Определение № 1726 от 08.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3670/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Г. Т. срещу решение № 372 от 04.07.2024 г. по гр. д. № 270/2024 г. на Великотърновски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 393 от 01.03.2024 г. по гр. д. № 3454/2023 г. на Великотърновски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за осъждане на ответника Горнооряховски районен съд да заплати на ищеца сумата 6 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, причинени от разглеждане и решаване извън разумния срок на гр. д. № 1622/2023г. на Горнооряховски районен съд. Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че въззивният съд не е обсъдил всички относими към предмета на спора доказателства и всички доводи и възражения на страните, поради което е нарушил не само процесуалния закон, но и материалния закон – чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, постановявайки неправилен съдебен акт, който моли да бъде отменен. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 1 ГПК към касационната си жалба касаторът поставя в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК процесуалноправния въпрос: Следва ли въззивният съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, след като обсъди всички относими към спора доказателства, в мотивите на съдебното решение?, по който навежда разрешаването му в атакувания съдебен акт в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 60265 от 20.12.2021г. по гр. д. № 1701/2021г. на ВКС, IV г.о.; решение № 30 от 03.02.2022г. по гр. д. № 1701/2021г. на ВКС, IV г.о.; решение № 60291 от 20.12.2021г. по гр. д. № 1406/2021г. на ВКС, III г.о.; решение № 161 от 15.03.2021г. по гр. д. № 105/2020г. на ВКС, III г.o. решение № 182 от 19.11.2019г. по гр. д. № 4662/2018г. на ВКС, III г.о; решение № 222 от 12.02.2020г. по гр. д. № 92/2019г. на ВКС, III г.о; решение № 19 от 23.07.2019г. по гр. д. № 2026/2018г. на ВКС, III г.о.; решение № 122 от 28.10.2020г. по гр. д. № 611/2020г. на ВКС, III г.о.; решение № 16 от 02.03.2021г. по гр. д. № 1914/2020г. на ВКС, IV г.о., решение № 306 от 22.10.2019г. по гр. д. № 4482/2017г. на ВКС, IV г.о., решение № 48 от 06.04.2020г. по гр. д. №1610/2019г. на ВКС, IV г.о.; решение № 157 от 08.11.2011г. по т. д. № 823/2010г. на ВКС, ІІ т.о.; решение № 324 от 22.04.2010г. по гр. д. № 1413/2009г.на ВКС, ІV г.о.; решение № 237 от 24.06.2010г. по гр. д. № 826/2009г. на ВКС, ІV г.о. решение № 66 от 2.04.2015г. по гр. д. № 5813/2014г., на ВКС, III г.о., решение № 72 от 18.05.2017г. по гр. д. № 3619/2016г. на ВКС, III г. о.; решение № 30 от 07.05.2019г. по гр. д. № 2125/2018г. на ВКС, IV г.о.; решение № 73 от 11.07.2019г. по гр. д. № 2069/2018г. на ВКС, IV г.о.; решение № 50 от 29.04.2022г. по гр. д. № 3559/2021г. на ВКС, I г.о.; решение № 145/05.08.2021г. по гр. д. № 1178/2020г. на ВКС, IV г.о.; решение № 60224/04.08.2022г. по гр. д. № 914/2021г. на ВКС, IV г.о. и решение № 39 от 30.06.2022г. по т. д. № 56/2021г. на ВКС, I т.о.. Ответникът по касационната жалба - Горнооряховски районен съд не подава отговор на същата. Прокуратурата на Република България, конституирана на основание чл. 10, ал. 1 ЗОДОВ, не подава отговор на касационната жалба. Касационната жалба е допустима като подадена в срок от процесуално легитимирана страна и като насочена срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Предявеният иск е с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от бавно правосъдие по висящо гражданско дело. В исковата молба по настоящото дело, ищецът твърди, че е подал искова молба до Котелски районен съд, образувана в исково производство по гр. д. № 647/2022 г. по описа на Котелски районен съд на дата 21.11.2022 г., изпратено за разглеждане на Горнооряховски районен съд, където е образувано като гр. д. № 1622/2023 г., по което дело не се е провело нито едно открито съдебно заседание. Поддържа, че многократно е подавал заявления за предоставяне на електронен достъп по делото в ЕПЕП, но такъв не му е предоставен. Твърди, че от забавеното разглеждане на гр. д. № 1622/2023 г. по описа на Горнооряховски районен съд е претърпял неимуществени вреди - безпокойство и несигурност, разочарование и загуба на доверие в институциите, притеснение. Поддържа, че е претърпял и продължава да търпи в резултат на продължителността на исковото производство душевни болки и страдания (гняв, ярост, фрустриране, загубил е доверие в правосъдието, житейски дискомфорт). Като е обсъдил доводите и възраженията на страните и е анализирал приетите доказателства, въззивният съд е намерил за установено, че понастоящем висящото гр. д. №1622/2023 г. по описа на Горнооряховски районен съд, първоначално е образувано на 21.11.2022 г. като гр. д. № 647/2022 г. по описа на Котелски районен съд, след което е изпратено за разглеждане на Горнооряховски районен съд съгласно чл. 23, ал. 3 ГПК и там е постъпило с вх. № 8863/04.08.2023 г.. При висящността на гр. д. № 1622/2023 г. всички съдии от Горнооряховски районен съд са се самоотвели от разглеждане на делото в периода от 04.08.2023 г. до 01.09.2023 г., съвпадащ със съдебната ваканция, като с разпореждане № 2239/04.09.2023 г. на административния ръководител - председателят на Горнооряховски районен съд производството по делото е прекратено и е изпратено на Великотърновски окръжен съд за определяне по реда на чл. 23, ал. 3 ГПК на друг равен по степен съд, който да го разгледа. Предмет на гр. д. № 1622/2023 г. на Горнооряховски районен съд е предявен от К. Г. Т. против „Централна кооперативна банка“ АД осъдителен иск с правно основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 1 200 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконосъобразното действие по налагане на запор върху паричните средства на ищеца по разкритата на негово име банкова сметка по разпореждане на ЧСИ по ИД № 20218960400581, по време на извънредното положение в страната, ведно със законната лихва върху главницата от датата на завеждане на иска. След процедурата по чл. 23, ал. 3 ГПК, висящото гр. д. №1622/2023 г. на Горнооряховски районен съд е разгледано на първа инстанция като гр. д. № 3374/2024 г. по описа на Великотърновски районен съд и по него е постановено съдебно решение № 411 от 06.03.2024 г.. Към момента на приключване на устните състезания по настоящото дело пред въззивната инстанция - 04.06.2024г., горепосоченото гр. д. № 1622/2023 г. е висящо пред Великотърновски окръжен съд като в. гр. д. № 467/2024 г., образувано по въззивна жалба на ищеца Т. срещу постановеното първоинстанционно съдебно решение № 411 от 06.03.2024 г.. Приемайки, че ищецът разполага с правен интерес да предяви иска с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, Великотърновски окръжен съд е посочил, че по този иск държавата отговаря за причинените вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, §1 КЗПЧОС, като съдът съобразява общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора. Приел е, че уважаването на предявения иск предполага установяване от ищеца при условията на пълно и главно доказване, че в причинно - следствена връзка от нарушение на правото му на разглеждане и решаване на гр. д.№1622/2023 г. на Горнооряховски районен съд в разумен срок според чл. 6, §1 КЗПЧОС, е претърпял твърдените неимуществени вреди. Подчертал е, че според трайната съдебна практика, относно неимуществените вреди съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива (в този смисъл е посочил определение № 50744/19.10.2022 г. по гр. д. № 732/2022 г. на ВКС, III г.о.). Въззивният съд е заключил, че процесното гражданско дело е било висящо пред Горнооряховски районен съд в краткия период от един месец - от 04.08.2023г. до 04.09.2023г., съвпадащ със съдебната ваканция, през който всички съдии от Горнооряховски районен съд са се самоотвели от разглеждане на делото, поради което продължителността му пред този съд в никакъв случай не надхвърля разумния срок, следователно не е осъществена хипотеза на бавно правосъдие по смисъла на чл. 6, §1 КЗПЧОС. По време на разумната висящност на гр. д. № 1622/2023 г. по описа на Горнооряховски районен съд са се самоотвели всички съдии по щат в съда, поради което насрочване и провеждане на открито съдебно заседание по делото не е било дължимо процесуално действие. Решаващият съд е посочил, че предоставянето или непредоставянето на ищеца на електронен достъп до делото чрез ЕПЕП няма отношение към продължителността на съдебното производство и протичането му в разумен срок. Като е разсъждавал, че производството по гр. д. № 1622/2023г. на Горнооряховски районен съд към момента на приключване на устните състезания по настоящото дело пред въззивната инстанция, е висящо във въззивната му фаза пред Великотърновски окръжен съд и че общата му продължителност е 1 г., 6м. и 14 дни, е подчертал, че за вредите от забавяне на разглеждането и решаването на дело над разумния срок, дори те да са причинени с действия или бездействия на различни държавни органи, отговорно да ги обезщети лице е държавата. Това е така, тъй като се обезщетяват всички вреди, без оглед на това кой държавен орган е конституиран като субституент на държавата на страната на ответника (в този смисъл е цитирал решение № 161/15.03.202 1г. по гр. д. № 105/2020г. на ВКС, III гр. о.). Съобразявайки общата продължителност на процесното гражданско производство, не само пред настоящия ответник - Горнооряховски районен съд, а и пред останалите съдилища, които са го разглеждали до момента, въззивният съд след преценка на обстоятелствата по чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ - предмета му (облигационен иск с правно основание чл.49 вр. чл.45 ал.1 ЗЗД), фактическата и правната му сложност, изпълнението на процедурата по чл. 23, ал. 3 ГПК и изпращането му за разглеждане в друг равен по степен съд, е заключил, че не е осъществена хипотезата на бавно правосъдие по висящо дело, тъй като времето, през което е гледано не надхвърля разумния срок според чл. 6, §1 КЗПЧОС. Поради отсъствието на тази предпоставка като елемент от фактическия състав на правото по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, е намерил предявеният иск за неоснователен. Отделно от това, решаващият съд е посочил, че дори ищецът да беше доказал разглеждане на висящото дело в неразумен срок, липсват каквито и да било доказателства за настъпването в причинно - следствена връзка с него на каквито и да било неимуществени вреди. Разгледал е и оплакванията на ищеца във въззивната жалба за допуснати от първостепенния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които е намерил за неоснователни. Посочил е, че и първоинстанционното и въззивното производство са разгледани и решени в едно открито съдебно заседание, като първоинстанционното решение е обявено след проведеното открито съдебно заседание в рамките на едномесечния срок, за което ищецът е бил редовно призован, при спазване на чл. 56, ал. 3 ГПК, но не се е явил лично и не е представляван, без да е посочил уважителни причини за неявяването си, поради което не са извършени наведените във въззивната жалба процесуални нарушения. Поставеният единствен правен въпрос от касатора, посочен по-горе, осъществява общото основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но спрямо него не е налице наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Правният въпрос е разрешен изцяло в съответствие с практиката на ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според последната (ППВС №1/ 13.07.1953 г., ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г. на ІV г.о. на ВКС и др.), при действащия ГПК, въззивната инстанция като втора решаваща инстанция извършва самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция доказателствен материал при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК, като излага собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждане на всички приети и относими доказателства и защитни позиции (доводи и възражения) на страните в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. Видно от мотивите на обжалвания акт, въззивният съд е обсъдил изложените от страните доводи и възражения, вкл. релевираните оплаквания във въззивната жалба на ищеца за допуснати нарушения на процесуалния закон от първоинстанционния съд, както и приетите по делото относими доказателства, като е изложил собствени фактически и правни мотиви, след което е намерил предявеният иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за неоснователен. Решаващият съд е анализирал всички относими факти и доказателства към фактическия състав на правото по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, в тяхната съвкупност и взаимовръзка, след което е извел фактическите и правни аргументи за отсъствието на нарушено право на разглеждане на висящото гражданско дело извън разумния срок по смисъла на чл. 6, §1 КЗПЧОС, което обстоятелство е достатъчно за отхвърляне на предявения иск като неоснователен. Съобразявайки, че отделните държавни органи в качеството си на ответници по исковете по чл. 2б ЗОДОВ са процесуални субституенти на един правен субект – държавата, е отчел общата продължителност на процесното дело, от образуването му до фазата, в която е висящо, до момента на приключване на съдебното дирене по настоящото дело пред втората съдебна инстанция, която обща продължителност е намерил за ненадхвърляща разумния срок, анализирайки всички обстоятелства, които са от значение за извършването на тази преценка съобразно чл. 6, §1 КЗПЧОС, чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ и практиката на ЕСПЧ и ВКС по тези норми. Направеният решаващ извод, че продължителност от 1 г., 6м. и 14 дни за облигационен спор, почиващ на деликтно основание, до фазата, в която се намира последният – въззивно производство по въззивна жалба срещу първоинстанционно решение, се явява разумна, е съответен и на формираната константна практика на ВКС по чл. 290 ГПК (решение № 48/06.04.2020 г. по гр. д. № 1610/2019 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 50280/11.09.2023 г. по гр. д. № 4210/2021 г. на ВКС, ІV г.о. и др.), според която релевантна за отговорността на държавата по чл. 2б ЗОДОВ е общата продължителност на съдебното производство – от предявяването на иска до приключването му с влязъл в сила съдебен акт, като спазването или неспазването на инструктивните срокове за извършването на отделни съдопроизводствени действия е без значение. Според тази практика е възможно общата продължителност на делото да е в нарушение на изискването за разумен срок, въпреки че отделните етапи в производството са имали разумна продължителност, и обратното – при допусната забава в отделна част на производството да няма нарушение на чл. 6, § 1 КЗПЧОС, ако общата продължителност на делото не е прекомерна според фактическата и правната му сложност. В гореизложения контекст е важно да се подчертае, че предявяването на иск за обезщетение на вреди от бавно правосъдие по висящо производство, не е пречка за предявяване на иск по чл. 2б ЗОДОВ и след приключването му с влязъл в сила съдебен акт. Атакуваното решение не е в противоречие, а изцяло съответства както на практиката на ВС и ВКС по обсъждания правен въпрос, така и на останалата съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, относима към исковете по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ. Поради това не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правния въпрос и касационен контрол не следва да бъде допускан. Всички останали оплаквания на ищеца в касационната му жалба и изложението към нея, макар оформени като въпроси („Нарушава ли се принципа на диспозитивното начало по чл. 6, ал. 2 ГПК при избора на ответник по конкретно дело по иск по чл. 2б, ал. 3 ГПК, а оттам и гаранцията по чл. 6, §. 1 КПЧОС ?“; „Какво е съдебното решение на въззивната инстанция при липса на годен правен въпрос, който да се изведе от мотивите на атакуваното въззивно решение, редом с необсъждане на другите елементи от фактическия състав на чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ и в съпоставка с критериите по чл. 6, §. 1 от ЕКЗПЧОС ?“; „Необсъждането в мотивите на въззивното съдебното решение на всеки от елементите от фактическия състав на чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ, може ли да се приравни на липса на мотиви ?“ и „Как следва да прилага съдът действащата силна, макар и оборима, презумпция, че неразумната продължителност на дадено производство причинява вреди?“) не удовлетворяват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В по-голямата си част те съставляват доводи за неправилност на атакуваното решение, които изискват преценка на конкретните установени факти по конкретното дело и изведените въз основа на тях правни изводи, която е недопустимо да бъде извършвана в настоящото производство по чл. 280 ГПК, в което се провежда единствено селекция на касационните жалби. В друга част, те се отнасят до неосъществени хипотези касателно мотивите на обжалвания акт или до други елементи от фактическия състав на правото по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, извън изискуемата и приета за неустановена неразумна продължителност на висящото дело, поради което са без значение за крайния изход на конкретния спор по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ. При отсъствието на един от кумулативно изискуемите елементи от фактическия състав на субективното право на обезвреда по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, а именно неразумна продължителност и необосновано забавяне на съответното производство, не е необходимо да се изследва наличието и на останалите елементи от сложния фактически състав, за да се отхвърли искът с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ като неоснователен. В тази връзка, въззивният съд е процедирал съобразно гореизложеното и не е дължал излагане на мотиви досежно другите, неосъществени елементи от състава на предявеното субективна право. Водим от горното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение