Определение № 60343 от 17.09.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1813/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 31235 от 10.02.2021 г., подадена от К. Т. Л., чрез адвокат Н.Д., срещу въззивно Решение № 12475 от 09.12.2020 г. по в.гр.д.№ 6147/2019 г. на Софийски апелативен съд, г.о., ІІ състав, с което е отменено решение № 6330 от 30.08.2019 г. по гр.д.№ 9957/2016 г. на Софийски градски съд, І-9 състав, и вместо това е признато за установено в отношенията между „АЛЕКС ДЕ” ЕООД и К. Т. Л., че „АЛЕКС ДЕ” ЕООД е носител на правото на собственост на сграда за търговия с идентификатор ****, според кадастралните регистри от 2009 г., със застроена площ 94 кв.м., представляваща масивен павилион тип „Бреза”, ведно с пристроена покрита стъклена площадка, състоящ се от бюфет, два склада, кухня, сервизни помещения, офис и закрита стъклена площадка, с административен адрес [населено място], район М.,[жк], застроена на терен, идентичен с имот пл.№ * по регулационния план от 1989 г., а към момента – имоти с идентификационни номера * и *, при граници: ПИ с идентификатори *, *, * и * (съгласно приподписаната от съдебния състав скица, намираща се на л. 122 от гр.д.№ 9957/2016 г. по описа на СГС, съставляваща неразделна част от въззивното решение).

В касационната жалба са изложени оплаквания, че въззивното решение е неправилно поради постановяването му в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. Когато правото на строеж е учредено от несобственик на дворното място в полза на трето лице и този факт, че е несобственик на дворното място, е установен с влязло в сила решение, същият несобственик би ли могъл да прехвърли правото на строеж, като част от правото на собственост на трето лице, при положение, че не го притежава, и постройката, изградена при ненадлежно учреденото право на строеж от несобственика на терена, става ли собственост на третото лице или става собственост на собственика на терена, по силата на основното положение в правото, че никой не може да прехвърли повече права, отколкото сам притежава; Следва ли да се счита за законно учредено правото на строеж за построяването на обекта – масивна сглобяема конструкция, ако липсва волеизявление на собственика на недвижимия имот (чл. 62 ЗС) върху чийто имот е построена сградата? Подписаният типов договор, представен в копие, удостоверява ли изпълнението на престацията от страна на придобилия ограниченото вещно право и осъществено ли е правото на строеж след надлежно издаване на констативния нотариален акт от несобственик;

2. След като вече е установено със сила на пресъдено нещо, че праводателите на ищеца са придобили собствеността на незаконно разрешен строеж и от лице, упражнявало фактическа власт върху павилиона в имота без правно основание, както и като се вземе предвид, че не са наведени нови доказателства, а решението на САС се основава на едни и същи писмени доказателства, като тези в производството по гр.д.№ 3172/2007 г., може ли да бъде въведен нов спор за законността на правото на строеж, но от друг ищец;

3. Допустимо ли е съдебният състав да приподписва скицата на вещото лице, както и съдебното решение да почива на заключение на вещото лице, дадено въз основа на данни от кадастъра и строителни книжа, без да се обсъждан придобивния способ на имота (терена) и по-точно в конкретния казус влязло в сила съдебно решение относно собствеността на терена. Вещото лице експерт може ли да дава заключение относно правен въпрос или следва да дава заключение единствено и само в експертиза, в която е назначен – специални знания и умения.

Относно първия въпрос се твърди разрешаването му в противоречие с Решение № 684 от 28.09.2000 г. по гр.д.№ 95/2000 г. на ВКС, І г.о., Решение № 122 от 07.11.2017 г. по гр.д.№ 5333/2016 г. на ВКС, І г.о.; относно втория въпрос – разрешаването му в противоречие с Решение № 133 от 14.03.2011 г. по гр.д.№ 2020/2009 г. на ВКС, І г.о.; относно третия въпрос – разрешаването му в противоречие с Решение № 267 от 04.03.2014 г. по гр.д.№ 30/2013 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 303 от 14.01.2014 г. по гр.д.№ 5179/2013 г. на ВКС, І г.о.

Ответникът по жалбата ,,АЛЕКС ДЕ” ЕООД е депозирал писмен отговор и заема становище, че липсва основание за допускане на касационно обжалване, както и че касационната жалба е неоснователна по същество.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:

По направеното от ответника по иска (понастоящем касатор) възражение за наличие на отрицателна процесуална предпоставка – формирана сила на пресъдено нещо, въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е процесуално допустимо. Видно от Решение по в.гр.д.№ 3172/2007 г. на СГС, ІV „в” състав, процесът между К. Т. Л. и ЕТ „Бома – Б. Т.” по иск с правно основание чл. 108 ЗС, включващ установяване принадлежността на правото на собственост, е започнал най-рано през 2007 г. и е приключил с Определение № 597 от 10.07.2009 г. по гр.д.№ 285/2009 г. на ВКС, ІІ г.о. Прехвърлителната сделка от ЕТ „Бома - Б. Т.” към физическите лица С. и Н. М. е осъществена с нотариален акт от 18.12.2008 г. - непредставен като доказателство по делото, но описан като основание за собствеността в нотариален акт № 87 от 14.09.2011 г. (с. 34 от първоинстанционното гр.д.№ 9957/2016 г. на СГС, І-9 състав), по силата на който С. и Н.М. прехвърлят собствеността над сграда за търговия с идентификатор ****, според кадастралните регистри от 2009 г. на ищеца в настоящия спор – „АЛЕКС ДЕ” ЕООД. Тъй като към датата 18.12.2008 г. несъмнено е било висащо делото по иска с правно основание чл. 108 ЗС, то праводателите на ищеца „АЛЕКС ДЕ” ЕООД - С. и Н. М., са обвързани от установената с решението по в.гр.д.№ 3172/2007 г. на СГС, ІV „в” състав, принадлежност на правото на собственост по отношение на терена, върху който е изградена процесната по настоящото дело сграда. Независимо от това, за да има сила на пресъдено нещо – като отрицателна процесуална предпоставка, се изисква да е налице идентичност в предмета на проведените спорове. В случая се претендира установяване принадлежност на право на собственост над недвижим имот, изграден на територията на реституираната на праводателката на К. Т. Л. земя – т.е. обект, различен от спорния по в.гр.д.№ 3172/2007 г. на СГС, ІV „в” състав, поради което и изискваната идентичност не е налице.

По съществото на спора е прието, че принадлежността на правото на строеж в полза на ЕТ „Бома – Б. Т.” относно изградената от ЕТ сграда за търговия с идентификатор ****, със застроена площ 94 кв.м., представляваща масивен павилион тип „Бреза”, ведно с пристроена покрита стъклена площадка, състоящ се от бюфет, два склада, кухня, сервизни помещения, офис и закрита стъклена площадка, с административен адрес [населено място], район М.,[жк], който е застроен на терен, идентичен с имот пл.№ * по регулационния план от 1989 г., се установява с нотариален акт № 1/1998 г. Предпоставка за издаването на този акт е Типов договор от 09.08.1990 г. за отстъпване на право на строеж в полза на ЕФ „Бома - Б. Т.” от ОбНС М., представлявано от Председателя – инж. П. П. (типовият договор е представен в копие, с нотариална заверка за вярност, придаваща на копието значение на оригинал – с. 37). Платежно нареждане, представено също като копие с нотариална заверка за вярност (с. 36) удостоверява изпълнение на престацията от страна на придобилия ограниченото вещно право. Видно от приложения констативен нотариален акт № 1/1998 г., към датата на издаването му (17.09.1998 г.) правото на строеж, след надлежно издаване на архитектурен проект, е било осъществено. Прието е, че поредица съдебни решения по административни дела и административно-наказателни дела, приложени като доказателства в първоинстанционното производство (Решение от 22.07.1995 г. по гр.д.№ 463/1993 г., Решение от 01.02.1999 г. на СГС, АК по а.х.д.№ 1228/1998 г., Решение от 16.03.1999 г. на СРС по н.а.х.д.№ 3307/1998 г., Решение от 23.04.1999 г. по н.а.х.д.№ 3308/1998 г. по описа на СРС) свидетелстват за осъществявано в периода между 1995 - 1999 г. съдебно установяване на законосъобразното изграждане на постройката и липсата на предпоставки с наказателно постановление на Общинските власти владелецът на имота да бъде санкциониран заради незаконен строеж. Съгласно техническа експертиза на в.л. инж. Д. М. (с. 117 от първоинстанционното дело), при съпоставка на скиците на имотите, предмет на нотариални актове №№ 1/1998 г. и 834/2011 г., е направен извод за идентичност на имота. Въззивният съд е приел, че придобитата от ищеца сграда и притежаваната от първоначалния праводател ЕТ „Бома- Б. Т.“ са идентични. При проверка на издадените в полза на ЕТ „Бома – Б. Т.“ разрешителни, изводът на вещото лице е, че за изграждането на процесната постройка са издадени изискуемите се от ЗТСУ и ППЗТСУ книжа, поради което сградата е съответствала на действалата към момента на построяването й регламентация. Постройката е характеризирана като такава с масивна сглобяема конструкция. Въззивният съд е направил извод, че става дума за самостоятелен недвижим имот, обект на правото на собственост. С цел индивидуализация на имота съдебният състав е приподписал скица, съставена от вещото лице.

Първата група въпроси от изложението към касационната жалба не кореспондират на установените по делото факти. Въззивният съд е приел, след съвкупна преценка на събраните по делото писмени доказателства, че с договор от 09.08.1990 г., на Б. Т., действащ като ЕФ „Бома - Б. Т.”, е отстъпено право на строеж от ОбНС М., върху държавно място от 90 кв.м., съставляващо имот пл.№ * по плана на [населено място], за изграждане на павилион. Тезата на касатора е, че отстъпеното през 1990 г. право на строеж по реда на чл. 15 ЗС вр. с чл. 13 (отм.) ЗС, е учредено от несобственик, тъй като теренът е реституиран на неговата праводателка през 1998 г. по реда на ЗСПЗЗ. В тази връзка касаторът твърди, че обжалваното решение противоречи на практиката на ВКС, изразена в Решение № 684 от 28.09.2000 г., постановено по гр.д.№ 95/2000 г. на ВКС, І г.о., в което е прието, че, за да може едно лице да придобие право на собственост по отношение на построеното в чужд имот, собственикът на терена следва да отстъпи това свое право чрез учредяване на суперфиция ( чл. 63, ал. 1 ЗС ), а в противен случай действа принципа на приращението ( чл. 92 ЗС ), като липсата на волеизявление на собственика в предписаната от закона форма е равнозначно на липса на правнорелевантна воля. В същия смисъл е и становището, изразено в Решение № 122 от 07.11.2017 г. по гр.д.№ 5333/2016 г. на ВКС, І г.о. Твърдяното от касатора противоречие с посочените от него решения не е налице, доколкото разрешенията, съдържащи се в тях, не намират приложение в настоящия случай, в който факта на възстановяване на собствеността в реални граници по реда на ЗСПЗЗ и отпадане на правата на държавата върху земята, е настъпил след отстъпване на правото на строеж на суперфициаря.

По втория въпрос, свързан с формираната сила на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по иск с правно основание чл. 108 ЗС, също не може да се допусне касационно обжалване. Жалбоподателят се позовава на влязло в сила на 10.07.2009 г. решение от 07.11.2008 г. по в.гр.д.№ 3172/2007 г. на Софийски градски съд, ІV „в” състав, с което (при съобразяване разпоредбата на чл. 226 ГПК) е уважен предявен от него срещу праводателите на ищеца иск по чл. 108 ЗС за признаване правото на собственост и предаване владението на дворно място, находящо се в [населено място],[жк], съставляващо имот пл.№ * в парцел * от кв. 10 по плана на [населено място], местност[жк]. Въззивният съд е приел, че това решение, макар да обвързва и ищеца по настоящото дело, формира сила на пресъдено нещо само по отношение на дворното място, обект на ревандикация в диспозитива на решението. Приел е, че предмет на настоящото дело е принадлежността на правото на собственост върху друг имот - сградата, находяща се в имот пл.№ *, в парцел * от кв. 10 по плана на [населено място], местност[жк], като произнасянето по този спор не попада в обхваната от силата на пресъдено нещо на решението на СГС, ІV „в” състав. Така изложените от въззивния съд съображения относно обективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение са направени след преценка на предмета на делото, определен с основанието и петитума на исковата молба и диспозитива на решението – правото на собственост върху дворното място. Тези изводи съответстват на задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 18 на ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, в която е прието, че със сила на пресъдено нещо се ползува само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. С решението съдът подвежда фактите под правната норма, и ги обявява в диспозитива като правни последици, които се ползуват със сила на пресъдено нещо. По тази причина диспозитивът на решението, който, съгласно чл. 189, б. „г” ГПК (отм.), респ. чл. 236, ал. 1, т. 5 от действащия ГПК, визира като констатация относно спорното право, представлява източника на силата на пресъдено нещо. В Решение № 133 от 14.03.2011 г. на ВКС по гр.д.№ 2020/2009 г., I г. о., на което се позовава касатора, е прието, че при преценката дали има идентичност между делото, приключило с влязлото в сила решение, и повторно заведеното дело, съдът следва да изхожда от чл. 298, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Следва да има пълен идентитет в предмета на двете дела, т.е. в спорното материално право, с неговите индивидуализиращи белези – юридическият факт, от който е възникнало, съдържанието и субектите на правоотношението. В случая такъв идентитет на двете дела липсва.

Третата група въпроси също не предпоставя допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Във връзка с поставения въпрос за допустимостта с оглед точна индивидуализация на имота да се препрати и към скица на вещо лице, на която същият е съответно обозначен, не е обосновано наличието на допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като касаторът не сочи практика на ВКС, на която решението на въззивния съд противоречи ( чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК ). Отделно от гореизложеното, следва да се посочи, че този въпрос не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. В случая, предмета на спора за собственост между страните е надлежно индивидуализиран в исковата молба на ищеца, а впоследствие и чрез скица № 2 на вещото лице към приетото заключение на съдебно-техническата експертиза, така че еднозначно да бъде определено местоположението му на терена. Скицата на вещото лице е приподписана от състава на въззивния съд, който изрично е отбелязал в диспозитива на решението си, че тази скица представлява неразделна част от решението. Не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касационен контрол и по другите два въпроса, свързани с доказателственото значение на експертното заключение на вещото лице и обсъждането му наред с всички доказателства по делото. По тези въпроси e налице трайно установена практика на ВКС, обективирана в редица решения по чл. 290 ГПК (Решение № 58 от 13.02.2012 г. по гр.д.№ 408/2010 г. на ВКС, I г. о., Решение № 118 от 15.05.2012 г. по гр.д.№ 588/2011 г. на ВКС, III г.о., Решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр.д.№ 1814/2009 г. на ВКС, IV г.о., вкл. посоченото от касатора Решение № 267 от 4.03.2014 г. по гр.д.№ 30/2013 г. на ВКС, I г.о.), в които е прието, че съгласно разпоредбата на чл. 195 ГПК, аналогична на чл. 157, ал. 1 ГПК (отм.), вещо лице се назначава, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси са нужни специални знания от областта на науката, изкуството, занаятите и др., каквито съдът няма. По аргумент от чл. 201 ГПК заключението на вещото лице трябва да бъде пълно, ясно и мотивирано. Експертът следва да посочи не само изводите, които прави във връзка с поставената му от съда задача, но и конкретните факти, които обосновават тези изводи. Целта на експертизата е да изнесе пред съда всички онези факти и връзки между тях, за които са необходими специални знания и по този начин да подпомогне съда при формиране на фактическите, а оттам и на правните му изводи по спора. Заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, следва да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражения срещу него – чл. 202 ГПК, а да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му. След като съдът е приел, че за изясняване на някои въпроси от предмета на делото са необходими специални знания, за които се налага назначаване на вещо лице, е длъжен и сам да следи дали представеното заключение е пълно, ясно и обосновано и дали отговаря на поставената от съда задача. В случая, въззивният съд е съобразил горепосочената практика на ВКС, и е обсъдил и преценил заключението на вещото лице по приетата по делото съдебно-техническа експертиза с оглед всички събрани по делото доказателства и в съвкупност с тях, при формиране на изводите си относно принадлежността на правото на собственост.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение