Определение № 50457 от 17.08.2023 г. на ВКС по т. д. № 939/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

„Водоснабдяване и канализация“ ЕАД чрез адв. Г. Г. обжалва решение № 4 от 13.01.2022 г. на АС – Бургас, с което е потвърдено решение № 61 от 27.07.20221 г. по т.д. 364/20 г. по описа на ОС – Бургас за осъждането му да заплати на „Слънчев бряг“ АД, на основание чл. 236, ал. 2 от ЗЗД, сумата от 600 000 лв, представляваща обезщетение за ползването на водопроводна и канализационна мрежа на територията на „Слънчев бряг“ изток за периода от 01.01.2016 г. до 31.12.2016 г. и мораторна лихва от 74 832 лв, мораторна лихва върху размера на главницата за периода от 20.06.2019 г. до 14.09.2020 г.

В касационната жалба излага съображения за недопустимост на съдебното решение. Счита, че съоръженията, извън територията на к.к. „Слънчев бряг“, са били извън предмета на сключения договор. По този начин съдът не е имал право да приложи чл. 236, ал. 2 от ЗЗД.

Въззивният съд неправилно бил приложил силата на пресъдено нещо. Съдът бил приел, че обезщетението на основание чл. 236, ал. 2 от ЗЗД следвало да се определи на базата на „справедливата пазарна наемна цена на всяка една вещ“. Но въпреки този правилен извод, който бил различен от предходни решения на съда по спорове между същите страни и със същия предмет, въззивният съд не бил отговорил на възраженията му, че претенцията обхваща активи, които не са идентични на активите, предмет на договора, както и на довода, че кредиторът бил в забава.

Твърди допуснато съществено процесуално нарушение на нормата на чл. 187 от ГПК. Счита, че съгласно раздел V чл. 198 р и чл. 198 с от ЗВ била създадена единна информационна система за ВиК услугите, осигуряваща публичен достъп на потребителите до информация за развитието и регулирането на ВиК услугите в страната. Там бил публикуван договор и приложенията към него, които АС - Бургас приемал, че не са предоставени. Публикуваните в електронна форма документи били „печатни материали“ по смисъла на чл. 187 от ГПК.

Счита, че решението е необосновано, основание за отмяна съгласно чл.281, т. 3, пр. 3 от ГПК. Вещото лице посочило, че процесната територия се снабдявала с чиста вода по два главни водопроводни клона. Единият се сочел като такъв, собственост на ищеца, а другият, на ответника. Двата водопроводни клона можели да работят самостоятелно, като в случай на авария, водоподаването можело да се промени от повредения към изправния. Водопродводът, вписан в баланса на ищеца „Слънчев бряг“ АД можел да бъде ползван като алтернатива в случай на авария. Касаторът бил направил генерално възражение, че в процесния период не бил ползвал ВиК мрежа, собственост на ищеца, а само такава, която е негова или предоставена му с договор от „Асоциация ВиК Бургас“. Ищецът следвало да докаже, че от двата главни водопроводни клона, ответникът бил ползвал през целия период единствено и само този, който ищецът бил вписал като свой и бил предмет на прекратения договор за наем. Ищецът не провел доказване в тази насока.

Счита, че е налице нарушение на материалния закон, основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК. С промените в Закона за водите, ДВ бр. 47/09 г. били създадени ЮЛНСЦ, наречени Асоциации по ВиК. Съгласно императивните норми на закона, цялата публична държавна и общинска собственост, била с предназначение за предоставяне на ВиК услуги, предоставена за управление на посочените ЮЛНЦ, които сключвали договори със съответните водни оператори на обособената територия. Публичната общинска и публичната държавна собственост били предоставени за управление на асоциациите по ВиК, по силата на закона, а приложенията към договорите с водните оператори, където тази собственост се описвала, не ограничавала и не изчерпвала предоставената за управление собственост. Следователно публична собственост, с предназначение ВиК можела и да не бъде посочена в договора с водния оператор. „Асоциация ВиК Бургас“, била създадена по-късно от измененията в закона, през 2016 г. Без значение били отношенията между „Асоциация ВиК Бургас“ и „В и К Бургас“ ЕАД, ако един актив бил публична държавна или публична общинска собственост и предназначението му било ВиК, то тогава се ползвал по силата на закона и договора с „Асоциация ВиК Бургас“, определящ го за воден оператор. Доказването, че мрежата е общинска, доказвало посоченото основание, че договорът следва да се счита сключен с „Асоциация Вик Бургас“. Счита, че в тази връзка е следвало да се разгледа и е релевантно възражението му, защото вещите са предоставени от едно трето лице, а не от предходния наемодател вече, така че въпросът не бил ирелевантен. Моли да се отмени решението.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси

1. Счита, че е налице нарушение на диспозитивното начало – противоречие с решение № 138 от 10.11.2020 г. по т.д. 1423/19 г. ВКС, II ТО.

2. Противоречие с практиката на ВКС относно силата на пресъдено нещо.

Счита, че решението е недопустимо.

Мотивира основание – очевидна неправилност на въззивното решение, съгласно чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК по три посочени правни въпроса:

1. Длъжен ли е съдът да разгледа възражението на ответника по иска с правно основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД, че ищецът наемодател по прекратения наемен договор не е собственик на недвижимия имот, щом ответникът твърди, че ползва имоти, публична общинска собственост, която собственост му е предоставена по силата на закона?

2. Само онези ВиК елементи на обществените водопреносни и водопречиствателни и канализационни мрежи, които изрично в договора (сключен в изпълнение на чл. 198 п от ЗВ), са индивидуализирани по вид, местоположение и други характеристики ли се предоставят за ползване на водния оператор? Предоставят ли се с оглед разпоредбата на чл. 198 ж ЗВ и онези, които макар и да не са изрично посочени в договора по чл. 198 п ЗВ, но имат характер на публична общинска собственост и са със същото предназначение, елементи на обществените водопреносни и водопречиствателни и канализационни мрежи?

3. В този случай, съдът длъжен ли е да обсъди въпросите за собствеността, разпоредбите на ЗВ или изразеното съгласие на собственика на имота (В и К мрежата) представлява ли за наемателя по прекратения договор за наем годно основание за продължи да ползва имота, което изключва правото на обезщетение на ищеца-наемодател?

В обжалваното решение, въззивният съд бил отговорил отрицателно на първия въпрос и не бил се произнесъл по другите два въпроса.

Ответникът „Слънчев бряг“ АД оспорва касационната жалба. Счита, че не е налице основание за допускане касационно обжалване, поради вероятна недопустимост на съдебното решение. Счита, че не е налице и соченото от касатора основание, очевидна неправилност на въззивното съдебно решение съгласно чл. 280, ал.2, пр.3 от ГПК.

Между страните въпросите били решени с предходни съдебни решения. Въпреки предмета на спора бил поставен и въпросът за собствеността върху ВиК мрежата.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е допустима, подадена от легитимирано да обжалва решението лице, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

За да потвърди осъдителното решение по иска с правно основание чл. 236, ал. 2 от ЗЗД, за периода 01.01.2016 г. до 31.12.2016 г., за сумата от 600 000 лв, представляваща обезщетение за ползване на ВиК мрежа на територията на к.к. „Слънчев бряг“, изток, въззивният съд е приел, че „Слънчев бряг“ ЕАД не е регистрирано като воден оператор и не може сам да експлоатира водопроводната и канализационна мрежа. Между страните е бил сключен договор за наем на 08.03.2005 г., който бил прекратен след изтичане срока на договора и не било прието предложение за сключване на договор за нов период. След прекратяване на договора за наем било продължило ползването на вещта. С договора за наем било отдадено временно и възмездно ползване на имуществото, индивидуализирано като водопроводна мрежа и съоръжения, използвани за извършване на водоснабдяване на територията на к.к. Слънчев бряг. Индивидуализиращ белег бил не местонахождението, а предназначението на съоръженията, като се обхващали и съоръжения, които не били на територията на комплекса. Начинът на определяне на наемната цена бил фиксиран в чл. 3, ал. 1 от договора и предвиждал, че се определя като 50 % от рентабилността, разчетена като цената на питейната вода, като водните количества били отчитани на базата на инкасираната вода от абонатите, захранващи се с питейна вода от главния водопровод, собственост на наемодателя. Плащането било дължимо в десетдневен срок от получаването от наемателя на издадената от наемодателя фактура. Било безспорно, че наемът се плаща на годишна база. Прието е, че времето действие на договора бил платен наем за 2005 г. 61 017,86 лв, за 2006 г. 60 054,09 лв, за 2007 г., 55 101,96 лв и за 2008 г. 42 948,221 лв. Договорът бил сключен за период до 31.12.2005 г. Действието му било прекратено от януари 2009 г. Но ползването на мрежата било продължило и „ВиК“ ЕАД, [населено място] продължавал да снабдява с вода комплекс „Слънчев бряг“, включително в процесния период.

Прието е, че вещта, предмет на договора е същата, която е ползвана, както в предходни периоди, установено с влезли в сила решения, така и в процесния период.

По отношение на твърдението, че е налице забава на кредитора, е прието, че не може да се пререшава този въпрос, тъй като поканата, отправена на 01.3.2011 г. от наемателя до наемодателя, била осъществена в период преди процесния. Значението на този факт било обсъдено в предходните съдебни решения и въпросът не можел да се пререшава.

Отхвърлено е възражението, че ползването на водопроводната система и съоръженията е осъществявано на различно основание. Нямало доказана идентичност между вещите, предоставени за ползване по силата на съглашението, на което се позовал въззивникът - Договор за стопанисване, поддържане и експлоатация на ВиК системите и съоръженията, и предоставяне на ВиК услуги от 25.02.2016 г., сключен между ответника и „Асоциация ВиК Бургас“, като към същия договор не били представени приложенията „Публични активи“ и „Обособена територия“, както и не били ангажирани доказателства за попадащите под негово действие обекти и процесният наемен договор, което било пречка да се изгради извод за релевантност на процесния договор към предмета на делото. Прието е, че правото на собственост не е предмет на делото. По отношение размера на обезщетението, е прието, че следва да се съобрази нормата на чл.236, ал. 2 от ЗЗД и да се определи като следващо се съобразно пазарния наем на вещта. С оглед заключението на вещо лице е прието, че стойността е 669 400 лв. Прието е, с помощта на вещо лице, че пазарната стойност на ползването е в този размер и е определено, че стойността на дължимото обезщетение е 600 000 лв. Определено е, че при наличието на вземане, което не е погасено в срок се дължи и обезщетение за забава, на основание чл. 86 от ЗЗД.

Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка не се установява наличието на основания за допускане касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал.2, пр.1 и пр.2 от ГПК.

По отношение на накърняване принципа на диспозитивно начало, предвиден в чл. 6 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че не се установява такова нарушение с постановеното съдебно решение.

Видно от данните по делото, че ищецът „Слънчев бряг“ АД изрично се е позовал на прекратяване на сключен на 08.03.2005 г. договор за наем между него и „ВиК“ ЕАД, поради изтичане срока на договора и отказ за сключване на нов договор след отправена покана. Предложението за сключване на нов договор за наем не било прието, като това обуславя извод за прекратяване договора за наем и липса на ново наемно правоотношение след изтичане срока на договора. Твърдението е, че в процесния период от 01.01. до 31.12.2016 г. ползването на съоръженията било продължило и след прекратяване на договора за наем и по силата на закона му дължи обезщетение.

Първоинстанционният и въззивният съд са разгледали именно соченото основание, прекратен договор за наем и продължаване на ползване на същите съоръжения, относно вече прекратения договор за наем. Поради изложеното въззивният съд правилно е възприел фактите относно спорното право и липсва отклонение от формулирания иск от ищеца. Не може да се приеме, че е налице основание въззивното решение да е вероятно недопустимо.

По отношение на соченото основание - отклонение от практиката на ВКС от силата на пресъдено нещо, не може да се приеме, че е свързан с допустимостта на иска. Видно от данните по делото между страните има влезли в сила съдебни решения по отношение на различни периоди относно ползване на вещта, след прекратяване на договора за наем и не е недопустимо разгледан процесния иск, за следващ период, в който е продължило ползването на вещта. Не може да се приеме, че е налице формирана сила на пресъдено нещо относно предявения иск за следващ период, на основание постановените между страните влезли в сила съдебни решения относно ползване на вещта в предходни периоди.

При структуриране на изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, касаторът е посочил основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, сочейки три правни въпроса, по които съдът бил се произнесъл като е постановил очевидно неправилно съдебно решение. Следва да се посочи, че основанието, очевидна неправилност на въззивното съдебно решение, когато е релевирано от касатора в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК, се преценява само с оглед изложените мотиви от въззивния съд и е приложимо когато съдът може да установи неправилност на въззивния акт, без да извършва същинска проверка на основанията съгласно чл. 281 ,т. 3 от ГПК.

Въпросите, така както са формулирани, не могат да бъдат преценени дали произнасянето на въззивния съд е в съответствие със закона. В производството по реда на чл. 288 от ГПК, касационната инстанция проверява соченото от касатора основание дали действително съответства на основание за допускане касационно обжалване, но не се произнася по правилността на съдебния акт. Поради това посочените правни въпроси, не могат да бъдат разгледани като очевидно неправилни от въззивния съд.

Разгледани като посочени основания за допускане касационно обжалване, посочените правни въпроси не обосновават общо основание за допускане касационно обжалване. Посоченият първи правен въпрос, не съответства на изложените мотиви от въззивния съд. Въззивният съд е разгледал възражението на „ВиК“ ЕАД относно това, че ползва част от мрежите на техническата инфраструктура на процесната територия, която е негова собственост и тази която е публична държавна и публична общинска собственост, като се е позовал на Договор, сключен между него и „Асоциация ВиК Бургас“ АД. Въззивният съд е приел, че в хода на процеса не е предоставено ползването на вещите, които са предоставени на „ВиК“ АД по силата на договора, сключен с посочената асоциация, за стопанисване, поддържане и експлоатация на ВиК системи и съоръжения и предоставяне на водоснабдителни и канализационни услуги. Прието е, че предоставянето на ВиК съоръжения става с договор, като в конкретния случай, не било установено съоръженията, предмет на договора за наем да са включени в договора, сключен от ответника по иска с „Асоциация по ВиК на обособената територия“, обслужвана от „ВиК“ ЕАД, [населено място]. Липсвало доказване в процеса относно приложенията, описващи точно съоръженията, предмет на този договор, като нямало доказателства за попадащите под негово действие обекти. Така възражението е прието за недоказано. Това не е идентично с необсъждане на възражението. Поради изложеното поставеният първи правен въпрос не представлява общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на втория поставен правен въпрос също не съставлява общо основание за допускане касационно обжалване. Както бе посочено, въззивният съд е приел, че е налице договор за предоставяне стопанисването на съоръжения, сключен между ответника и посочената Асоциация, но не е изложил мотиви, дали „ВиК“ ЕАД може да стане ползвател на обекти, които са извън договора с Асоциацията. Този правен върпос, не може да обоснове общо основание за допускане касационно обжалване, тъй като не представлява разрешен от въззивния съд правен въпрос, обуславящ изхода на спора.

По отношение на формулирания трети правен въпрос, следва да се приеме, че с обсъждането на сключения договор по реда на Закон за водите между ответника по иска „ВиК Бургас“ ЕАД и „Асоциацията ВиК Бургас“, въззивният съд е приел, че е необходимо сключване на договор, в който съоръженията да бъдат индивидуализирани, за да може да се приеме, че ответникът е изменил основанието на ползване на наетата вещ, като е приел, че в случая не е доказано съоръженията, предмет на договора за наем да са част от предмета на сключения договор с „Асоциация ВиК Бургас“. Изцяло в тази връзка следва да се приеме и липсата на произнасяне по отношение собствеността на имота. Въззивният съд се е произнесъл по отношение на възраженията на ответника, като е изключил възможността ответникът да не дължи обезщетение на ответника, предвид установените предпоставки съгласно правилото на чл. 236, ал. 2 от ЗЗД – между страните е бил сключен договор за наем, договорът за наем е прекратен след изтичане на срока му и наемателят е продължил ползването на вещта след изтичане на срока. Наличието на собственост върху обектите е прието за неключено в предмета на делото, извън соченото основание за сключен договор с „Асоциация ВиК Бургас“. Така формулираният правен въпрос не обуславя общо основание за допускане касационно обжалване, поради липса на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК, правният въпрос да е част от предмета на делото и да е налице произнасяне от въззивния съд, по начин, обусловил решаващата воля на съда.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното съдебно решение.

При този изход на спора на „Слънчев бряг“ АД следва да се присъдят направените разноски в размер на 36 000 лв, заплатено адвокатско възнаграждение. Видно от представения договор за правна помощ, сключен между „Слънчев бряг“ АД и адв. М. К., е налице уговорено възнаграждение за процесуално представителство по т.д. 939/22 г. в размер от 36 000 лв. От платежно нареждане се установява, че сумата е наредена за плащане на получателя М. К.. От извлечение от сметка се установява, че е преведена по сметка на адв. М. К.. Следователно е направен разход от „Слънчев бряг“ АД, разноски по делото. По изложените съображения и на основание чл. 78, ал.1 от ГПК следва да бъде осъден „ВиК“ АД да заплати посочените разноски.

Върховният касационен съд на Р България