Определение № 275 от 13.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2843/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. С. Н., чрез пълномощника му адв. А. Х. против решение № 260076/24.03.2021 г.по в.гр.д. № 18/2021 г. на Окръжен съд Добрич, с което е потвърдено решение № 500 от 22.06.2020 г. по гр.д. № 2208/2019 г. на Районен съд Добрич, с което е отхвърлен предявения от касатора срещу Д. Н. Л. иск, предявен по реда на чл.422 ГПК за установяване на вземане в размер на 15 000 лв., представляващо обезщетение за причинена имуществена вреда от противоправни действия на ответницата, породили задължение за ищеца заплащане на неустойка по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот с идентификатор...... по КККР на [населено място], ведно с построената в него масивна двуетажна сграда с идентификатор..... – ресторант „Д.“, спрямо купувача по предварителния договор М. Д. М., които противоправни действия се изразяват в упражнявана от нея фактическа власт върху имота, предмет на предварителния договор без правно основание и в твърдения, че упражнява фактическата власт на основание сключен договор за заем за послужване с Н. С. Н., в резултат на което е възникнало задължението за заплащане на неустойка по сключения предварителен договор от 11.06.2018 г. на основание чл.5, т.7 от договора. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност и необоснованост на същото поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основания по чл.281, т.3 ГПК. Твърди се, че въззивният съд неправилно е приел, че не е налице причинно следствена връзка между противоправното поведение на ответницата и настъпилите вреди, като този извод е в резултат на необсъдените поотделно и тяхната взаимовръзка доказателства, събрани по делото и поради неотчитане на фактите, че към момента на сключване на договора ответницата е държала имота и след сключването му е направила изявление за наличие на правно основание за това, а именно сключен между нея и продавача по предварителния договор заем за послужване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните въпроси: 1/ Задължен ли е въззивният съд да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими доказателства в тяхната взаимна връзка, установените факти и обстоятелства, както и въведените от страните доводи и възражения; 2/ При изявления и действия на трето лице, като причина за неистинност на декларирано от продавача по предварителния договор за продажба на недвижим имот обстоятелство, вследствие на което купувачът се е отказал от сключване на окончателния договор и продавачът е заплатил неустойка за неизпълнение, следва ли да се приеме, че е налице причинна връзка между вредата, изразяваща се в заплатено обезщетение за неизпълнение на задължение за деклариране на верни обстоятелства и поведението на третото лице; 3/ Налице ли е причинна връзка между вредата, съизмерима с обезщетение за неизпълнен предварителен договор – неизпълнено задължение за деклариране на верни обстоятелства, и поведението на трето лице –деликвент, изразяващо се в невярно/извънсъдебно и съдебно/ твърдение за същите обстоятелства; 4/ При деклариране на вярно обстоятелство от продавача по предварителния договор за продажба на недвижими имот и изявления и действия на трето лице за неистинност на декларираното обстоятелство, вследствие узнаването на които от купувача, същият се е отказал от сключване на окончателен договор, развалил е предварителния договор и продавачът му е заплатил неустойка за неизпълнение, при положение, че неверността на изявленията и действията на третото лице са установени впоследствие в производство по чл.21, ал.2 ЗЗД, както и в друго производство по чл.108 ЗС, следва ли да се приеме отсъствие на причинна връзка между вредата и поведението на третото лице. Последният въпрос е повдигнат в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но без да се излага конкретна обосновка. По първия въпрос се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС – т.19 от ТР №1/04.01.2001 г. на ОСГК, Постановление №1/1953 г. на Пленума на ВС и практиката на ВКС, обективирана в решение № 194 от 11.01.2021 г. по гр.д. № 4488/2019 г. и решение № 243/15.01.2021 г. по гр.д. № 481/2020 г. и двете на IV г.о. По отношение на втори и трети въпрос се поддържа противоречие на даденото от въззивния съд разрешение с практиката, обективирана в решение № 180/09.12.2020 г. по гр.д. № 527/2020 г. на ВКС, III г.о. Насрещната страна - Д. Н. Л., чрез пълномощника си адв. М. Я., в отговор на жалбата аргументира становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. По съществото на жалбата поддържа неоснователност на изложените в нея доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение. За да потвърди като краен резултат решението на първоинстанционния съд, въззивният съд е приел следното от фактическа страна: на 23.12.2015 г. с нот.акт №...., т....., рег. №......, дело ..... от ........ г. между „Д. “ ЕООД, представлявано от Д. Л., в качеството му на продавач и Н. С. Н. в качеството му на купувач е сключен договор за покупко-продажба на недвижим имот, находящ се в [населено място], м. „К.“, с идентификатор ..... по КККР на [населено място] с площ от 3181 кв.м., ведно с построената в него масивна двуетажна сграда с идентификатор ....... – ресторант „Д.“, с РЗП от 885 кв.м. за сумата от 130 000 лв.; на 11.06.2018 г. между Н. С. Н. и М. Д. М. е сключен предварителен договор за покупко-продажба на същия имот за сумата от 150 000 лв., която е следвало да бъде платена след предаване на владението върху имота от продавача на купувача при представяне на вписан нот.акт и удостоверение за тежести, от което е видно, че върху имота няма вписани тежести, възбрани и ипотеки, предхождащи вписването на нот. акт, с уговорен срок за сключване на окончателен договор – 20.10.2018 г.; в чл.5.2 от договора продавачът е декларирал, „че е единствен собственик на имота, че последният не е обременен с вещни и облигационни тежести като ипотеки, възбрани, каквито и да обезпечителни мерки, вписани искови молби, договори за наем, договори за заем, не е предмет на реституционни претенции, на предварителни договори с други купувачи, не е апортиран в търговски дружества, както и че трети лица нямат каквито и да било права върху него…, че не са налице каквито и да е обстоятелства, които да доведат до пълна или частична евикция на купувача по вина на продавача“; уговорено е в чл.5.7 от договора, в случай, че се окаже, че към момента на сключване на договора някое от заявените от продавача обстоятелства по чл.5.2 са неверни и поради тази причина не се сключи окончателен договор, последният дължи на купувача обезщетение в размер на 10 % от договорената продажна цена в размер на 150 000 лв., които продавачът следва да заплати на купувача в срок от пет работни дни от разваляне на договора; към момента на сключване на предварителния договор процесният имот е бил в държане на ответницата Д. Л., като с покана, изпратена от ищеца с услугата „телепоща“, последният е поискал заплащане на обезщетение за ползване на имота в размер на 16 500 лв. за период от две години и девет месеца; чрез услуга „телепоща“ купувачът по предварителния договор М. Д. е отправил изявление до продавача Н. Н. за разваляне на договора „поради неспазване на поетите задължения“, считано от 30.10.2018 г. и го е поканил да му заплати обезщетение от 15 000 лв. в седмичен срок от получаването й; на 10.01.2019 г. ищецът Н. е превел на М. Д. сумата от 15 000 лв. с посочено основание „неустойка по договор от 11.06.2018 г.“. При така установените фактически обстоятелства, въззивният съд е приел, че извършеното от ищеца плащане на уговорената в предварителния договор неустойка за неизпълнение е недължимо, тъй като не са били налице предпоставките за реализиране на отговорността на продавача по чл.5.7 от договора за неизпълнение на задължението по чл.5.2 за деклариране на верни обстоятелства. След като не е налице неизпълнение на задълженията по предварителния договор, не може да се претендират последиците от разваляне на договора. Страните по него са постигнали съгласие, че плащането на обезщетение от 15 000 лв. е във функционална връзка със задължението по чл.5.2 за деклариране на верни обстоятелства относно имота. Преценявайки събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства, съдът е приел, че е налице изпълнение на така поетото от ищеца задължение, тъй като твърдението на ответницата, че е налице основание за държане на имота, е невярно. От друга страна не са налице каквито и да било данни за наличие на вещни или облигационни права, произтичащи от договорки между ищеца и ответницата, както и данни за наложени възбрани, вписани ипотеки, договори за наем, заем, искови молби /искът на Н. Н. срещу Д. Л. по чл.108 ЗС е предявен едва на 28.12.2018 г./, т.е. след датата на сключване на предварителния договор. Липсват данни за противопоставими на купувача М. Д. права на трети лица или пък обстоятелства, водещи до невъзможност за прехвърляне на собствеността върху имота по причина на продавача по предварителния договор. С оглед изложеното, съдът е приел, че в конкретния случай не е налице фактическия състав на деликтната отговорност по чл.21, ал.2, вр. чл.45 ЗЗД, тъй като от страна на ищеца не е доказано наличието на причинна връзка между вредата, изразяваща се в платено обезщетение за неизпълнение на задължението за деклариране на верни обстоятелства и поведението на ответницата, изразяващо се в невярно твърдение за наличие на договорно основание за държане на имота. При положение, че ищецът не е допуснал неизпълнение на задължението си за деклариране на верни обстоятелства по чл.5.2 от предварителния договор, не е било налице основание за заплащане на обезщетението по чл.5.7 от договора, т.е. вредата, изразяваща се в плащане на недължимо обезщетение за неизпълнение се дължи единствено на собственото му поведение, а не е последица от поведението на ответницата. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения: За да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и решението на въззивния съд да противоречи на задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и на практиката на ВКС. В касационната жалба касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС – т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК, Постановление № 1/1953 г. на Пленума на ВС и практиката на ВКС, обективирана в решение № 194 от 11.01.2021 г. по гр.д. № 4488/2019 г. и решение № 243/15.01.2021 г. по гр.д. № 481/2020 г. и двете на IV г.о.. Съгласно посочената задължителна практика, въззивният съд е длъжен да изложи мотиви към решението си, обективираща исканията и възраженията на страните и извършената преценка на доказателствата, както и да изведе самостоятелни фактически и правни изводи по спорното материално право, което произтича пряко от разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК. Видно от обжалваното решение, въззивният съд е спазил така цитираната задължителна практика, като е формирал свои правни и фактически изводи по съществото на спора, обсъдил е в мотивите към решението си всички допустими и относими доказателства в тяхната взаимна връзка, както и въведените от страните доводи и възражения. Ето защо, настоящият състав на ВКС намира че не е налице допълнителния селективен критерий за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Вторият и третият въпрос, по които касаторът поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на практиката на ВКС, обективирана № 180/09.12.2020 г. по гр.д. № 527/2020 г. на ВКС, III г.о., нямат характер на правни въпроси, а имат изцяло фактически характер, т.е. имат за предмет питане относно реализирането на определен факт от обективната действителност – наличие на причинна връзка, поради което не е налице общото основание на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Отделно от горното, следва да се посочи, че по отношение на тези въпроси не е налице и допълнителния селективен критерий, тъй като липсва относимост между поставените въпроси и цитираното решение на ВКС, в което е разгледан въпросът дали съдът е длъжен да обоснове наличието на противоправност, причинна връзка, вина и вреда в хипотезата на специалния деликтен състав по чл.21, ал.2 ЗЗД вр. чл.45 ЗЗД. В мотивите на решението е прието, че съдът е длъжен до обоснове кои факти от хипотезата на правната норма са установени и въз основа на какви доказателства, както и че когато наемодателят /ищецът/ не е могъл да упражни придобити права от сключен договор за наем, поради противоправно действие на трето лице /ответникът/, третото лице отговаря по чл.21, ал.2 ЗЗД само при умисъл. Позовавайки се на трайна практика на ВКС, съставът е посочил, че причинната връзка е обективен факт, при който причинна е необходимо условия, а последицата обичайно и закономерно настъпва при подобни случаи. От изложеното е видно, че в цитираното решение ВКС е извел следните елементи на фактическия състав по чл.21, ал.2 ЗЗД вр. чл.45 ЗЗД, които трябва да бъдат налице, за да бъде уважен иск на това правно основание – деяние, противоправност, причинна връзка, вреди и вина във формата й на умисъл. От мотивите на обжалваното въззивно решение е видно, че съдът е изследвал всички елементи на фактическия състав на чл.21, ал.2 ЗЗД вр. чл.45 ЗЗД, като след анализ на доказателствата по делото е достигнал до извода, че искът следва да бъде отхвърлен поради липсата на причинна връзка между действията на ответницата и претърпените от ищеца вреди, т.е. решението на въззивния съд е в съответствие с така цитираното решение на ВКС. Четвъртият въпрос също не е правен, а има изцяло фактически характер, поради което липсва общото основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, без да се разглежда сочения допълнителен критерий. Въпросът по съществото си представлява питане дали определен факт от обективната действителност се е реализирал или не - в случая за липсата на причинна връзка между вредата и поведението на третото лице. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че формулираните от касатора въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване. При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на насрещната страна по жалбата – адв. М. Я. от АК-П. адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ по чл.38, ал.2 ЗА, в размер на 700,00 лв. съгласно чл.9, ал.3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,