Определение № 352 от 26.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 2278/2019 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от Д. В. М. против решение № 40/16.05.2019г. по т.д. № 69/2019г. на Бургаски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 342/19.12.2018г. по т.д. № 417/2017г. на ОС-Бургас е признато за установено по отношение на касатора, че същият дължи на „Банка ДСК”ЕАД, [населено място] сума в общ размер на 276003,82 евро, включваща: 194 883,90 евро главница по кредитен договор за покупка на недвижим имот от 08.11. 2005 г., ведно със законната лихва за забава върху нея от 05.07.2017г., до окончателното й изплащане; договорна (възнаградителна) лихва върху посочената главница в размер на 74 166.86 евро, начислена за периода 05.07.2014г.- 21.06.2017 г.; обезщетение за забава в общ размер от 2195. 62 евро, включващо: обезщетение от 1473,40 евро по т.20.1 от Общите условия към споразумение от 26.11.09г., подписано към горепосочения кредитен договор, дължимо за периода 05.07.2014 г.- 21.06.2017 г. и обезщетение от 722,22 евро по т.20.2 от горепосочените Общи условия, дължимо за периода 22.06.17г.-04.07.17г.; вземане за такси и разноски на основание договор за кредит от 08.11.05г. в общ размер от 4757,44 евро, за периода от 05.07.12г.до 04.07.2017г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК- № 250/ 06.07.17г., по ч.гр.д. №427/2017г. по описа на Районен съд - Поморие. В касационната жалба се излагат оплаквания за недопустимост, при условията на евентуалност за неправилност на обжалваното решение и за наличие на основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касацията „Банка ДСК”ЕАД оспорва основателността на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски за касационната инстанция. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск с правно осн. чл.422 ГПК вр. чл.430 ТЗ, който е допустим. Изложени са съображения, че предходното т.д. № 268/2013г. на БОС е приключило с влязло в сила решение за отхвърляне на иска по чл.422 ГПК на същия кредитор срещу същия длъжник въз основа на същия договор за кредит, но само защото кредиторът не е уведомил длъжника, че обявява кредита за предсрочно изискуем. Според въззивната инстанция при предходното разглеждане на спора няма произнасяне относно дължимостта на вноските с настъпил падеж и този въпрос въобще не е бил повдиган. С отхвърлителното решение е било отречено не вземането за вноските по кредита изобщо, а правото на ищеца да получи предсрочно неиздължената част от него, т.к. към конкретния момент не са били налице визираните от закона и договора предпоставки за това. БАС е установил сключването на договор за банков кредит между банката и касатора. Последният е получил отпуснатата сума в размер на 200 000 евро за закупуване на нива в землището на [населено място]. Разгледани са били условията по кредитния договор относно крайния срок за издължаване и падежите на месечните вноски по погасителен план, размерът на възнаградителната лихва и начина на промяната й, правото на банката при забава в плащанията на главница и/или лихви да обяви остатъка от кредита за предсрочно изискуем; утоворени са били санкционни лихви при забава за връщане на кредита. БАС е обсъдил сключено на 26.11.2009г. допълнително споразумение, в което страните са определили размера на дълга към този момент, формиран от остатъка от главницата в размер на 190 603,10 евро, от дължима редовна лихва в размер на 11 208,66 евро и дължима наказателна лихва в размер на 3963,77 евро. Констатирал е, че страните са направили взаимни отстъпки. Банката се е отказала от вземане в размер на 2859,30 евро – наказателни лихви. Уговорен е нов погасителен план с 12м. гратисен период, през който месечно кредитополучателят е следвало да погасява по 850 евро, които представляват част от дължимата месечна възнаградителна лихва на банката. Съответно длъжникът се е съгласил на капитализиране на непогасената част от лихвата към остатъка от главницата на кредита на първия работен ден, следващ последната падежна дата от гратисния период. Постигнато е споразумение за правните последици при настъпване на предсрочна изискуемост, поради някое от предвидените в ОУ обстоятелства, след изтичане на гратисния период, както и за нов размер на възнаградителна лихва от 10,20%, считано от датата на допълнителното споразумение. Съдът е констатирал и подписването на ОУ към споразумението, в чл.20.1 от които е определен размерът на наказателната лихва при просрочие на месечна вноска, а в чл.20.2 от същите ОУ са предвидени предпоставки за обявяване на предсрочна изискуемост и е определен размерът на наказателната лихва, начислявана върху остатъка на кредита за периода до подаване на молбата за събирането му по съдебен ред. След обсъждане на заключенията на ССЕ съдът е приел, че последната редовно погасена вноска по процесния кредит е с падеж 18.06.2010г. Кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем с връчване на нотариална покана от кредитора на длъжника на 02.06.2017г. БАС е счел, че оспорените от касатора клаузи на чл.20.1 и чл.20.2 от ОУ към допълнителното споразумение не са нищожни поради неравноправен характер, тъй като до преструктуриране на кредита не се е стигнало поради тежко финансово състояние на кредитополучателя, той е бил запознат към момента на сключване на споразумението с ОУ към него и ги е подписал. Освен това банката не е приложила наказателната лихва по чл.20.1 от ОУ, а по-ниската такава, уговорена в чл.19.1. и чл.19.2 от основания договор за кредит. По отношение на чл.20.02 от ОУ към допълнителното споразумение въззивната инстанция е посочила, че той има идентично съдържание с чл.19.3 от договора за кредит, а тази разпоредба не е била оспорена от длъжника. За основателно е било преценено възражението за нищожност на клаузата на чл.7 от договора за кредит относно възможността банката едностранно да изменя договорения лихвен процент, но практически съдът е констатирал, че само за периода 18.11.2008г.-26.11.2009г. банката е прилагала различен от първоначално договорения лихвен процент, а след това с допълнителното споразумение изрично страните са променили същия на 10,20%. Въззивният съд е отхвърлил възражението за нищожност на чл.2.3 от допълнителното споразумение относно капитализиране на възнаградителните и санкционни лихви към главницата. След като се е позовал на задължителните указания по т.1 от ТР № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС решаващият състав е намерил, че дължи произнасяне по отношение на вноските с настъпил падеж към датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем и спрямо тях следва да се разгледа възражението за погасяване по давност на задълженията, вкл. и относно наказателни лихви за тези неплатени вноски, като за времето на протичане на производството по предходното т.д. № 268/2013г. на БОС между страните давността не се счита спряна, защото липсва идентичност на спора, а и поради отхвърляне на иска приложение намира чл.116, б.”б” ЗЗД. Като е съобразил изчисленията на вещото лице по ССЕ и е приложил съоветно петгодишна давност за вземанията за главница и тригодишна за вземанията за договорни и санкционни лихви, БАС е констатирал дължимите към 05.07.2017г. /датата на подаване на заявлението/ от Д. М. задължения по процесния договор за кредит. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя множество процесуалноправни и материалноправни въпроси. Процесуалноправните въпроси имат обуславящо значение за всички други материалноправни въпроси, тъй като първите според формулировката им в раздел I от изложението касаят приложението на чл.299, ал.1 ГПК, т.е. имат отношение към допустимостта на иска. Обосновани са с довод, че след като между същите страни е налице влязло в сила съдебно решение за отхвърляне на иск с правно осн. чл.422 ГПК, предявен от кредитора въз основа на същия договор за кредит, но при недоказано твърдение за настъпила предсрочна изискуемост към момента на подаване на предходно заявление за издаване на заповед по чл.417 ГПК, то повторно предявеният иск с правно осн. чл.422 ГПК въз основа на посочения договор за кредит е недопустим изцяло, евентуално в частта на претендираните вноски с настъпил към датата на приключване на устните състезания по предходното дело падеж. На осн.чл.280, ал.2, пр.2 ГПК касационата инстанция е длъжна и служебно да допусне въззивното решение до касационно обжалване при вероятна недопустимост на същото. Съставът на ВКС, като изхожда от спецификата на настоящия случай, намира, че за проверка допустимостта на атакуваното въззивно решение следва да бъде допуснато касационното му обжалване. Всички останали правни въпроси, тъй като касаят правилността на обжалваното въззивно решение, ще бъдат обсъдени в зависимост от произнасянето на съда по допустимостта на иска по чл.422, ал.1 ГПК. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът Д. М. следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 10796,30лв. Водим от което, ВКС