Определение № 3315 от 09.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1653/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу Решение №1680 от 21.03.2024г. по в.гр.д. №3028/2023г. на Софийски градски съд, в частта, с която след частична отмяна на Решение № 351 от 09.01.2023г. по гр.д. № 43527/2021 г. на Софийски районен съд, като краен резултат са отхвърлени: - предявените от касатора искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 240, ал. 2 от ЗЗД във вр. чл. 99 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД за признаване на установено, че Х. Д. Х. дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД сумата от 1 773,55 лв., представляваща договорна лихва за периода от 20.03.2018г. до 28.11.2019 г. по Договор за потребителски кредит №PLUS14962420 от 26.06.2017г., както и сумата от 371,52 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 21.01.2018 г. до 28.11.2019г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 09.12.2019г. по ч.гр.д.№68823/2019г. по описа на СРС, 90 състав; -евентуалните осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 9, ал. 1 от ЗПК във вр. с чл. 240, ал. 2 от ЗЗД във вр. чл. 99 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 1 773,55 лв., представляваща договорна лихва за периода от 20.03.2018г. до 28.11.2019г. по Договор за потребителски кредит №PLUS14962420 от 26.06.2017г., както и сумата от 371,52 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 21.01.2018г. до 28.11.2019г.; както и евентуалните осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 9, ал. 1 от ЗПК във вр. с чл. 240, ал.1 и ал. 2 от ЗЗД във вр. с чл. 99 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, за заплащане на сумата над 1 268,59 лв., представляваща главница по Договор за потребителски кредит № PLUS14962420 от 26.06.2017г., сумата в размер на 128,40 лв., представляваща договорна лихва за периода от 29.11.2019 г. до 20.07.2020 г., както и сумата в размер на 153,40 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 28.11.2019 г. до 20.07.2020 г. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон. Касаторът счита, че въззивният съд неправилно е приел, че застрахователната премия следва да бъде включена като разход при изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР). Поддържа, че в ГПР се включват и разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии, но тъй като в настоящия случай сключването на застрахователния договор не е предпоставка за отпускане на кредита, размерът на застрахователната премия не следва да бъде включван в размера на годишния процент на разходите и така не оскъпява кредита. Излага аргументи, че кредитополучателят предварително е бил запознат с незадължителната услуга и за присъединяването му към застрахователната програма. Навежда доводи, че към застрахователната премия не се начисляват лихви и/или други плащания, следователно с нея не се цели и не се постига скрито оскъпяване на кредита. Счита, че размерът на ГПР не е над допустимия от закона максимален размер. Твърди, че въззивният съд неправилно е приел, че таксата ангажимент не е включена в ГПР, въпреки че съгласно ССчЕ само застрахователната премия не е включена в него. Изтъква, че ГПР би възлизал на 16,28 % ако таксата ангажимент не беше включена в него. Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следния съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на спора: 1. Следва ли стойността на застрахователната премия да бъде включена при формиране на ГПР, когато е налице клауза в СЕФ и/или договора за кредит, която гласи, че сключването на застраховка към договора за кредит, не е условие за отпускането му? Излага доводи за противоречива практика на окръжни съдилища по прилагането на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, с която обосновава основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Ответникът по касация Х. Д. Х. не депозира отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че представеният по делото договор разкрива признаците на договор за потребителски кредит по чл. 9, ал. 1 от ЗПК, тъй като ответникът Х. Д. Х. е физическо лице, което при сключване на процесния договор не е действало в рамките на своята професионална или търговска дейност и съгласно легалната дефиниция на § 13, т. 1 ДР на ЗПП има качеството „потребител“. Отчел е, че праводателят на ищеца „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД е поел задължението да предостави на ответника парична сума срещу задължението на последния да я върне. Приел е за неустановено настъпването на предсрочна изискуемост за целия кредит преди подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК. Заключил е, че предсрочната изискуемост не би могла да настъпи по начина, предвиден в чл. 5, изр. 2 от договора за потребителски кредит - при просрочване на две или повече погасителни вноски, считано от падежната дата на втората погасителна вноска, вземането на кредитора става предсрочно изискуемо в целия му размер без да е необходимо изпращане на съобщение от кредитора за настъпването на предсрочната изискуемост. Въззивният съд е посочил, че към момента на приключване на съдебното дирене пред районния съд са били изискуеми всички вноски по сключения договор за потребителски кредит, тъй като на 20.07.2020г. е настъпил падежът на последната погасителна вноска, а това е факт, който подлежи на съобразяване по чл.235, ал.3 от ГПК. Приел е за неоснователно оплакването на въззивника, че не е бил надлежно уведомен за извършената цесия. Изложил е съображения,че цедентът „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А. е упълномощил ищеца „Агенция за събиране на вземания” ЕАД да уведоми всички длъжници за извършеното прехвърляне на вземанията от 27.07.2017г. и въпреки, че не е установено дали уведомителното писмо от 12.09.2018г. и трите писма от 11.11.2019г. са били получени от ответника, то те са били приложени към исковата молба и с оглед на тези обстоятелства въззивният съд е приел, че ответникът е бил уведомен за извършената цесия с връчването на исковата молба и приложенията към нея на 13.04.2022г. Отхвърлил е аргументите на въззивника, че кредитът е нищожен на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, поради обстоятелството, че възнаградителната лихва не накърнява добрите нрави. Направил е този извод въз основа на съпоставянето на уговорения годишен лихвен процент, възлизащ на 15.18 %, а съгласно заключението на ССчЕ - 15,184 %, и законната лихва, която към момента на сключване на договора е била в размер на 10 %. Софийски градски съд е установил също, че не е налице отклонение от разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, защото лихвеният процент е уговорен като фиксиран, съответно в структурата му не са включени други съставни компоненти и не е необходимо да бъде посочвана методика за определянето му. Приел е договоръза потребителски кредит за недействителен на основание чл. 22, ал.1 във вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Констатирал е, че в договора формално е изпълнено задължението за посочване на размера на ГПР (19,11 %), но липсва допълнителна информация относно начина и какво е взето предвид при формирането му. Счел е, че в годишния процент на разходите следва да бъдат включени както застраховката по кредита, така и заплатената сума ангажимент, но не и нотариалните такси. Установил е, че заплащането на застрахователна премия е включено в предварително изготвения от кредитора формуляр, поради което съставлява условие за получаване на кредита, а липсата на застрахователната премия и таксата ангажимент при изчисляването на ГПР е довело до подвеждащо оповестяване на действителния процент на разходите. Изложил е и доводи, че в случая при недействителност на основание чл. 22 от ЗПК, искът по реда на чл. 422 от ГПК може да бъде уважен на основание чл. 23 от ЗПК до размера на чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита, въпреки че иск по чл. 55 от ЗЗД за вземането на чистата стойност на кредита не е предявен. Приел е, че реално отпуснатият заем е в размер на 9 650 лв., а не 10 000 лв., тъй като е удържана сумата от 350 лв. - такса ангажимент. Позовал се е на приетата ССчЕ, видно от която размерът на непогасената главница на кредита до 20.07.2020г. (настъпването на падежа на последната погасителна вноска) възлиза на сумата от 8 956,22 лв., а общо направените от ответника плащания са в размер на 2 080, 35 лв., с които са погасени главниците за месечни вноски от 20.08.2017 г. до 20.12.2017 г. в общ размер на 1 043,78 лева, като с остатъка от сумата от 1 036,57 лв. са погасени задължения за възнаградителна лихва и застрахователна премия. Въззивният съд е счел, че направените вноски за възнаградителна лихва и застрахователна премия следва да бъдат зачетени като вноски по кредита, погасяващи неговата чиста стойност/главница, като от главницата следва да бъде приспадната и сумата ангажимент в размер на 350 лв. Приел е за неоснователно възражението на ответника, депозирано с отговора на исковата молба, за изтекла погасителна давност по отношение на всички вземания на кредитора, тъй като договорът за потребителски кредит е сключен на 26.06.2017 г., падежът на първата и най-стара вноска по него е на дата 20.08.2017г., като от тази дата е започнал да тече петгодишният давностен срок, а заявлението по чл. 410 от ГПК е подадено на 28.11.2019 г. Преценил е, че ответникът следва да върне единствено чистата стойност на кредитора на основание чл.23 от ЗПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване Формулираният от касационния жалбоподател въпрос е свързан с предмета на спора, но по отношение на него не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол. Въпросът предполага констатация, че в процесния договор за кредит е налице клауза, според която сключването на застраховка към договора не е условие за отпускането му, каквато въззивният съд не е направил. Въпросът не кореспондира с мотивите на въззивния съд, че заплащането на застрахователна премия е включено в предварително изготвения от кредитора формуляр, поради което съставлява условие за получаване на кредита, както и с констатациите, че в договора за кредит, в раздел „параметри и плащания“, изготвен предварително от кредитора, е предвидена покупка на застраховка „Защита на плащанията“ и с подписването на договора кредитополучателят безусловно е изразил съгласието си за сключването на застраховката. Обосноваността на изводите, до които съдът е достигнал при анализа на съдържанието на представените по делото писмени доказателства, не може да бъде проверявана в настоящото производство. Според указанията в Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, правилността на въззивния акт не е предмет на производството по чл.288 от ГПК и може да бъде проверявана само след допускане на касационното обжалване в производството по чл.290 от ГПК. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд