Определение № 3528 от 14.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1157/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „А.“ О. срещу решение № 1543 от 01.12.2022 г. по в.гр.д.№ 1872 от 2022 г. на Варненския окръжен съд, II състав, поправено за допусната в него очевидна фактическа грешка с решение № 171 от 15.02.2023 г. по същото дело, с което е отменено първоинстанционно решение № 171 от 19.07.2022 г. по гр.д.№ 217 от 2022 г. на Районен съд- Провадия в обжалваната му част и вместо него е постановено решение за уважаване на предявения от Л. Б. М. и Б. Б. М. срещу „А.“ О. иск по чл.108 ЗС и в неговата осъдителна част- за предаване владението върху нива с площ от 10,500 дка, находяща се в землището на [населено място], м.“Окопа“, представляваща поземлен имот с идентификатор ..... по кадастралната карта на [населено място], общ.В., обл.В., одобрена със заповед № РД-18-1070 от 09.05.2018 г. на ИД на АГКК.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно, незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на процесуалните правила и очевидно неправилно- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезите на недопустимост и очевидна неправилност на решението. Твърди се противоречие на решението със следната практика на ВКС: решение № 8 от 19.02.2014 г. по гр.д.№ 5109 от 2013 г. на ВКС, ГК, II г.о., Тълкувателно решение № 1 от 16.01.2019 г. по тълк.гр.д.№ 1 от 2018 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 62 от 15.10.2020 г. по гр.д.№ 4388 от 2019 г. на ВКС, ГК, II г.о.

В писмен отговор от 06.03.2023 г. ответниците по касационната жалба Левент Б. М. и Б. Б. М. оспорват жалбата. Молят касационното обжалване на решението на Варненския окръжен съд да не бъде допускано и да им се присъдят направените по делото разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в едномесечния срок по чл.283 ГПК /касаторът е получил препис от въззивното решение на 12.12.2022 г., а касационната жалба е подадена на 12.01.2023 г./ и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижим имот, което подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК, при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да постанови решението си за уважаване на предявения от Левент Б. М. и Б. Б. М. срещу „А.“ О. иск по чл.108 ЗС и в неговата осъдителна част, въззивният съд е приел, че ответното дружество няма основание да държи процесния имот. Договорът за аренда от 06.10.2014 г. е бил сключен с лице, което не е собственик на имота към момента на сключването му /от дядото на ищците И. И., който е дарил този имот на сина си и баща на ищците Б. И. М. още през 2003 г./ и като такъв е непротивопоставим на действителните собственици. Относно непротивопоставимостта на договора за аренда, сключен от несобственик, по отношение на действителните собственици съдът е цитирал практика на ВКС. Прието е и че получаването на суми по арендния договор от ищците, които не са страни по договора, не ги обвързва с този договор.

Предвид тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице посочените основания по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението:

На първо място, касационното обжалване не следва да се допуска на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като касаторът не е посочил правен въпрос, който е обусловил изводите на съда в обжалваното решение и произнасянето по който противоречи на практиката на ВКС. Съгласно приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, непосочването на такъв конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е самостоятелно основание за недопускане на касационното обжалване.

Касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК не следва да се допуска и на още едно основание: защото няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посочената от касатора практика на ВКС:

1. В решение № 8 от 19.02.2014 г. по гр.д.№ 5109 от 2013 г. на ВКС, ГК, II г.о. е прието, че сключването на договор за аренда представлява управително действие, поради което не може да обоснове извод за наличие на явно и несъмнено владение. В обжалваното решение не е прието нещо различно. Прието е, че ответникът не е владелец на имота, а само негов държател по облигационен договор, който обаче не може да се противопостави на действителните собственици. Същевременно, напълно в съответствие със съдебната практика е прието, че ревадикационният иск е основателен и може да се уважи не само срещу владелец, но и срещу всеки държател на собствения на ищеца имот.

2. В Тълкувателно решение № 1 от 16.01.2019 г. по тълк.гр.д.№ 1 от 2018 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че материалноправните предпоставки по чл.3, ал.4 от Закона за арендата в земеделието /ДВ, бр.13 от 2012 г./ не попадат в обхвата на дължимата от съдията по вписванията проверка при вписване на анекс към договор за аренда в земеделието или на нов договор за аренда в земеделието. В обжалваното решение въобще не е обсъждан този въпрос, тъй като същият не е от значение на конкретното дело: за основателността на иска по чл.108 ЗС от значение е дали арендният договор от 06.10.2014 г. може да се противопостави на действителните собственици на имота, а не дали при вписването му съдията по вписванията е следвало да провери наличието на материалноправните предпоставки по чл.3, ал.4 ЗАЗ за сключването му.

3. В решение № 62 от 15.10.2020 г. по гр.д.№ 4388 от 2019 г. на ВКС, ГК, II г.о. е прието, че процесуално недопустимо е решение по искова молба, в която има противоречие между обстоятелствена част и петитум. По настоящото дело съдът не е констатирал такова противоречие, поради което и няма съмнение, че постановеното решение е допустимо.

Не са налице и останалите основания на чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Варненския окръжен съд: Няма вероятност решението да е нищожно, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание.

Решението не е и очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС, ЗАЗ и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Неоснователно се твърди, че решението е очевидно неправилно, тъй като явно необоснован бил изводът на съда, че процесният имот се държи от ответника, въпреки че не бил ограден и никой не пречел на ищците да осъществяват фактическа власт върху него. За да достигне до извод за основателност на предявения иск по чл.108 ЗС в неговата осъдителна част, напълно в съответствие със закона и практиката съдът е приел, че от значение за основателността на иска е дали ответникът е бил във владение или държане на имота към момента на завеждане на исковата молба, а не към момента на приключване на делото. А с оглед събраните по делото доказателства /договор за аренда от 06.10.2014 г., извлечение от разплащателна ведомост за платена рента за периода от 2015-2019 г., платежни нареждания за преведена от ответника по сметка на ищците рента за 2020 г. и 2021 г./ и становището на пълномощника на ответника, заявено в първото по делото съдебно заседание, че ответникът не е владелец, а само държател на процесната земя и е готов да я предаде на ищците, обоснован е изводът на съда, че към момента на завеждане на делото ответникът е бил държател на процесния имот.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Варненския окръжен съд не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответниците по жалбата направените от тях разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 1 500 лв.

По изложените съображения, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение