Определение № 24 от 11.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 1025/2018 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника „Мюсюлманско изповедание“, [населено място] чрез процесуален представител адв. А. М. И. срещу решение № 205 от 22.01.2018г. по в. т. дело № 2779/2017г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 9 състав в частта, с която след отмяна изцяло на решение № 33 от 10.01.2017г. по т. д. № 1964/2016г. на Софийски градски съд, ТО, VI-14 състав и частично на допълнително решение № 527 от 08.03.2017г. по същото делото ответникът „Мюсюлманско изповедание“, София е осъден да заплати на „Гамбино“ ООД, гр. Пловдив на основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 365, ал. 1 ЗЗД сумата от 41 670 лв., представляваща неизпълнено главно задължение по договор за спогодба, обективиран в споразумение от 19.03.2011г., заедно със законната лихва върху сумата, считано от 18.03.2016г. - датата на предявяване на исковете до окончателното й изплащане, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 12 712,83 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение на главното задължение за времето от 18.03.2013г. до 17.03.2016г., и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 5 812,53 лв. - разноски за двете инстанционни производства. Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение, тъй като въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск – произнесъл се е по иск с правно основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 365, ал. ЗЗД по спогодба, обективирана в споразумение от 19.03.2011г., сключена между неперсонифицирано местно поделение на „Мюсюлманско изповедание“ и ищеца в качеството му на цесионер на вземане, произтичащо от изпълнен договор за поръчка /извършени СМР в недвижим имот, собственост на религиозната институция/, с какъвто не е сезиран, вместо по действително предявения иск с правно основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 266, ал. 1 ЗЗД, доколкото договорът за поръчка от 01.11.2003г. по същество е договор за изработка с предмет извършване на строителни дейности/, сключен без представителна власт и потвърден със споразумението от 19.03.2011г. Касаторът въвежда и евентуални доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В писменото изложение към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обосновава допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК, като релевира доводи, че част от посочените релевантни процесуалноправни и материалноправни въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, а друга част са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1/ Обвързан ли е съдът по силата на диспозитивното начало от твърденията на ищеца за факта, от който произтича претендираното право? /т. 1.1. от изложението/ – противоречие с решение № 226/08.12.2016г. по гр. д. № 1349/2016г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 388/02.12.2013г. по гр. д. № 1030/2012г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 196/15.10.2013г. по гр. д. № 1348/2012г. на ВКС, ГК, III г. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/. 2/ Задължен ли е съдът, по силата на чл. 366 ЗЗД, да изследва валидността на правоотношения, предмет на последваща спогодба, при въведено възражение да не са възникнали поради неправосубектност на едната страна по тях и липса на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД? /т. 1.2. от изложението/ – противоречие с т. 2, мотиви на Тълкувателно решение № 5/12.12.2016г. по т. д. № 5/2014г. на ОСГТК на ВКС /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/. 3/ Следва ли въззивният съд да съобрази решението си с всички относими към релевантните факти доводи на страните и със свързаните с тези доводи доказателства? /т. 1.3. от изложението/ – противоречие с т. 3 от ППВС № 1/1953г. и решение № 217 по гр. д. № 761/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 217/09.01.2014г. по т. д. № 971/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 36 по т. д. № 2366/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 197 по гр. д. № 7364/2013г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 217 по гр. д. № 761/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 39 по т. д. № 2476/2014г. на ВКС, ТК, I т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/. 4/ Въвежда ли уставът на религиозна институция специален режим за валидност на сделките с нейно имущество по силата на чл. 22 от Закона за вероизповеданията? /т. 2.1. от изложението/. Касаторът поддържа, че по този въпрос съдебната практика на ВКС, постановена по отношение действието на уставите на Българската православна църква, е в обратния смисъл, но в съответствие с разпоредбата на чл. 22 от Закона за вероизповеданията - решение № 5/03.02.2016г. по гр. д. № 3781/2015г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 25/27.02.2015г. по гр. д. № 5326/2014г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 728/22.11.2010г. по гр. д. 993/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 262/04.12.2015г. по гр. д. 2781/2015г. на ВКС, ГК, III г. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/. 5/ Недействителна ли е и в коя хипотеза на недействителност сделка, сключена от името на неперсонифицирано местно поделение на религиозна институция, в частност Мюсюлманско изповедание? /т. 2.2. от изложението/. По този въпрос касаторът поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По отношение на четвърти и пети въпроси /т. 2.1. и 2.2. от изложението/ основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е аргументирано с необходимостта от непротиворечиво разрешаване на въпросите, свързани с реалното упражняване на комплекса от права, включени в правото на вероизповедание - като гаранция за упражняване на свободата на съвестта и вярата в пълния обем, регламентиран в Конституцията на Република България, в международните актове, по които тя е страна, и в Закона за вероизповеданията, като тълкуването на посочените въпроси би осигурило решаване на делата според точния смисъл на закона, включително независимо от изповядваната религия. 6/ Длъжен ли е въззивният съд при произнасяне по основателност на възражение по чл. 40 ЗЗД да отчете всички обстоятелства, влизащи във фактическия състав на недействителността? /т. 3 от изложението/ - противоречие с т. 3 на Тълкувателно решение № 5/2014г. от 12.12.2016г. на ОСГТК на ВКС /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/. Ответникът „Гамбино“ ЕООД, гр. Пловдив /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адв. Г. М. Д. оспорва касационната жалба и поддържа становище, че липсва изведен правен въпрос, който да определя рамките, в които Върховният касационен съд селектира касационните жалби съобразно критериите на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, както и не са налице поддържаните в изложението основания за допускане на касационно разглеждане на жалбата: не е разрешен правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, нито има данни обжалваното решение да е постановено при вероятна нищожност или недопустимост по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Излага съображения, че първият въпрос е теоретичен и не касае решаващите изводи на второинстанционния съд; вторият процесуалноправен въпрос е извън решаващите изводи на съда, защото САС е разгледал и е приел, че страните по спора имат валидно сключена извънсъдебна спогодба, която е в предписаната от закона форма и за подписването на която ответната страна е била изрично и ясно обвързана с изричен писмен акт на представляващия – физическо лице, а именно това е договорът, от който черпи права ищецът, а предшестващите го отношения са извън рамките на този спор, установен от петитума на исковата молба; третият правен въпрос е перифраза на предходния въпрос и е некоректно поставен, защото въззивният съд е разгледал и обсъдил доводите на страните обективно и обосновано; въпросът по т. 2.1. от изложението е самоцелен и ирелевантен, тъй като не засяга по никакъв начин твърдението за нищожност и недопустимост на въззивното решение, в която връзка е поставен, на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, поради което и цитираната съдебна практика е неприложима; въпросът по т. 2.2. от изложението е поставен некоректно, доколкото се иска от съда да дава тълкуване на юридически факт, за който самата страната няма формирано конкретно твърдение; по същите причини е недопустим за разглеждане и следващия въпрос /т. 3 от изложението/ относно евентуалното задължение на въззивния съд да се произнесе по наведените пред него възражения по чл. 40 ЗЗД. Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди изложените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и след проверка на данните по делото, приема следното: Въззивният съд е констатирал, че с решение от 18. 02. 2003г. по гр. д. № 1659/2003г. на СГС, ФО в регистъра на вероизповеданията при СГС е вписана религиозна институция с наименование Мюсюлманско изповедание със седалище [населено място]. Приел е, че с договор за поръчка от 01.11.2003г., сключен между Мюсюлманско настоятелство - [населено място], представлявано от председателя М. С. А., и „Габи и Ко“ ЕООД е постигнато съгласие за възлагане на дружеството организирането и извършването на цялостен ремонт на описан недвижим имот в [населено място] при стойност на поръчката 42 000 лв. с включен ДДС, като е уговорено вместо заплащане на възнаграждението за извършената работа страните да сключат анекс към договор за наем с предмет предоставяне ползването на имота при определени условия. С двустранно подписан приемо-предавателен протокол от 07.01.2004г. е установено извършването на възложените СМР в обекта съобразно сключения договор и влагането на средства в размер на 41 670 лв., която сума Мюсюлманското настоятелство се е задължило да изплати до 31.12.2006г. Съдебният състав е констатирал, че през м. юни 2010г. Община Пловдив е вписала в регистъра на религиозните общности на основание чл. 19, ал. 2 от Закона за вероизповеданията /ЗВ/ Мюсюлманско джамийско настоятелство - гр. Пловдив с представител А. А., а с решение от 21.07.2010г. по ф. д. № 168/2009г. на Пловдивски окръжен съд е вписано в регистъра за местните поделения на вероизповеданията при Пловдивски окръжен съд заличаване на местното поделение на вероизповеданието с наименование Мюсюлманско настоятелство Мюсюлманско изповедание - Пловдив В обжалваното решение е прието, че в отговор на уведомление вх. № 0017/08.02.2011г. от управителя на „Габи и Ко“ ЕООД, [населено място] до Висшия мюсюлмански духовен съвет и представляващия Мюсюлманското изповедание Н. Г., относно задължението по договора за поръчка от 01.11.2003г. и приемо-предавателния протокол за извършени СМР от 07.01.2004г. в размер 41 640 лв. и направеното предложение за сключване на споразумение за плащане на дължимата сума, с писмо изх. № 0089/16.02.2011г. на Висшия Мюсюлмански духовен съвет, представляван от Н. Г., е призната за дължима сумата от 41 640 лв. и е дадено съгласие за сключване на споразумение чрез Мюсюлманското джамийско настоятелство, в което да бъде договорен срок за изплащането, като в споразумението трябва да се предвижда, че при извършване на плащането в срок дружеството няма да претендира неустойки и лихви за забава. Въз основа на представените решения и удостоверения по ф. д. № 1659/2003г. на СГС въззивната инстанция е приела, че към датите на уведомление вх. № 0017/08.02.2011г. и писмо № 0089/16.02.2011г. и на подписване на споразумението - 19.03.2011г., в регистъра на вероизповеданията при СГС по цитираното фирмено дело е вписано, че представителството на вероизповеданието се осъществява от Висшия мюсюлмански духовен съвет чрез председателя Н. Г.. Съдебният състав е анализирал разпоредбите на чл. 67, чл. 69, чл. 24, чл. 26, т. 2, чл. 33 и чл. 94 от действащия към 2011г. Устав за духовно устройство и управление на мюсюлманското изповедание в РБ от 1996г., приет на 07.08.1996г. и вписан по посоченото фирмено дело на 11.05.2005г. и въз основа на тях е установил, че Висшият мюсюлмански духовен съвет е висш колективен орган на управление на мюсюлманското изповедание и се представлява от неговия председател, а мюсюлманското джамийско настоятелство - изборен орган на мюсюлманската изповедна общност, като е изяснил представителната му власт и неговите правомощия относно стопанисването и управлението на недвижимите вакъфски имоти. След обсъждане на протокола от 04.03.2011г. от заседание на членовете на Мюсюлманското джамийско настоятелство, договора за продажба на вземане от 19.03.2011г., уведомяването на Мюсюлманско джамийско настоятелство - [населено място] за цесията на 19.03.2011г. и споразумението от 19.03.2011г. с нотариална заверка на подписите, въззивната инстанция е установила, че „Габи и Ко“ ЕООД е прехвърлило на „Гамбино“ ЕООД вземанията си към Мюсюлманско джамийско настоятелство - Пловдив по договора за поръчка от 01.11.2003г. за главница в размер 41 670 лв., законни лихви и неустойка. Приела е, че със сключеното на 19.03.2011г. споразумение с нотариална заверка на подписите на представителите на „Гамбино“ ЕООД, представлявано от управителя К., и Мюсюлманско джамийско настоятелство - Пловдив представлявано от председателя А. А., цесионерът и длъжникът са установили размера на непогасеното задължение по договора за поръчка от 01.11.2003г. и приемо-предавателния протокол от 07.01.2004г. - 41 670 лв. заедно със законни лихви и неустойка за времето след падежа 01.01.2007г. до плащането, и са постигнали съгласие сумата да бъде заплатена на дружеството до 15.06.2011г., като в този случай няма да се дължат лихви и неустойки, но при неплащане в уговорения срок дружеството ще може да претендира главница, лихви и неустойки. Въз основа на изложената фактическа обстановка въззивната инстанция е направила извод, че процесното споразумение има правната характеристика на договор за извънсъдебна спогодба по смисъла на чл. 365 и сл. ЗЗД, тъй като с него страните по едно съществуващо правоотношение по договор за поръчка от 2003г. са установили задълженията на доверителя и чрез взаимни отстъпки са прекратили един съществуващ спор. Във връзка с изясняване на въпроса дали ответникът Мюсюлманско изповедание се е задължил по договора и споразумението съдебният състав е приел за неоснователно възражението на ответника за неговата нищожност и нищожност на спогодбата поради липса на съгласие като сключена от неперсонифицирано лице - Мюсюлманско джамийско настоятелство, представлявано от председателя му А. А.. Изложил е съображения, че договорът за спогодба обвързва ищеца и ответника Мюсюлманско изповедание, предвид еднозначното намерение на страните за това и данните за упълномощаване на представляващия местното поделение на изповеданието - Мюсюлманско джамийско настоятелство да сключи споразумението, извършено от представляващия Мюсюлманското изповедание към този момент - председателя на Висшия мюсюлмански духовен съвет Н. Г.. Позовал се е на разпоредбата на чл. 14 от Закона за вероизповеданията, съгласно която ответникът е юридическо лице, и на обстоятелството, че негов представител към момента на сключване на спогодбата и към датата на предхождащото упълномощаване, обективирано в писмо изх. № 0089/16.02.2011г., е бил Н. Г., вписан в регистъра за вероизповеданията при СГС. Въззивният съд е отчел, че Мюсюлманското джамийско настоятелство не е юридическо лице към момента на подписване на спогодбата, нито настоятелството е имало качеството на заварено поделение на Мюсюлманското изповедание по смисъла на § 2, ал. 2 ПЗР на ЗВ /обн., ДВ, бр. 120/29.12.2002г./, приел е, че писмото от 16.02.2011г. от Н. Г. като законен представител на Мюсюлманското изповедание представлява упълномощителна сделка, насочена към пораждането на представителна власт за А. А., за която с оглед процесния договор няма изискуема форма за действителност, поради което е направил извод, че председателят на настоятелството А. е представлявал ответното вероизповедание при сключване на споразумението от 19.03.2011г. по пълномощие въз основа на упълномощаването от Н. Г. - законен представител на юридическото лице. Изложил е съображения, че се касае до изрично упълномощаване за сключване на договор за спогодба чрез настоятелството, съответно председателя като негов представител, адресирано до пълномощника и до страната по предходното за спогодбата правоотношение „Габи и Ко“ ЕООД, предвид изявлението на представляващия юридическото лице Мюсюлманско изповедание, че се „дава право“ на местното поделение да сключи споразумението, в което се признава задължение за сумата от 41 670 лв. при договорен срок за изплащане и отказ на съконтрахента да претендира лихви за забава и неустойки при плащане на уговорения падеж. Въззивната инстанция е направила извод, че намерението на страните е било с подписаното на 19.03.2011г. споразумение с характер на договор за спогодба страните по делото да бъдат обвързани. Поради това, че упълномощаването е било за подписване на спогодбата с „Габи и Ко“ ЕООД или друго посочено от него лице, е прието, че сключването на договора с цесионера - ищец не представлява превишаване на представителната власт. Възражението на ответника, че председателят на Висшия мюсюлмански съвет не може да обвърже изповеданието поради липса на разрешение на Висшия мюсюлмански съвет, което би имало значение за възприетото досежно учредяващата представителна власт за сключване на спогодбата, е прието за неоснователно по следните съображения: волеизявленията по сделки, страна по които е Мюсюлманското изповедание, се правят от вписания в регистъра на вероизповеданията при СГС представител на Мюсюлманското изповедание - физическо лице; неговата представителна власт спрямо трети лица е ограничена само от вписванията в публичния регистър и обемът й не е в зависимост от актове на други органи на юридическото лице, от предвиденото в устава или други вътрешни правила. Съдебният състав се е позовал и на даденото в този смисъл разрешение в решение № 80/25.07.2017г. по гр. д. № 1141/2016г. на ВКС, ГК, IV г. о., постановено по чл. 290 ГПК по спор на страните в настоящия процес. За да направи извод за неоснователност на възражението на ответника по иска за недействителност на споразумението поради сключването му във вреда на представлявания по чл. 40 ЗЗД, въззивната инстанция е изяснила съдържанието на извършеното упълномощаване и на споразумението, като е изложила и следните аргументи: Уставът на изповеданието е предвиждал вземане на решение от Висшия мюсюлмански духовен съвет за сделки с вакъфски имоти, каквато не е процесната спогодба. Без значение за действителността на упълномощаването и сключването на споразумението с трето лице е и твърдяното знание на представляващия изповеданието Н. Г. за свиканата Национална конференция на 14.02.2011г. и нейните решения, въз основа на които е вписано заличаването му като представляващ юридическото лице на 20.04.2011г. Предвид вписването на Н. Г. като представител на изповедание в публичния регистър /регистъра на СГС за вероизповеданията/ към момента на упълномощаването за сключване на спогодбата и към датата на подписването на този договор и съобразно даденото разрешение в горецитираното решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, съдебният състав е заключил, че неговото волеизявление ангажира представляваното юридическо лице в отношенията с трети лица. Относно възраженията, направени от ответника по иска във връзка с правоотношението по договора от 01.11.2003г., въззивният съд се е позовал на характера на договора за спогодба като самостоятелен, неформален, възмезден и консенсуален договор, неговата цел - да внесе определеност и яснота в отношенията на спорещите, като постави край на спора и страните да се съгласят правното положение между тях да е такова, каквото е прогласеното със спогодбата. Посочил е, че спогодбата има установителен характер за визираните изискуеми задължения на ответника, надлежно индивидуализирани с оглед основанието и предмета им - за главница, законна лихва върху същата от 01.01.2007г. и неустойка, поради което съдът е длъжен да се съобрази със съдържанието само на спогодбата и да зачете материалноправния й ефект. Изложил е съображения, че с подписването на спогодбата е изключена възможността да се оспорва предхождащото я правно положение, освен ако е оборена нейната валидност. В случая процесната спогодба валидно обвързва ответника по иска с оглед волеизявлението за упълномощаване за сключването й и не е нищожна по чл. 366 ЗЗД, тъй като няма за предмет непозволен договор /противоречащ на закона, заобикалящ закона, накърняващ добрите нрави или договор върху неоткрито наследство/, като липсват твърдения за визираните пороци по отношение на договора за поръчка от 2003г. Позоваването на сключването му с неперсонифицирано лице и на липса на съвпадащи волеизявления по него на страните по настоящото дело, не би могло да обуслови различно заключение за валидността на спогодбата и ефекта й по отношение на съдебно предявените спорни права, тъй като липсва позоваване на порок на договора за поръчка, основание за приложение на чл. 366 ЗЗД. Въззивният съд е посочил също, че нищожните на основанията по чл. 26, ал. 2 ЗЗД договори могат да са предмет на спогодба поради това, че порокът при тях не е свързан със съществуваща забрана за сключването им /чл. 366 ЗЗД визира непозволените договори/. Порокът във волята при договарянето би могъл да бъде отстранен чрез взаимни отстъпки и сключване на спогодба, която с обвързваща страните сила установява материалноправните им отношения и изключва възможността за оспорване на предхождащото спогодбата правно положение. Поради липса на твърдения и данни за изплащане на дължимата главница от 41 670 лв. искът е уважен в посочения размер, заедно със законната лихва за забава от датата на предявяване на иска до изплащане на задължението. Възражението на ответника, че вземането е погасеното по давност, е прието за неоснователно по аргумент, че към момента на предявяване на иска - 18.03.2016г. не е изтекъл петгодишният давностен срок по чл. 110 ЗЗД, предвид настъпване на изискуемостта на главното задължение на 15.06.2011г. Правната характеристика и действието на договора за спогодбата, в частност правоустановяващото и декларативното й действие досежно възникналото правоотношение по договора за поръчка и вземанията по него налагат извод, че със сключването й давността за признатото задължение се прекъсва /чл. 116, б. „а“ ЗЗД/ и за главното задължение по спогодбата тече общата петгодишна давност от изискуемостта /чл. 114, ал. 1 ЗЗД/. Предвид извода за съществуване на главното вземане за основателна е приета и акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за периода от 18.03.2013г. до 17.03.2016г. в размер 12 712, 83 лв. В останалата част искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен поради погасяване по давност /изтичане на тригодишната давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД/ на акцесорното вземане за лихва за забавено плащане на главницата за периода от 01.01.2007г. до 17.03.2013г. Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първият, посочен от касатора процесуалноправен въпрос /т. 1.1. от изложението/ е относим към преценката за допустимост/недопустимост на въззивното решение. Доводът за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по този въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като е решен в съответствие с константната практика на ВКС, съгласно която, недопустимо е това съдебно решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, а именно когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване и ако съдът е бил десезиран. Недопустимо е и решението, когато съдът е разгледал непредявен иск. В множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /цитираните от касатора решения, решение № 5/20.02.2012г. по гр. д. № 658/2011г. на ВКС, ГК, ІІI г. о., решение № 77/08.03.2011г. по гр. д. № 127/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 92/23.07.2010г. по гр. д. 92/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 51/07.04.2009г. по т. дело № 623/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 176/03.11.2010г. по т. дело № 118/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 186/26.11.2010г. по т. дело № 417/2009г. на ВКС, ТК и други/ е прието, че предмет на делото е спорното материално субективно право, т. е. претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, а правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. В настоящия случай при служебната проверка за допустимост на въззивното решение настоящият съдебен състав счита, че въззивното решение е процесуално допустимо поради това, че въззивният съд е определил правната квалификация на предявените искове въз основа на твърдените факти и обстоятелства и заявения петитум и е разгледал исковете съобразно въведените от ищеца твърдения. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по втория процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречивото му разрешаване с приетото в т. 2 от мотивите на Тълкувателно решение № 5/12.12.2016г. по т. д. № 5/2014г. на ОСГТК на ВКС е неоснователен. Цитираното Тълкувателно решение е неотносимо към поставения процесуалноправен въпрос, тъй като в него е даден отговор на въпроса „какъв е видът недействителност на договор, сключен от пълномощник без представителна власт, при липса на потвърждаване от лицето, от името на което е сключен договорът“. Прието е, че договор, сключен от лице, действало като представител, без да има представителна власт, е в състояние на висяща недействителност и не поражда целените с него правни последици; същите настъпват, ако лицето, от името на което е сключен договорът, го потвърди съгласно чл. 42, ал. 2 ЗЗД; при липса на потвърждаване, на недействителността може да се позове само лицето, от името на което е сключен договорът или неговите универсални правоприемници. Формирана е константна практика на ВКС /решение № 201/29.01.2018г. по т. д. № 700/2017г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 192/13.12.2017г. по гр. д. № 4439/2016г. на ВКС, ГК, IV г. о./, според която с договора за спогодба страните прекратяват един съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки, съгласно чл. 365, ал. 1 ЗЗД, а съобразно чл. 366 ЗЗД, когато спогодбата е сключена върху непозволен договор, тя е нищожна, дори ако страните са се спогодили относно неговата нищожност. Прието е, че по смисъла на посочената правна норма под непозволен договор се разбира договор, който е нищожен изцяло на някое от основанията на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, както и при нищожност на отделна клауза от договора, ако сключената между страните спогодба се основава именно на невалидната клауза. Във всички случаи спогодбата предполага едно съществуващо преди това правоотношение между страните, което е дало повод на правния спор, като видът на правоотношението е различен – вещно, облигационно и др. В настоящия случай въззивният съд съобразно константната практика на ВКС е приел, че процесното споразумение има характер на спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД и целта му е да внесе определеност и яснота в отношенията на спорещите, като се сложи край на спора и страните се съгласяват правното положение между тях да е такова, каквото е прогласено със спогодбата. Приемането от въззивната инстанция, че нищожните на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД договори могат да са предмет на спогодба, тъй като порокът при тях не е свързан със съществуваща забрана за сключването им /чл. 366 ЗЗД визира непозволените договори/ и порокът във волята при договарянето би могъл да бъде отстранен при спор чрез взаимни отстъпки и сключване на договор за спогодба, не е в противоречие с практиката на ВКС. Следва да се отбележи също, че сключването на договор от лице без представителна власт не обуславя нищожност на договора по чл. 26, ал. 2 ЗЗД, тъй като липсата на представителна власт не е равнозначна на липса на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД и може да бъде преодоляна чрез изрично предвидената в чл. 42, ал. 2 ЗЗД възможност за потвърждаване на договора. Ето защо волеизявлението, направено от чуждо име без представителна власт, не само не е непоправимо, а и поначало не е неправомерно. В посочения смисъл е и цитираното от касатора Тълкувателно решение № 5/12.12.2016г. по т. д. № 5/2014г. на ОСГТК на ВКС, т. 2 – мотиви. Поради това изводът на въззивната инстанция, че сключената спогодба валидно обвързва ответника по иска с оглед волеизявлението за упълномощаване за сключването й и не е нищожна по чл. 366 ЗЗД, тъй като няма за предмет непозволен договор /противоречащ на закона, заобикалящ закона, накърняващ добрите нрави или договор върху неоткрито наследство/, като липсват твърдения за визираните пороци по отношение на договора за поръчка от 2003г., не е постановен в противоречие със съдебната практика. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по третия процесуалноправен въпрос /т. 1.3. от изложението/ по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като не е осъществена допълнителната предпоставка. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания събраните относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В настоящия случай въззивната инстанция съобразно практиката на ВКС с оглед направените оплаквания и доводи и съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК е обсъдила относимите твърдения, възражения, доводи и свързаните с тях доказателства в тяхната взаимна връзка, въз основа на тях е установила фактическата обстановка, към която е приложила относимите материалноправни норми. Посоченият от касатора четвърти въпрос /т. 2.1. от изложението/ не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не отговаря на основната предпоставка, предвидена в чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът не е правен, а фактически и отговорът зависи от конкретните клаузи на устава на съответното вероизповедание. Позоваването на противоречие на обжалвания съдебен акт с решение № 5/03.02.2016г. по гр. д. № 3781/2015г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 25/27.02.2015г. по гр. д. № 5326/2014г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 728/22.11.2010г. по гр. д. 993/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 262/04.12.2015г. по гр. д. 2781/2015г. на ВКС, ГК, III г. о., не обосновава извод за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и поради това, че цитираните съдебни актове на ВКС са неотносими, защото са постановени във връзка с конкретни разпоредби от друг устав - устава на Българската православна църква. Следва да се посочи също, че разпоредбата на чл. 22 от Закона за вероизповеданията е ясна – тази правна норма се отнася до разпореждането с имуществата на вероизповеданията, докато предявеният иск е за заплащане на задължение по облигационно правоотношение, при което няма извършено разпореждане с имущество на Мюсюлманското изповедание, а договорът за поръчка от 01.11.2003г., приемо-предавателния протокол от 07.01.2004г. и споразумението от 19.03.2011г. са сключени във връзка с оперативно управление. Независимо от това, с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 80/25.07.2017г. по гр. д. № 1141/2016г. на ВКС, ГК, IV г. о. съответният съдебен състав на ВКС се е произнесъл по въпроса „разрешението на колективния орган на управление на юридическо лице за извършване на определени правни сделки има ли правно значение в отношенията с трети лица“, като е приел, че председателят на Висшия мюсюлмански съвет с волеизявлението, което прави, обвързва Мюсюлманското изповедание; без значение за това е дали е налице разрешение на цитирания колективен орган; решенията на Висшия мюсюлмански съвет не са публични, не се вписват и не може да се очаква от третите лица да изискват доказателства дали представляващият вероизповеданието действа в съответствие с взето нарочно решение от колективния органа, съответно последното валидно ли е. При постановяване на обжалвания съдебен акт въззивната инстанция се е съобразила с посочената константна практика на ВКС. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на САС по посочения в т. 2.2. от изложението материалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен. Въпросът е поставен некоректно, тъй като в него се съдържа поддържаното от касатора възражение за недействителност на договора и споразумението поради това, че са сключени от неперсонифицирано местно поделение, докато във въззивното решение съдебният състав, след обсъждане на събраните доказателства е приел, че при сключване на споразумението /спогодбата/ на 19.03.2011г. представляващият местното поделение на изповеданието – Мюсюлманско джамийско настоятелство е действал като представител на ответника Мюсюлманско изповедание по пълномощие въз основа на упълномощаване от тогавашния законен представител на Мюсюлманското изповедание, поради което е заключил, че спогодбата е валидна и обвързва страните. Въззивната инстанция не е изложила съображения, че сключената от неперсонифицирано местно поделение на религиозна институция сделка е валидна, а след анализ на доказателствения материал е установила действителната воля на страните и сключването на споразумението от представляващия Мюсюлманското джамийско настоятелство въз основа на изрично упълномощаване от Мюсюлманското изповедание чрез неговия представител към съответния момент. От друга страна, по отношение на възражението за недействителност на договора за поръчка поради сключването му от неперсонифицирано лице и при липса на съгласие съдебният състав е приел, че не може да обоснове извод за нищожност на спогодбата след като липсва позоваване на порок на договора за поръчка по смисъла на чл. 366 ЗЗД, както и че нищожните на основанията по чл. 26, ал. 2 ЗЗД договори могат да бъдат предмет на спогодба, тъй като порокът им не е визиран в чл. 366 ЗЗД. Посоченият от касатора шести въпрос /т. 3 от изложението/ не отговаря на изискването по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е решен в противоречие с т. 3 на Тълкувателно решение № 5/2014г. от 12.12.2016г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно постоянната практика на ВКС фактическият състав, пораждащ недействителността по чл. 40 ЗЗД, се състои от два елемента: 1/ обективен елемент - договорът, сключен от /чрез/ представителя и насрещната страна по него /третото лице/ е във вреда на представлявания, като увреждането може да има най-различни проявни форми; 2/ субективен елемент – „споразумяване“ между представителя и насрещната страна по договора /третото лице/ за увреждането на представлявания; недобросъвестност на представителя и насрещната страна по договора /третото лице/ относно увреждането на представлявания. В настоящия случай съдебният състав, от една страна е съобразил обстоятелството, че даденото от Н. Г. като представител на Висшия мюсюлмански духовен съвет и съответно на Мюсюлманското изповедание с писмо изх. № 0089/16.02.2011г. съгласие за сключване на споразумение чрез Мюсюлманско джамийско настоятелство – [населено място] е за заплащане на дължимата сума по договор за поръчка в размер 41 640 лв. при уговорен срок за плащане, но също и за уговорка, че дружеството няма да претендира суми за неустойки и лихви за забава, в какъвто смисъл е и споразумението. От друга страна е отчел и знанието на представляващия Мюсюлманското изповедание за свиканата Национална конференция на 14.02.2011г. и нейните решения, въз основа на които е вписано заличаването му като представляващ юридическото лице на 20.04.2011г. Съобразявайки посочените факти и обстоятелства, на практика въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, относима към фактическия състав на висящата недействителност по чл. 40 ЗЗД. Доколко установените факти съответстват на доказателствата по делото и правният извод е направен при спазване на правилата на логическото мислене е въпрос, относим към правилността на обжалвания съдебен акт, но не представлява предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното от Софийски апелативен съд решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание. Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника по касационната жалба не се присъждат, тъй като не е направено искане и не са представени доказателства, че такива са направени за настоящото производство. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение