Определение № 33 от 20.01.2017 г. на ВКС по т. д. № 1084/2016 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. М. Х., чрез законния си представител Н. А. Х. и И. М. Х. от [населено място], общ. К., обл. К. и касационна жалба на ЗК [фирма], [населено място] срещу решение № 1386/29.06.2015 г. по гр. д. № 57/2014 г. на Софийски апелативен съд. Касаторите М. М. Х. и И. М. Х. обжалват въззивното решение в частта, с която е отменено решение № 1967/19.03.2013 г. по гр. д. № 4162/2012 г. на Софийски градски съд и са отхвърлени исковете им срещу ЗК [фирма] за заплащане на основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ на обезщетение за неимуществени вреди за суми от по 20000 лв., представляващи разлики между сумите от по 20000 лв. и присъдения размер от по 40000 лв. и за заплащане на обезщетение за имуществени вреди за сумата от 16660,22 лв. на М. Х. и 4066,18 лв. за И. Х., както и в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата между сумите от по 40000 лв. до по 60000 лв., и в частта за отхвърляне на исковете за заплащане на обезщетение за имуществени вреди на М. Х. за сумата над 31213.78лв. до 47874 лв. и за И. Х. за сумата над 10773.82 лв. до 14840 лв. Касаторите М. Х. и И. Х. поддържат, че решението на апелативния съд е неправилно поради противоречие с материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост – чл. 281, т. 3 ГПК, както и че са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Касаторът ЗК [фирма], [населено място] обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд и същият е осъден да заплати обезщетения за неимуществени вреди на М. Х. и И. Х. от по 20000 лв., както и в частта, в която е отменено решението на СГС и е осъден да заплаща присъденото обезщетение на М. Х. в размер на 31213,78 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди по 222,96 лв. месечно от датата на настъпване на ПТП – 19.01.2008г. до навършване на пълнолетието – 23.09.2019г. и на И. Х. сумата от 10773,82 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди по 195,88 лв. месечно от датата на настъпване на ПТП – 19.01.2008г. до навършване на пълнолетието на 07.07.2012г. Касаторът ЗК [фирма] поддържа, че въззивното решение е постановено в противоречие с материалния закон – чл. 281, т. 1, пр. 1 ГПК, както и че са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответниците по касационната жалба на ЗК [фирма] – М. Х. и И. Х. оспорват същата. Претендират разноски. Ответникът по касационната жалба на М. Х. и И. Х. - ЗК [фирма] не взема становище по същата. Третото лице – помагач Х. М. Б., [населено място], общ.К., обл.К. не взема становище по касационните жалби. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение Софийският апелативен съд е приел за установено, че Х. М. Б. на 19.01.2008 г. в [населено място], общ. К., обл. К. при управление на л. а. марка „Фолксваген Голф 3“ с ДК [рег.номер на МПС] е нарушил чл. 20, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП, като е причинил по непредпазливост ПТП, вследствие на което е настъпила смъртта на М. М. Х. от [населено място], общ. К.. С определение от 11.05.2009 г. по нохд № 67/2009г. на основание чл.384, ал.1 във връзка с чл.382, ал.7 НПК Кърджалийският окръжен съд е одобрил постигнатото споразумение между адв. Ф. С., защитник на Х. Б. – от една страна, а от друга – прокурор Д. К. и със съгласието на адв. П. С. в качеството му на повереник на частните обвинители – Н. Х., И. Х., Х. М., И. Х. и М. Х., с което Х. Б. се признава за виновен в престъпление по чл. 343, ал. 3, пр. 3, б. „б“, във вр. с ал. 1, б. „в“, във вр. с чл. 342, ал. 1 НК. По делото е било безспорно, че между собственика на автомобила и ЗК [фирма] е бил сключен валиден застрахователен договор по застраховка „Гражданска отговорност”, както и че с две извънсъдебни спогодби от 18.12.2009г. между М. Х. и застрахователя, съответно между И. Х. и застрахователя, страните са се споразумели всеки един от увредените да получи обезщетение от по 60000 лв. за всички имуществени, неимуществени вреди и пропуснати ползи, настъпили вследствие смъртта на техния баща – М. Х.. Софийският апелативен съд е определил размера на обезщетенията по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, във вр. с чл. 45 и чл. 86 ЗЗД за имуществени и неимуществени вреди съобразявайки критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД. Преценени са обемът, характерът и тежестта на уврежданията, интензитетът и продължителността на търпените болки и страдания, физическите и психологически последици за увредените, като е отчетено остатъчното явление на трудно общуване на децата, което предполага затруднение в социализирането им и липсата на пълен обем на родителска грижа по отношение на възпитанието и отглеждането им. От общия размер на обезщетенията за неимуществени вреди от по 80000 лв. са приспаднати платените от застрахователя суми от 60000 лв. Обезщетенията за имуществени вреди са определени съобразно необходимите средства за издръжка на децата, като с оглед общността на задължението на родителите да издържат децата си, съдът е присъдил пропуснати ползи в размер на половината от сумите от издръжка. Въззивният съд е изложил съображения, че искът за заплащане на обезщетение за разликата над размера на изплатеното от застрахователя обезщетение по извънсъдебно споразумение е допустим, тъй като извънсъдебната спогодба не се ползвала със сила на пресъдено нещо и не погасявала правото на иск. Прието е, че тази спогодба можела да бъде зачетена от съда при последващ спор между страните, ако с нея ясно е определен предметът, по който е постигнато взаимното съгласие. Според решаващият състав спогодбата съдържала отказ от права, заявени от малолетното и непълнолетното дете, които са недействителни. По касационната жалба на М. и И. Х. настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са релевирали основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и са поставени следните въпроси, по които твърдят, че се е произнесъл въззивния съд: 1. „Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от увредено в резултат на ПТП лице, в хипотезата на предявен иск срещу застрахователя?“; 2. „Следва ли въззивният съд като съд по същество на спора да направи свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи, като изследва всички относими и допустими доказателства във връзка с направените оплаквания и доводи във въззивната жалба?“; 3. „Следва ли да се редуцира наполовина размерът на обезщетението за имуществените вреди на малолетно и непълнолетно дете, изразяващо се в неполучена издръжка от починал родител, при отчитане на приноса на другия родител при предявен иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) срещу застрахователя на виновния водач на МПС, причинил ПТП?“. Първият поставен въпрос за прилагане на принципа на справедливост при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по предявен иск срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” по чл.226, ал.1 КЗ /отм./, е от значение за решаването на спора по конкретно дело, но не е налице втората група предпоставки за допускане на касационното обжалване – решаването му да е в противоречие с практиката на ВКС, респ. да е решаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното прилагане на закона. Противоречието в решението на въззивния съд по материалноправния въпрос предполага неправилно прилагане на норми от действащото право, по тълкуването на които е налице практика на ВКС, или липсата на единна практика на съдилищата. Обезщетението на пострадалия по прекия иск срещу застрахователя се определя от съда по справедливост съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД, като практиката (ППВС № 4/68г., ППВС № 2/84г., ППВС № 4/61г. и ППВС № 5/69г.) се е ориентирала към критерии за вида и характера на уврежданията, продължителността и интензитета на търпените болки и страдания, възрастта на пострадалия, както и съпричиняването за настъпване на вредоносния резултат, които се решават от съда според приетите за доказани факти по спора. Съобразяването на критериите е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай. Следователно, размерът на обезщетението за неимуществени вреди няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон, решаването на който би могло да бъде в противоречие с установена и задължителна практика на ВКС. Постановените решения от съдилищата за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди при спазване на критерия за справедливост отчитат фактите и обстоятелствата по конкретния спор, поради което определянето на размера им не подлежи на уеднаквяване, поради което не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. По въведения втори въпрос ВКС се е произнесъл в т.2 на Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.13г. на ОСГТК. Даденото разрешение е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Дейността на въззивния съд обаче не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. В случая касаторите не са обосновали противоречие между въззивното решение и ТР № 1/13г. на ОСГТК на ВКС. В мотивите на обжалваното решение съдът е обсъдил фактите и доказателствата, имащи значение за произнасянето по спора, които съобразно и с въведените във въззивната жалба доводи сочат на съответствие на обжалвания акт със задължителната съдебна практика. Заявеният от касаторите въпрос, обвързан и с основанията в касационните жалби за неправилност на решението, представлява оплакване за необоснованост по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Необосноваността на въззивното решение не подлежи на преценка в производството по чл.288 ГПК, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. По третия въпрос касаторите релевират допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - противоречие на въззивното решение със задължителна съдебна практика (т. III.1 от ППВС № 4/1961г., т. 8 от ППВС №4/1968г. и решение № 169/28.02.2012г. по т.д.№ 762/2010г. на ВКС, II т. о.) в частта, с която присъдените обезщетения за пропуснати ползи са намалени наполовина. Съставът на ВКС намира, че въззивният съд е постановил обжалваното решение в съответствие с посочената от касаторите практика. От обстоятелството, че в посочените постановления и решение по реда на чл. 290 ГПК не е посочено изрично, че при определяне на обезщетението за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи от неполучаването на издръжка от починалия родител следва присъденото обезщетение да се редуцира с оглед приноса на преживелия родител, не може да се направи извод, че обезщетението включва пълният размер на необходимите средства за издръжка на непълнолетните деца. Съгласно разпоредбата на чл. 143, ал. 2 СК родителите дължат издръжка на своите ненавършили пълнолетие деца и същите имат равни права и задължения - чл. 122, ал. 2 СК. В този смисъл са решение № 100/28.07.2011г. по т.д.№ 645/2010г. на ВКС, І т.о. и решение № 158/28.12.2011г. по т.д.№ 157/2011г. на ВКС, I т.о., в които се приема, че при определяне на обезщетението за имуществени вреди – пропуснати ползи от неполучена издръжка от починал родител, следва да бъде взет и конкретният принос на преживялия родител. По тези съображения съставът на ВКС намира, че въззивният съд е постановил решението си в съответствие със задължителната практика на ВКС, поради което касационното обжалване не следва да се допуска на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Алтернативното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е обосновано от касаторите. Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Съществуването на трайна практика на ВКС по поставения правен въпрос изключва приложението на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По касационната жалба на ЗК [фирма]. Касаторът е поставил по реда на чл.280, ал.1, т.2 ГПК следните въпроси: 1.„Погасява ли подписването на извънсъдебна спогодба правата на пострадалите да претендират обезщетения над изплатените извънсъдебно суми?”, 2.”Има ли извънсъдебното споразумение погасителен ефект в отношенията между страните по повод същия спор?”, както и въпрос за прилагане на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД. По първите два въпроса касаторът сочи решение № 203/19.07.2013г. по гр.д.№ 345/2013г. на Сливенския окръжен съд, решение № 60/18.03.2014г. по гр.д.№ 184/2012г. на Габровския окръжен съд, решение от 10.02.2012г. по гр.д.№ 355/2011г. на Старозагорския окръжен съд, решение № 346/01.03.2012г. по гр.д.№ 3159/2011г. на САС, решение № 21/04.01.2013г. по гр.д.№ 2575/2012г. на САС и решение № 6/06.01.2012г. по гр.д.№ 574/2011г. на ВнАС, а по третия - противоречие с ППВС №4/68г. Поставените първи два въпроса са с аналогично съдържание. От цитираната от касатора практика на съдилищата не се установява противоречиво разрешаване на обуславящия за спора правен въпрос. С решение № 203/2013г. на С. е отхвърлен иск на пострадалия срещу делинквента предвид на сключено споразумение между тези две лица и застрахователя, а с решение № 60/18.03.2014г. на ГОС е присъдено обезщетение за вреди, настъпили след сключено със застрахователя споразумение. В решението от 10.02.2012г. на СтОС не е коментирано сключено споразумение, а заплатеното доброволно извънсъдебно обезщетение. В решение № 346/01.03.2012г. на САС е прието, че независимо от сключеното споразумение със застрахователя обезщетение се дължи за всички причинени на пострадалия вреди, тъй като със споразумението не са били уредени изцяло отношенията във връзка с увреждането. С решение № 21/04.01.2013г. на САС и решение № 6/06.01.2012г. на ВнАС са зачетени материалноправните последици на сключеното между пострадалия и застрахователя споразумение. В този смисъл в практиката на съдилищата даденото разрешение е, че сключената спогодба с предмет, напълно идентичен с правоотношението по съдебния спор, е задължителна на съда и го обвързва. В решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, но не в напълно идентични хипотези - решение № 306/07.06.2011г. по гр.д.№ 1556/2009г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 478/22.07.2010г. по гр.д.№ 943/2009г. на ВКС, ІV г.о., е прието, че при положение, че споразумението на пострадалия със застрахователя е валидно и покрива изцяло всички вреди или някои от тях, той няма основание да търси репарация за същите отново по съдебен път, нито от застрахователя, нито от делинквента. Неудовлетворена вреда би била налице, само при търсене на обезщетение за вреди, които не са били предмет на споразумението – други по вид или новонастъпили (напр. при ексцес, последващи разходи за лекарства и лечение и пр.); поради нищожност на споразумението или унищожаването му; както и, когато споразумението е било ограничено до лимита на сключената застраховка, която обаче не покрива вредите – тогава отговорността на делинквента може да се ангажира за разликата. По тези съображения е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване за проверка съответствието на въззивното решение с практиката на ВКС по уточнения от състава въпрос: „Подписването на извънсъдебна спогодба със застрахователя погасява ли правата на пострадалите да претендират по съдебен ред обезщетения на основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ над изплатените им по спогодбата суми?”. По поставения въпрос от касатора ЗК [фирма] за критериите по чл.52 ЗЗД касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като по същия съставът на ВКС ще се произнесе в зависимост от отговора на въпроса, по който допуска касационно обжалване. На основание чл. 18, ал. 1, т. 2 Т. по ГПК касаторът – ЗК [фирма], следва да внесе държавна такса в размер на 1639.75 лв. по сметка на ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд