Определение № 3324 от 25.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 2269/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Б. 2004“ ЕООД, [населено място] срещу определение № 2321 от 21.07.2025 г. по ч. т. д. № 1177/2025 г. на Върховен касационен съд, ІІ т. о. в частта, с която е оставена без разглеждане подадената от „Б. 2004“ ЕООД частна касационна жалба вх. № 4079/17.04.2025 г. по описа на регистратурата на Бургаски апелативен съд срещу определение № 53 от 21.03.2025 г. по ч. т. д. № 41/2025 г. на Бургаски апелативен съд в частта, с която е потвърдено определение № 49 от 17.01.2025 г. по т. д. № 395/2024 г. на Бургаски окръжен съд в частта, с която е отменено допуснатото с определение № 1122 от 16.12.2024 г. по същото дело обезпечение на предявените по делото искове. Със същото определение на ВКС в необжалваната му част не е допуснато касационно обжалване на определение № 53 от 21.03.2025 г. по ч. т. д. № 41/2025 г. на Бургаски апелативен съд в останалата част, с която е потвърдено определение № 49 от 17.01.2025 г. по т. д. № 395/2024 г. на Бургаски окръжен съд в частта, с която производството по делото е прекратено. В частната жалба се поддържа, че обжалваното определение е незаконосъобразно и необосновано и се прави искане за отмяната му. В депозирания отговор на частната жалба З. К. Р. изразява становище, че частната жалба е основателна и следва да бъде уважена. Останалите страни - „Дари Инвест“ ООД, [населено място] и „Армид“ ЕООД, [населено място] изразяват становище, че частната жалба е недопустима, евентуално – неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение като прецени данните по делото и заявените доводи, приема следното: Частната жалба е допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното определение, предходният състав на ВКС е приел, че подадената от „Б. 2004“ ЕООД частна касационна жалба в частта й, насочена срещу въззивното определение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното определение за отмяна на допуснатото по делото обезпечение, е недопустима. Изложил е съображения, че съгласно Тълкувателно решение № 1 от 21.07.2010 г. по тълк. д. № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС определенията на съда по молба за допускане обезпечение на иск подлежат на двуинстанционно разглеждане; ВКС се произнася по тях, само когато са постановени за първи път от въззивния съд, а не и при произнасянето на въззивния съд като втора инстанция по частни жалби срещу определения на първоинстанционния съд. Посочил е, че единственото изключение е законодателно уредено с нормата на чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК, съобразно която в хипотеза, в която въззивният съд по жалба на молителя допусне обезпечение, определението му подлежи на обжалване с частна жалба пред ВКС, ако са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, като обсъденото изключение не може да се тълкува разширително. В атакуваното определение е направен извод, че в случая не е налице никое от очертаните изключения от принципа за двуинстанционно обезпечително производство, поради което подадената частна касационна жалба срещу определението на въззивния съд за потвърждаване на първоинстанционния акт за отмяна на допуснатото по делото обезпечение следва да бъде оставена без разглеждане. Извършената от състава на ВКС преценка за недопустимост на частната касационната жалба е правилна. Обжалваното пред ВКС определение в частта му, с която е потвърден актът на първоинстанционния съд за отмяна на допуснатото по делото обезпечение, не е от категорията съдебни актове, за които е предвидена обжалваемост с частна касационна жалба. В случая се касае до определение за потвърждаване на първоинстанционен акт по чл. 402 ГПК – за отмяна на допуснатото по делото обезпечение с оглед несъществуване на причината, поради която е допуснато, предвид прекратяване на производството по обезпечените искове. Частното касационно обжалване е регламентирано с разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК, в която лимитативно са посочени определенията, подлежащи на касационен контрол. Определенията, с които въззивният съд се произнася по правилността на акта на първостепенния съд по искане по чл. 402 ГПК, не попадат в кръга на визираните в т. 1 и т. 2 на чл. 274, ал. 3 ГПК актове. С определението по чл. 402 ГПК не се прегражда развитието на исковия процес, същевременно не се дава разрешение по същество на друго производство, нито се прегражда развитието му. Съгласно задължителните разяснения в Тълкувателно решение № 1 от 21.07.2010 г. на ОСГТК на ВКС определения, с които се дава разрешение по същество на други производства, са тези съдебни актове, които по своята същност се доближават до решенията, защото разрешават материалноправен въпрос, свързан с предмета на съответното съдебно производство, като някои разпореждания и определения, постановени в заповедното производство, определението за разноски и други. Определенията, постановени по искане за допускане на обезпечение, целят да се запази непроменено фактическото и правно положение, докато е висящ исковият процес относно спорното право, съответно имат несамостоятелен и привременен характер и не отговарят на изискването по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. На същия ред за двуинстанционно обжалване са подчинени и определенията по молба за отмяна на обезпечителните мерки по чл. 402 ГПК. Поради това определенията по чл. 402 ГПК подлежат на обжалване пред ВКС само в хипотеза на постановяването им за първи път в производството от второинстанционния съд, т. е. когато е сезиран с такова искане и е постановил определение по него, но не и в случаите, когато същият в качеството му на въззивен съд е упражнил инстанционен контрол по произнасянето по такова искане от първоинстанционния съд. По изложените съображения обжалваното определение като правилно следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение