Определение № 657 от 30.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1908/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. К. В. против решение № 197/20.01.2020 г., постановено по гр.д.№ 641/2019 г. от 4-ти състав на САС. Ответниците оспорват касационната жалба, с писмени отговори. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, състав на САС е приел, че предявеният отрицателен установителен иск е неоснователен и е потвърдил постановеното в този смисъл решение на СГС. Съдът е приел, че на 25.07.2001г. е сключен договор във формата на нотариален акт за учредяване на ипотека върху недвижим имот - №.., том ..., рег. № ..., дело № .../....г. в който са обективирани изявления на ответниците, че „предоставят“ на ищцата и Ч. Д. паричен заем в размер на 59 000 лв., за срок на издължаване от три месеца, считано от 25.07.2001г., заедно със законната лихва, на равни месечни вноски, като издължаването се извършва най-късно до деня на изтичане на срока. В нотариалния акт е посочено още, че заемополучателите са получили посочения заем в пълен размер и актът служи и за разписка. Прието е, че възникването на задължение за връщане на заета сума в размер на 59 000 лв. с длъжник ищцата не е оспорено. За обезпечаване на предоставения заем – главница, разноски, законна лихва и неустойка заемополучателите са учредили в полза на заемодателите договорна ипотека върху описания в нотариалния акт недвижим имот, попадащ под режима на съпружеската им имуществена общност. Прието от състава на въззивния съд, че действието на вписването на ипотеката, релевирано в хода на производството, също е извън предмета на спора, а същия е концентриран върху разрешаване на въпроса погасено ли е чрез плащане от трето лице задължението на ищцата. Прието е от съда, че по делото е останало недоказано истинността на главното твърдение за изпълнение от трето лице. Посочено е, че по делото са представени договори за заем от 29.07.2001г. и от 01.12.2001г., въз основа на които съдът е приел, че между тези лица, сключили договорите са съществували облигационни отношения, по силата на които за дружеството е възникнало задължение в размер на обща стойност 182 000 лв. Прието е, че е недоказано правопогасяващото възражение, че трето лице е изпълнило задължението на ищцата, при положение че има качеството на длъжник на един от ответниците и дългът му е в по-голям размер от платеното. В изложението на касационните основания се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2 ГПК. Поставя се въпрос, свързан с правомощията на въззивен съд, при промяна в правната квалификация на предявения иск, както и свързаните с това указания, които съдът е длъжен да даде. Въззивният съд не е променил правната квалификация, дадена от СГС, доколкото също е разгледал отрицателен устовителен иск, като посочването на разпоредбата на чл.240 ЗЗД е доколкото задължението произтича от договор за заем, така, както е разгледан и от СГС, независимо от обстоятелството, че не е посоченаизрично разпоредбата на чл.240 ЗЗД, в дадената от СГС правна квалификация. Съдът е приел, че е налице сключен договор за заем, като в тази насока е обосновал този свой извод с представените писмени договори, въз основа на което е приел и за поето задължение за връщането на дадената в заем сума, като в тази насока не се е позовал единствено на извънсъдебно признание на една от страните по договора, поради което липсва соченото противоречие по поставения правен въпрос относно предпоставките за наличието на договор за заем, както и следва ли да се приеме наличието на договор единствено на извънсъдебно признание на една от страните по договора. Съдът не е обсъждал направено от адв. Д. направено възражение за изтекла погасителна давност в качеството му на процесуален представител, а е приел, че същото е направено в лично качество, с оглед качеството му на ищец към момента на изявлението, като впоследствие производството по отношение на него е прекратено с влязло в сила определение. Поставения въпрос относно изявление на адв. Д. е фактически и по този въпрос съдът не се е произнесъл, приемайки, че изявлението е направено в лично качество, а не като процесуален представител на ищцата по делото. Поставените въпроси относно задължението на съда да обсъди всички факти и обстоятелства по делото, в т.ч. и настъпили в хода на производството, както и да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, не са обосновани от касатора, а именно в каква насока съдът е процедирал в противоречие с цитираната съдебна практика на ВКС, а са поставени бланкетно, поради което не водят до наличие на основания за допускане до касационно обжалване. Същото се отнася и до позоваването на разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК. Предвид изложеното, не са налице сочените от касатора касационни основания. Водим от горното, състав на ВКС