Определение № 60623 от 17.08.2021 г. на ВКС по гр. д. № 230/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. П. С., чрез пълномощника му адв. Х. М. против решение № 48/28.07.2020 г.по в.гр.д. № 151/2020 г. на Апелативен съд Бургас в частта, с която е потвърдено решение № 390 от 24.10.2019 г. по гр.д. № 1845/2018 г. на Окръжен съд Бургас, с което С. П. С. е осъден да заплати на Т. Д. Р. сумата от 26 364,07 лв. – имуществени вреди за лишаването й от правото на собственост върху 1/2 ид.ч. от МПС, марка „М.“ С .. А., с рег. [рег.номер на МПС], след прихващане, ведно със законната лихва от датата на увреждането -16.11.2015 г. до окончателното изплащане и в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение, С. П. С. е осъден да заплати на Т. Д. Р. разликата над 26 364,07 лв. до размера от 27 967,38 лв., т.е. още 1603,31 лв. - имуществени вреди за лишаването й от правото на собственост върху 1/2 ид.ч. от МПС, марка „М.“ С.. А., с рег. [рег.номер на МПС], след прихващане на дължимата от С. П. С. сума по иска на Т. Д. Р. от 30 500 лв., с дължимата от Т. Д. Р. по възражението на С. П. С. сума от общо 2 532,62 лв. - спестени разходи за данъци и лихви за три автомобила, придобити при условията на СИО, ведно със законната лихва от датата на увреждането - 16.11.2015 г. до окончателното изплащане. С въззивното решение касаторът е осъден да заплати на Т. Д. Р. разноски за двете съдебни инстанции съобразно уважената част от иска в размер на 4 739,92 лв. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа недопустимост на последното в частта, с която е уважен иска по чл.86, ал.1 ЗЗД за законна лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане, като се поддържа, че е налице произнасяне по непредявен иск, доколкото в исковата молба, законната лихва е претендирана от предявяване на исковата молба, а не от датата на увреждането, а направеното в първото по делото открито заседание уточнение за началната дата на претендираната лихва, а именно от датата на увреждането, е недопустимо, тъй като на практика представлява предявяване на нов иск. В останалата обжалвана част се поддържа неправилност и необоснованост на решението поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основания по чл.281, т.3 ГПК. Неправилен бил изводът на съда, че процесния автомобил е придобит в режим на СИО доколкото ответникът не е оборил презумпцията на чл.23, ал.1 СК и съответно не е налице трансформация на лично имущество, при която срещу личните си заети на трето лице средства, ответникът е получил процесното МПС. Твърди се, че въззивният съд е извършил неправилен анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, което е довело до необоснованост и неправилност на извода, че искът по чл.45 ЗЗД е основателен. В нарушение на задълженията си, както първоинстанционният, така и въззивният съд не са указали на ответника, че носи доказателствена тежест за установяване на личния произход на средствата в размер на 45 000 лв., които е предоставил на трето лице по договор за заем. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните въпроси: 1/ В случай, че единият от съпрузите по време на брака даде паричен заем на трето лице и последното вместо връщане на парите прехвърли на съпруга-заемодател собствеността върху вещ при хипотезата на чл.65, ал.2 ЗЗД, то налице ли е съвместен принос и от другия съпруг и става ли същата вещ СИО; 2/ Следва ли при разрешаване на горния въпрос съдът да изследва или да укаже на съпруга-приобретател на дадената вместо изпълнение вещ доказването на произхода като лични на дадените в заем на трето лице парични средства; 3/ Следва ли да се считат за СИО по презумпция паричните средства, дадени от съпруга – заемодател на трето лице, за които няма данни как са придобити; 4/ Следва ли въззивният съд в доклада си, при пропуск на първоинстанционния съд да изготви такъв със съдържанието по чл. 146, ал.1 ГПК, включително да разпредели доказателствената тежест и да укаже на страните за кои конкретни факти сочат или не сочат доказателства в това число и на ответника във връзка с възражението му, че процесният автомобил не е придобит в режим СИО; 5/ Длъжен ли е съдът да изложи собствени мотиви по всички възражения на страните след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на обжалването и 6/ Длъжен ли е съда да обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните. По първите три въпроса се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 288 от 30.03.2010 г. по гр.д. № 411/2009 г. на ВКС, в което е даден отговор на правния въпрос оборена ли е презумпцията на чл.19, ал.1 СК, ако постройка в имот, лична собственост на единия съпруг е построена по време на брака, но не със семейни средства, а от трето лице. При условията на евентуалност се поддържа и основанието на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК – въпросите са от значение за точното приложение на закона, както и за развитието на правото. По отношение на четвъртия въпрос се поддържа противоречие с практика на ВКС, обективирана в решения по чл.290 ГПК, които са постановени преди Тълкувателно решение № 1/9.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. По останалите два процесуалноправни въпроси се твърди противоречие с разрешенията, дадени в решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, както и на задължителната практика на ВС и ВКС – Постановление №1/1953 г. на Пленума на ВС и Тълкувателно решение №1/4.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Насрещната страна - Т. Д. Р., чрез пълномощника си адв. Ч., в отговор на жалбата аргументира становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. По съществото на жалбата поддържа неоснователност на изложените в нея доводи за недопустимост, неправилност и необоснованост на въззивното решение. За да потвърди решението на първоинстанционния съд в частта, с която искът за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди е уважен и да го отмени в отхвърлителната му част и да присъди допълнително обезщетение, въззивният съд е приел следното от фактическа страна: страните по спора са били в брак от 21.11.2004 г. до 01.04.2016 г.; по време на брака им – на 15.05.2012 г. с договор за прехвърляне на собственост върху МПС вместо плащане на дълг, сключен между „Р. Т.“ ЕООД и ответника, е придобит процесния лек автомобил на името на ответника; в договора е посочено, че прехвърлянето на собствеността е вместо изпълнение на задължение по договор за заем между тези страни от 2006 г. за сумата от 45 000 лв., като дългът се счита погасен до размера от 30 000 лв.; до 27.10.2015 г. автомобилът е ползван само от ищцата, но след тази дата последната е нямала достъп до него; на 16.11.2015 г. ответникът, действайки еднолично и без съгласието на съпругата си е прекратил регистрацията на автомобила и на същата дата с договор за покупко-продажба в обикновена писмена форма, сключен в [населено място], Германия, го е продал на трето лице за сумата от 5 200 евро, за която сума няма спор, че е получена от ответника; с оглед приетите по делото договор за заем от 12.04.2006 г., анекс № 1/02.12.2011 г., анекс № 2/15.05.2012 г. и заключение на съдебно-икономическа експертиза, според което в счетоводните регистри на „Р. Т.“ ЕООД са налице счетоводни записи, отразяващи предоставената заемна сума от 45 000 лв. от тогавашния едноличен собственик на капитала С. П. С., е прието че собствеността на автомобила е прехвърлена от дружеството на ответника вместо изпълнение на задължението си за връщане на заемната сума до размера от 30 000 лв. По спорния между страните въпрос дали автомобилът е придобит в режим на съпружеска имуществена общност, съобразявайки разпоредбите на чл.21, ал.1, 2 и 3 СК, съдът е приел, че по делото не е установено, дадената по време на брака на страните в заем парична сума от 45 000 лв. /внесена в брой от ответника по сметка на дружеството/ да е била лично имущество на ответника по смисъла на чл.22 СК вр. чл.23, ал.1 СК. Приел е, че относно произхода на тези средства презумпцията по чл.21, ал.3 СК не е оборена, поради което е намерил за неоснователно заявеното от ответника възражение за трансформация на лично имущество и съответно за придобиване на автомобила като лична собственост. На следващо място съдът е приел, че нарушавайки забраната за еднолично разпореждане с общо имущество на съпрузите, обективирана в чл. 24, ал.3 СК, ответникът виновно и противоправно е нанесъл имуществени вреди на ищцата, които са в пряка причинна връзка с извършеното разпореждане и се изразяват в лишаването й от нейния дял от собствеността върху автомобила. Съобразявайки, че обезщетението има за цел да възстанови положението, в което увреденият се е намирал преди непозволеното увреждане, както и обстоятелството, че ищцата не разполага с възможността да си върне собствеността върху нейната идеална част от вещта, с оглед разпоредбата на чл.24, ал.5 СК, въззивният съд е приел, че причинената й имуществена вреда е на размер на половината от действителната стойност на автомобила към датата на едноличното разпореждане с него от ответника. Кредитирайки заключението на съдебно-техническата експертиза, според което пазарната му стойност към м.10.2015 г., при техническа изправност е 61 000 лв., е прието, че дължимото обезщетение е в размер на 30 500 лв. За неоснователни са приети направените от ответника възражения, че към момента на продажбата автомобилът е бил технически неизправен, което драстично е намалило цената му, като въззивният съд е съобразил обстоятелствата, че към момента на отнемането му, той е бил в движение и в изправно техническо състояние, след заверен редовен годишен технически преглед, извършен на 15.04.2015 г. След анализ на ангажираните гласни доказателствени средства, съдът е приел, че представената оферта за доставка на авточасти и ремонт от 10.11.2015 г., представляваща частен свидетелстващ документ, оспорен от насрещната страна, не е годно доказателство за установяване на факта, че към 10.11.2015 г. автомобилът е бил в такова влошено техническо състояние, сочещо необходимост от ремонт на стойност 49 313,37 лв., поради което е възприел дадената от вещото лице пазарна цена при технически изправен автомобил. Поради основателността на иска, съдът е разгледал направеното от ответника възражение за прихващане и е приел, че същото е основателно до размера от 2 532,62 лв., поради което е уважил иска до размера от 27 967,38 лв., ведно със законната лихва от датата на увреждането – 16.11.2015 г. до окончателното изплащане. Касационният съд приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения: На първо място следва да се посочи, че обжалваното въззивно решение в частта, с която е присъдена законна лихва върху дължимото обезщетение за периода от увреждането до подаване на исковата молба, е допустимо, поради което не е налице поддържаното от касатора основание на чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Трайна и последователна е съдебната практика на ВКС, че при непозволено увреждане лихвите са компенсаторни, а не мораторни и те се дължат като допълнение на обезщетението от деня на събитието, защото съгласно чл.84, ал.3 ЗЗД при задължение от непозволено увреждане, което по начало няма определен ден за изпълнение, длъжникът се смята в забава и без покана. Ищецът по иск за вреди от непозволено увреждане има право да претендира лихви от деня на увреждането, като не е длъжен да сочи размер на претендираната лихва, тъй като последната не следва да се присъжда в определен размер, а е достатъчно съдът да посочи началния момент от който се дължи, а размерът й се изчислява в изпълнителния процес в зависимост от момента на плащане на главното задължение. С писмена молба, представена в първото по делото открито съдебно заседание, процесуалният представител на ищцата е конкретизирал искането за присъждане на законна лихва, а именно от датата на увреждането – 16.11.2015 г. и това уточнение е взето предвид от първоинстанционния съд, тъй като то е допустимо и не представлява предявяване на нов иск с оглед компенсаторния характер на претендираната лихва. Ето защо, доводите на касатора за недопустимост на въззивното решение в частта, с която е присъдена законна лихва върху обезщетението за имуществени вреди от датата на увреждането до подаване на исковата молба, са неоснователни. Първи и трети въпрос от изложението нямат характер на правни въпроси от значение за изхода по делото по смисъла на т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Те са зададени абстрактно /без да се отчита значението на факта дали заемната сума има характер на лични средства или на такива, придобити със съвместен принос на двамата съпрузи/ и са свързани с твърдението на ответника, че дадената в заем сума има характер на лични средства. Решаващите изводи на въззивният съд за отхвърляне на възражението за трансформация на лични средства, са свързани с доказателствената тежест на заявилия възражението да установи извънбрачния произход на предоставените в заем средства, като даденото от съда разрешение във връзка с тежестта на доказване на възражението за трансформация е съобразено с константната практика на ВКС, че при твърдение за пълна трансформация, заявена като насрещен иск или като възражение, в тежест на страната, която твърди трансформация е да докаже извънбрачния произход на средствата, т.е. че са вложени лични средства - такива, които са от преди брака, или получени по дарение, или наследство, респ. от продажба на имущество, което е било лично. Повдигнатите втори и четвърти процесуално правни въпроси също не обуславят допускане на касационно обжалване. Макар и да покриват общото основание на чл.280, ал.1 ГПК, не е налице сочения допълнителен критерий – въпросите да са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Както бе посочено по-горе, цитираните в изложението решения на ВКС са постановени преди приемане на Тълкувателно решение № 1/9.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, с което се дадоха задължителни разрешения по въпросите за правомощията и задълженията на въззивната инстанция. Съгласно разясненията по т.2 от тълкувателното решение, пропускът на първоинстанционния съд да извърши доклад, респ. извършването на непълен доклад, представлява нарушение на съдопроизводствените правила. Когато страната се позове във въззивната жалба на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, въззивният съд, ако ги прецени за основателни, дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция, поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В конкретния случай във въззивната жалба на ответника липсват оплаквания за допуснати процесуални нарушения във връзка с доклада по делото /такива са наведени за първи път едва в касационната жалба/, поради което за въззивния съд не е имало задължение да дава указания за възможността на страната да ангажира доказателства, които е пропуснала да поиска пред първата инстанция поради непълен доклад на делото във връзка с възражението си. Последните два процесуалноправни въпроса също отговарят на общото основание за допускане на касационно обжалване, но нямат претендираното от касатора значение, тъй като въззивният съд е изложил собствени мотиви по всички възражения на страните, обсъдил е всички доказателства по делото, които имат значение за спора, извършил е самостоятелна преценка на събраните доказателствата и е обсъдил защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на обжалването. При това положение, не е налице твърдяното противоречие със задължителната и каузалната практиката на ВС и ВКС. Поставените въпроси са свързани с доводите в касационната жалба за неправилна преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства, довели до необоснованост на крайните изводи на въззивния съд за основателност на предявения иск, които доводи обаче предполагат преценка на събраните по делото доказателства от касационната инстанция, каквато не може да бъде извършена в производството по чл.288 ГПК. На последно място не е налице и бланкетно посоченото допълнително основание – въпросите да са от значение за точното приложение на закона, както и за развитието на правото. По повдигнатите процесуалноправни въпроси /2,4,5 и 6 от изложението/ е налице трайна и непротиворечива практика, вкл. и задължителна такава на ВКС, която не се нуждае от промяна, нито са налице данни за непълнота на закона или за неясни правни норми, имащи нужда от тълкуване. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че формулираните от касатора въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване. На насрещната страна по касационната жалба не следва да се присъждат поисканите разноски, тъй като не са ангажирани доказателства за извършването им. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,