. 19 ЗСПЗЗ /решение № 972 от 27.10.2008 год. на ВКС по гр. д. № 3417/2007 год., I г. о., така и решение № 883 от 14.12.2010 год. по гр. д. № 1432/2009 год. І г. о./. Обективираните в мотивите към обжалваното решение правни изводи напълно съответстват на гореизложените постановки, като изложените оплаквания по никакъв начин не могат да мотивират извод за тяхната явна необоснованост. Извън констатацията за съществуването на заповед № 115/08.10.2008 год. на директора на Областна дирекция „Земеделие“ – Монтана и приложените към нея списъци с имоти, заведени като общински на основание чл. 19 ЗСПЗЗ, въззивният съд не е имало какво повече да обсъжда и разсъждава въз основа на тези документи, доколкото същите сами по себе си не могат да обосноват извод за осъществяване на предпоставките за придобиване на собствеността върху имота от общината. Много конкретно и разбираемо е посочено също така защо това възражение се отхвърля, а именно – като последица от приложението на правилата за разпределение на доказателствената тежест и неуспешното установяване от страна на общината на елементите от придобивното основание по чл. 19 ЗСПЗЗ. Що се касае до необсъждането на писмо изх. № АР-5263-1/06.10.2021 год. от Гл. дирекция Аграрно развитие към Министерство на земеделието, храните и горите, което според касатора установявало наличието на реституционни претенции от страна на праводателите на ищеца по цитираните сделки от 1997 год. – в него дословно е заявено: „уведомяваме, че няма формирани преписки относно наличие на реституционни претенции в ОСЗ Лом, респективно Поземлена комисия Лом, с титуляри посочените лица в заявлението“. При наличието на три последователни и категорични заключения на изслушаните вещи лица по отношение идентичността на имотите, както и констатацията, че становищата им кореспондират на останалия доказателствен материал, то няма как да бъде споделена тезата за очевидна неправилност в контекста на повдигнатите оплаквания. Ето защо, въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.