Определение № 2376 от 08.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1913/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Р. Г. и Н. И. Г., подадена чрез адв. М. А., срещу въззивното решение № 23/13.02.2025 г. по в. гр. д. № 566/2024 г. на Сливенския окръжен съд в следните части: в частта, с която е обезсилено като недопустимо решение № 148/04.10.2024 г. по гр. д. № 145/2023 г. на Районен съд – Нова Загора за отхвърляне на предявения от И. Р. Г. и Н. И. Г. иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, за направени подобрения в процесния имот в периода 2012 год. – 2022 год. и цена в размер на 12 000 лв., наведен с възражение с отговора на исковата молба, като в тази част производството по делото е прекратено, както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на предявените от Т. Р. И. и Р. Л. Й. искове с правно основание чл. 124 ГПК, като е признато за установено по отношение на жалбоподателите, че ищците са собственици, в режим на съпружеска имуществена общност на недвижим имот, находящ се в [населено място], [община], област С., а именно: дворно място, съставляващо УПИ *, в квартал 28 по плана на населеното място, ведно с находящите се в него едноетажни: паянтова жилищна сграда със застроена площ от 50,00 кв. м., масивна жилищна сграда със застроена площ от 6,00 кв. м., паянтова жилищна сграда със застроена площ 10,00 кв. м., масивна стопанска сграда със застроена площ 16,00 кв. м., паянтова стопанска сграда със застроена площ 8,00 кв. м., паянтова стопанска сграда със застроена площ 48,00 кв. м., ведно с всички подобрения, приращения и трайни насаждения в имота, придобит в режим на съпружеска имуществена общност, чрез възмездна сделка покупко-продажба, обективирана в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот със запазване правото на ползване № 25, том 1, рег. № 152, дело № 25 от 25.09.1998 г. на нотариус В. И. с рег. № * на НК, вписан в АВП - СлВП Нова З. с вх. рег. № 883 от 25.09.1998 г., акт № 184, том I, дело № 2061/1998 г. В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателите се позовават на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставен е материалноправен въпрос, отнасящ се до прилагането на последиците от законовата презумпция по чл. 69 ЗС, за който се твърди, че е разрешен в противоречие със следната практика на ВКС: решение № 262/29.11.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г., решение № 2/11.04.2019 г. по гр. д. № 11172018 г., решение № 86/30.10.2020 г. по гр. д. № 3076/2019 г. и решение № 2 от 11.04.2019 г. по гр. д. № 1117/2018 г., всички на второ г. о. Поставен е и процесуалноправен въпрос, касаещ задължението на въззивния съд да отстрани допуснатите от първоинстанционния съд съществени процесуални нарушения, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 24/25.02.2022 г. по гр. д. № 2617/2021 г. на ВКС, първо г. о. В законоустановения срок е постъпил отговор от ищците в първоинстанционното производство Т. Р. И. и Р. Л. Й., подаден чрез адв. М. М., в който е застъпено становище за липса на основанията за допускане на касационно обжалване и неоснователност на подадената касационна жалба. Постъпил е отговор и от ответницата в първоинстанционното производство Р. А. Г., озаглавен „Становище по касационна жалба“, подаден чрез адв. Г. Х., в който е изразено становище, че касационната жалба е допустима и основателна. Касационната жалба е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. В частта по предявените положителни установителни искове за собственост по чл. 124 ГПК въззивният съд е приел за установено, че ищците се легитимират като собственици на процесния имот на основание договор за покупко-продажба от 25.09.1998 год., по силата на който ответницата Р. А. Г. им е прехвърлила собствеността, като е запазила за себе си правото на ползване. Ответниците – касатори са се позовавали на договор за покупко-продажба от 07.03.2022 год., сключен със същия праводател, а при условията на евентуалност са направили и възражение за придобиване правото на собственост върху процесния имот по силата на давностно владение, чието начало е 2012 год. Съдът е обсъдил направените от третата ответница Р. А. Г. доводи за недействителност на договора за покупко-продажба от 25.09.1998 год. /за нищожност, евентуално за унищожаемост/, като е изложил своите аргументи защо ги намира за неоснователни. В резултат на това е направил заключение, че този договор е валиден и е породил вещно-транслативния си ефект, като ищците са станали собственици на имота. Въз основа на изложените съображения е обосновал извод, че сключеният по-късно от жалбоподателите договор за покупко-продажба от 2022 год. е непротивопоставим на ищците, тъй като ответницата Г. не е притежавала правото на собственост към момента на сключване на сделката. По отношение на направеното от жалбоподателите възражение за придобиване на имота въз основа на давностно владение, установено в периода 2012 год. – 2022 год., съдът е приел, че не е доказан по безспорен и несъмнен начин обективният признак на владението – упражняване на фактическа власт. За да достигне до този извод съдът се е позовал на събраните по делото свидетелски показания, от които е установено, че през процесния период в имота е живяла ответницата Р. Г., по силата на учреденото й с договора от 25.09.1998 год. право на ползване. Съобразено е, че ответникът И. Г. /неин син/ е посещавал последната и оказвал помощ в домашните дейности в къщи и по двора, но извършените от него действия не означавали установяване на фактическа власт върху имота. Обсъдени са конкретните дейности, установени от гласните доказателства, а именно: изграждане на втора септична яма в двора, преустройство на стая в баня и поддържане на овощните дървета. Посочено е, че тези действия са извършени в помощ на майката, която е ползвателят на имота и действията по обикновената му поддръжка са нейно задължение. От свидетелските показания е видно още, че през същия период в имота са идвали и ищците, както да видят и да помогнат на ответницата Р. Г. /ищцата Т. И. също е нейна дъщеря/, така и да извършат действия, свързани с поддръжката му /например да поправят оградата и други/. Въз основа на изложеното, съдът приел, че по делото не е установено непрекъснато, явно, постоянно, несъмнено и необезпокоявано владение от страна на ответниците И. и Н. Г. върху процесния имот и сгради през периода от 2012 год. до 2022 год. Изложил е и допълнителни съображения, че не са налице и доказателства относно демонстриране на намерение за своене на имота от страна на жалбоподателите. По отношение на претенцията по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за направени подобрения в процесния имот в периода 2012 год. – 2022 год., в размер на 12 000 лв., въззивният съд е приел следното: Констатирал е, че с подадения от жалбоподателите отговор на исковата молба е направено възражение за извършени в процесния имот подобрения. Приел е, че същото е наведено като обстоятелство, сочещо завладяването на имота с намерение за своене. Посочил е, че извън възражението, въведено с отговора на исковата молба, жалбоподателите не са предявили насрещен иск за заплащане на подобрения, направени в имота. В обобщение, е обосновал извод, че вземането, предмет на възражението, има самостоятелен характер и следва да се предяви с насрещен иск, какъвто в случая не е бил предявен. С оглед на изложеното, първоинстанционното решение е прието за недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД. С тези мотиви, в описаната част, първоинстанционното решение е обезсилено. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Първият поставен въпрос се отнася до прилагането на последиците от законовата презумпция на чл. 69 ЗС. Въпросът е свързан с оплакванията на касаторите, че при постановяването на своя акт, въззивният съд не се е съобразил с последиците от презумпцията на чл. 69 ЗС, като е приел, че те не са представили доказателства относно демонстриране на намерението си за своене на имота. Така поставен, въпросът не е обуславящ за изхода на спора и за формиране на решаващите изводи от въззивния съд. За да приеме направеното от ответниците възражение за придобивна давност за неоснователно, съдът е изложил съображения, че от събраните по делото доказателства не се установява по безспорен и несъмнен начин обективният признак на владението: упражняване на фактическа власт върху процесния имот постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно. Цитираната съдебна практика е относима към знанието или незнанието, че вещта е чужда, което е от значение само за квалификацията на владението като добросъвестно по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС или като недобросъвестно. Тази квалификация е от значение за правните последици от владението (срок за придобиване на вещно право върху недвижим имот въз основа на придобивна давност, собственост на плодовете, размер на облигационните вземания за полезни разноски), но не и за определяне на фактическата власт като владение. С оглед на горното поставеният въпрос не може да обоснове допускането на касационно обжалване, тъй като какъвто и отговор да му бъде даден, той не би променил изхода на спора. Изложените от въззивния съд съображения за липса и на субективния елемент на владението, са допълнителни такива и не са обусловили неговите решаващи изводи. Вторият въпрос е свързан с наведени от жалбоподателите оплаквания, че въззивната инстанция не е отстранила допуснатите от първоинстанционния съд съществени процесуални нарушения, като е пропуснала да се произнесе по направеното от тях възражение за извършени подобрения в имота. Действително, съгласно установената практика на ВКС, ако първоинстанционният съд незаконосъобразно не е разгледал надлежно заявено пред него възражение за подобрения, това процесуално нарушение може да бъде отстранено във въззивното производство, като съдът е длъжен да се произнесе по него. Възражението обаче е допустимо процесуално средство за предявяване на вземане за подобрения, извършени от добросъвестен владелец, който упражнява правото си на задържане по предявен срещу него ревандикационен иск, каквато не е настоящата хипотеза. В цитирания смисъл е решение № 376/12.03.2013 г. по гр. д. № 260/2012 г. на ВКС на първо г. о., което следва да намери приложение. В случая вземането за извършени подобрения не е могло да бъде упражнено с възражение. Когато уважаването на иска не зависи от претендираните от ответника насрещни права, те не могат да бъдат заявени с възражение. Именно това е обусловило изводите на въззивния съд за недопустимост на първоинстанционното решение в обжалваната част. В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С оглед изхода на делото касаторите следва да заплатят на ответниците по жалба сумата 511,29 евро, представляваща равностойност на заплатеното адвокатско възнаграждение от 1 000 лв. в касационното производство. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение