Определение № 2213 от 08.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 478/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Комисия за отнемане на незаконно придобитото имущество, [населено място], срещу определение №671/18.12.2023 г. по ч. гр.д. № 501/2023 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено определение № 260243/15.11.2023 г. на ОС - Варна по гр.д.№ 909/2019 г. за допълване определение №260170/19.09.23 г. в частта за разноските. Жалбоподателят излага доводи за неправилност на определението като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и се иска отмяната му. Ответниците А. Р. П. – Ж. и К. В. Ж., със съдебен адрес – [населено място], чрез адвокат П. Т. оспорват частната жалба. Претендира се адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗА. Твърди се, че касационното обжалване трябва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по правния въпрос дали се дължат деловодни разноски при прекратяване на производството поради отказ от иска, ако отказът от иска е породен от факти, настъпили след предявяване на иска - приемане на ТР № 4/2021г. на ОСГК на ВКС. Частната жалба е допустима. Разгледана по същество, тя е неоснователна. В обжалваното определение е прието, че съобразно разпоредбата на чл.78, ал.4 ГПК, ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото. Процесуалният закон не разграничава хипотезите, поради които е постановено прекратяването. В същото време специалният Закон за отнемане на незаконно придобито имущество не съдържа норми, които да дерогират общото правило за отговорността за разноски, освен в хипотезите на чл.157, ал.2 и чл.158, ал.4 и ал.5, които обаче са неотносими към настоящия случай. Образуваното срещу ответника наказателно производство е предпоставка за започналата проверка срещу него по чл.107 от ЗПКОНПИ и свързаното лице – ответницата, но не и обуславяща решението за предявяване на исковете. В случая причина за предприетия отказ са дадените в хода на процеса с ТР задължителни указания във връзка с отнемането на имущество по реда на ЗПКОНПИ, а не последващо поведение на ответниците или други новонастъпили факти, които удовлетворяват интереса на ищеца и обуславят взетото решение за отказ. Ето защо ответниците по прекратеното исково производство имат право на разноски. По подадената частна жалба Върховният касационен съд, състав на ІII г.о. намира следното: Частната жалба е депозирана в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като повдигнатият въпрос е решен в съответствие с практиката на ВКС. Според нея при прекратяване на производството по делото, вкл. при оттегляне или отказ от иска, ответникът на общо основание има право на разноски, стига да е поискано тяхното присъждане. Поведението на ответника при завеждане на делото има правно значение в определени случаи за отговорността за разноските, но не и в хипотезата на прекратяването му поради отказ от иск с оглед на новоприето тълкувателно решение. В този смисъл са определение № 906/16.11.2011 г. по ч.т.д. № 218/2010 г. на ВКС, II т.о., определение № 298/06.07.2010 г. по ч.гр.д. № 244/2010 г. на ВКС, II г.о., определение № 249/30.04.2014 г. по ч.гр.д. 1400/2014 г. на ВКС, I г.о. Съобразно разясненията, дадени в мотивите към т. 1 на ТР № 7/31.07.2017 г. по тълк.д. №7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, по индивидуален правен спор постановеното тълкувателно решение няма значението на юридически факт, тъй като не представлява елемент от основанието на иска, респ. не съставлява факт, индивидуализиращ материалното гражданско право - предмет на делото. Въпреки направеното искане не следва да есе присъжда адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗА, защото в производството по разноските страните не си дължат разноски. Мотивиран от гореизложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето отделение