Определение № 1006 от 01.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 2274/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „ВДХ“ АД, [населено място], срещу определение №1729 от 01.07.2025г. по в.ч.гр.д.№1662/2025г. на Софийски апелативен съд. С него е потвърдено определение №1657 от 22.04.2025г. по т.д.№1514/2024г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-26 състав, с което е прекратено производството по делото. Частният касационен жалбоподател поддържа, че определението е неправилно, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Прави оплакване, че въззивният съд, в противоречие с постоянната практика на ВКС, е приел, че предявеният иск е с правно основание чл.307 от ТЗ, защото така е посочил ищецът, без да съобрази фактическите му твърдения, които водят до извода, че претенцията има своето основание в чл.117а от ЗОП. Изтъква, че при изложени твърдения за наличие на вземане за увеличената цена на процесния договор за обществена поръчка, намиращо своето основание в разпоредбата на чл.117 а от ЗОП и направеният от съда извод, че защитата на това вземане може да се реализира само чрез осъдителен иск, а не чрез конститутивен, тъй като приложимата правна норма не предвижда такъв, то ясно се очертава противоречие между обстоятелствената част на исковата молба и петитума. Поради това счита за неправилен извода на съда, че исковата молба е ясна и непротиворечива и излага твърдения, че е налице противоречие между обстоятелствената част на исковата молба и петитума, за отстраняването на което първоинстанционният съд е следвало да му даде указания. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК частният касационен жалбоподател, основава допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, като формулира следните процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на делото: 1. Обвързан ли е съдът от посочената от ищеца в исковата молба правна квалификация на спорното право или е длъжен да я изведе самостоятелно от обстоятелствената част и петитума? 2. При изложени в исковата молба твърдения за съществуване на право, чиято защита се осъществява с осъдителен иск, но е предявен конститутивен такъв, налице ли е несъответствие между обстоятелствената част на исковата молба и петитума, водещо до нередовност на исковата молба? Твърди, че въпросът по т.1 е решен в противоречие с практиката на ВКС, формирана с решение №50164/23.12.2022г. по т.д. №1160/2021г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №99/01.07.2020г. по гр.д. №22/2020г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение №120/31.07.2019г. по гр.д. №992/2018г. на ВКС, ГК, І г.о., а въпросът по т.2 – в противоречие с решение №50082/14.07.2023г. по гр.д. №2989/2022г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение №50066/03.05.2023г. по гр.д. №1568/2022г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №50050/03.07.2023г. по гр.д. №1460/2022г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение №60157/16.03.2022г. по т.д. №2062/2020г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №152/05.04.2021г. по т.д. №2336/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. Ответникът по частната касационна жалба Столична община изразява становище, че липсват предпоставки за допускане на касационното обжалване, евентуално поддържа, че жалбата е неоснователна, а въззивното определение правилно и законосъобразно. Подробни съображения излага в писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3, т.1 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 от ГПК. Производството е образувано по искова молба на „ВДХ“ АД, в която се сочи, че в резултат на проведена открита процедура по реда на Закона за обществените поръчки между ищеца и Столична община е бил сключен договор за възлагане на обществена поръчка № BG16RFOP001-1.041-0001 C02-S- 11/18.01.2021 г. с предмет „Реконструкция на трамваен релсов път по бул. „Цар Борис III“ – от трамвайно ухо „Княжево“ до трамвайно ухо „Съдебна палата“, без участъците на пл. „Руски паметник“ и кръстовището на бул. „Цар Борис III“ и бул. „Гоце Делчев“. Общата стойност на договора е 40 534 831,70 лева, без ДДС, от които за част А – 29 724 458,53 лева, за опцията към тази част /поливна система/, допълнително 405 871,21 лева и за част Б – 10 404 501,96 лева, с ДДС. Твърди се в исковата молба, че са налице всички кумулативни предпоставки на сложния фактически състав на института на стопанската непоносимост, уреден в чл.307 от ТЗ, който поражда потестативното право на ищеца да бъдат изменени договорните отношения, произтичащи от търговска сделка. Ищецът изтъква, че са настъпили драстични, извънредни изменения в икономическите условия, които не е било възможно да бъдат предвидени от страните при сключване на процесния договор /непредвидим скок на инфлацията, резултат от световната COVID-19 пандемия / и счита, че запазването на цените на договора противоречи на справедливостта и добросъвестността. Позовава се на Постановление на МС на Република България №290/27.09.2022г. (ДВ бр.78/2022г.), в § 2 ПЗР на което за начална дата на наличие на инфлация е приета датата 31.12.2020г. и с което е приета Методика за изменение на цената на договор за обществена поръчка в резултат на инфлация, приложима и за заварените договори. Сочи, че възможността за изменение на цената на вече сключените договори за обществена поръчка е предвидена и в чл.117а от ЗОП, която въвежда задължение за прилагане на Методиката при наличие на хипотезите, посочени в същата, а именно наличие на инфлация, при която съществено са се увеличили цените на основни стоки и материали, формиращи стойността на договора. Счита, че след като липсва воля на възложителя за изменение на цената по договора, същото следва да се осъществи по правилата на чл.307 от ТЗ, чрез прилагането по отношение на цената на Методиката по чл.117а от ЗОП. В исковата молба е формулиран петитум, да се измени, на основание чл.307 от ТЗ договорът за възлагане на обществена поръчка, в частта му относно цената, като се постанови нейното увеличаване със сумата от 24 320 899,02 лева. С оглед твърденията на ищеца за постигнато споразумение за част от приетите СМР с последваща молба от 29.10.2024г. е посочен нов размер на иска - 16 950 424,37 лева. В допълнителната искова молба е направено и искане за приемане за съвместно разглеждане на предявени в отношение на евентуалност искове с правно основание чл.266, ал.1 от ЗЗД и чл.63 от ЗЗД. С определение от 22.04.2025г. първоинстанционният съд е прекратил производството, като е приел,че доколкото предмет на иска е определянето на възнаграждение за вече приети работи по договор за обществена поръчка, по отношение на който е приложим чл.117а от ЗОП, ищецът няма интерес от предявяване на конститутивен иск за изменение цената на договора. Изложил е мотиви, че в хипотези в които спорът е свързан с размера на увеличената, според условията на чл.117а от ЗОП, цена на вече приети работи по договора, по които вземането за възнаграждение е изискуемо, ищецът има по-силно средство на защита – предявяване на осъдителен иск за увеличената, според инфлационните процеси цена, определима според изричните разпоредби на ЗОП по правилата на Методиката за изменение на цената на договор за обществена поръчка в резултат на инфлация. Предявеният с допълнителната искова молба евентуален осъдителен иск по чл.266 от ЗЗД, съдът е счел за недопустим, тъй като се касае за предявяване на нов иск, а по аргумент на противното от чл. 372, ал.2 от ГПК, с допълнителната искова молба ищецът има право единствено да измени първоначалния иск и да предяви инцидентен установителен иск относно оспорено в отговора на исковата молба правоотношение, но не и да предявява нови искове. За да потвърди определението за прекратяване на производството, въззивният съд е изтъкнал, че залегналото в чл.7 от ГПК служебно начало създава за съда задължение да съдейства на страната при изясняване на действителната й воля като й дава указания, но това задължение възниква само ако в исковата молба се съдържат неясни или взаимно противоречащи си твърдения или когато е налице противоречие между фактите, субсумиращи се при дадена хипотеза и формулиран петитум, несъответен на изложените факти. Преценил е, че в процесния случай исковата молба е ясна и вътрешно непротиворечива, като твърденията в нея и формулираният от страната петитум съответстват на конститутивен иск с правно основание чл.307 от ТЗ. Относно допустимостта на предявения иск е изложил съображения, че с разпоредбата на чл.117а от ЗОП е предвидена изрично специална хипотеза на допустимо изменение на цената на договор за обществена поръчка, поради настъпили непредвидими обективни обстоятелства, стоящи извън волята и положената дължима грижа от страните по правоотношението, по смисъла на чл.116, ал.1, т.3 от ЗОП, когато в резултат на инфлация, съществено са увеличени цените на основни стоки, материали и услуги, които формират стойността на договора. Посочил е, че специалният закон определя и начина на изменение на цената по реда и при условията на чл.117а, вр. чл.116 от ЗОП – съгласно Методиката за изменение на цената на договор за обществена поръчка в резултат на инфлация, като според § 4 от Методиката, на изменение подлежат цените за извършени дейности, приети след 30.06.2021г. Позовавайки се на решение №8826/16.07.2024г. по адм. д.№5575/2024 г., IV о., на ВАС, е приел, че въпросите относно изменението на договора са въпроси по изпълнението му и отказът на възложителя за изменение на цената на договора при инфлация не подлежи на оспорване по реда на чл.145 и сл. АПК т.е. редът за защита на това право е чрез осъдителен иск. Поради това е приел, че при липса на изрично предвидено в закона потестативно право по чл.117а от ЗОП, което да бъде упражнявано съдебно, предявеният иск се явява недопустим и производството по него следва да бъде прекратено. Приел е за недопустимо и съединяването с допълнителна искова молба на нови искове, в отношение на евентуалност, така и преминаването от конститутивен иск към осъдителен. Настоящият състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Първият въпрос, поставен в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, изразява становището на касатора, че съдът е приел правна квалификация на спорното право, изводима не от фактическите твърдения за правопораждащите факти, а от посочена от ищеца приложима правна норма. В случая въззивният съд не е взел предвид само посочените от ищеца разпоредби на чл.307 от ТЗ и чл.117 а от ЗОП, а в съответствие с цитираната от касатора практика на ВКС е приел въз основа на обстоятелствената част и петитума на иска, че е предявен конститувен иск за изменение на договор за обществена поръчка. Изразеното от въззивния съд становище, че такъв конститутивен иск не е предвиден в закона, е свързано не с правната квалификация на иска, а с даденото от съда тълкуване на нормата чл.117а, ал.1 от ЗОП и заключението му, че редът за защита при отказ на възложителя за изменение на цената на договора при инфлация е чрез осъдителен иск. Правилността на този извод не подлежи на проверка в стадия по допускане на касационно обжалване, а и в тази връзка не са изложени оплаквания в частната касационна жалба и въпроси в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК. Вторият правен въпрос в изложението относно приложението на разпоредбага на чл.129 ал.2 от ГПК е обвързан с доводите на касатора – ищец за неизпълнение на задължението на съда при констатация за нередовност на исковата молба, да даде на ищеца указания за отстраняване на тези нередовности и едва при неизпълнение на указанията, да прекрати производството. Съгласно постоянната практика по приложението на чл.129 ал.2 от ГПК само когато фактите са неясно изложени в исковата молба или има несъответствие между обстоятелствената част на исковата молба и петитума, съдът е длъжен да изясни твърденията на ищеца по реда на чл.129 от ГПК, преди да формира извода си за недопустимост на предявения иск. Когато наведените в исковата молба обстоятелства, релевантни за наличието на правен интерес от търсената с иска защита /или за друга процесуална предпоставка за допустимост на иска/, са непълни или неясни, съдът следва да остави исковата молба без движение и да укаже на ищеца да уточни тези обстоятелства, като представи и съответните доказателства за тях, тъй като по силата на чл.7 и чл.10 от ГПК той има задължение да следи за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия от страните и да им съдейства за изясняване на делото от фактическа и правна страна /решение №162 от 9.07.2012г. на ВКС по гр. д. №1260/2011г., II г. о./. Когато обаче от изложените в исковата молба обстоятелства и петитум на иска следва извод не за неяснота или противоречие в твърденията на ищеца, а за недопустимост на иска, не е налице отстранима нередовност. Съгласно разпоредбата на чл.130 от ГПК когато при проверка на исковата молба съдът констатира, че предявеният иск е недопустим, тъй връща исковата молба. Посочената разпоредба не предвижда задължение за съда да указва на ищеца да замени или измени предявения недопустим иск в друг, допустим, защото това би било в разрез с диспозитивното начало и принципа за равнопоставеност. Когато непосредствено от съдържанието на исковата молба съдът може да направи извод за липса на процесуална предпоставка за допустимост на иска, за която е длъжен да следи служебно, в този случай е неприложим чл.129 от ГПК. В този смисъл е практиката на ВКС, формирана с определение №558 от 19.11.2013г. по ч. гр. д. №4468/2013 г., на ВКС, I г. о., определение №917 от 9.12.2014г. по ч. гр. д. № 5712/2014 г., на ВКС, IV г. о. и други. В настоящата хипотеза в съответствие с данните по делото и постоянната практика на ВКС е констатацията на съда, че наведените в исковата молба обстоятелства, релевантни за наличието на правен интерес от търсената с иска защита, са ясни и формулираният в исковата молба петитум не е в противоречие с тях. В исковата молба, в последващите молби уточнение и в допълнителната искова молба, ищецът поддържа,че ответникът не е изразил съгласие да измени договора за обществена поръчка, като приложи съгласно чл.117а от ЗОП правилата на Методиката за изменение на цената на договор за обществена поръчка в резултат на инфлация, поради което чрез прилагането на института на стопанската непоносимост следва да се постигне целта за възстановяване еквивалентността на престациите. В допълнителната искова молба пояснява изрично твърдението си, че фактическият състав на чл.117а от ЗОП е проявна форма на института на стопанската непоносимост. Обстоятелството, че с предявения иск се цели изменение в правоотношението между страните, а не се претендира плащане на дължимо възнаграждение, е видно и от допълнителната искова молба, с която ищецът е заявил, че предявява при условията на евентуалност иск по чл.266 от ЗЗД, вр. чл.117а от ЗОП, за сумата от 12 410 171,45 лева, представляваща индексация поради инфлация на заплатеното възнаграждение за извършени СМР по договора за възлагане на обществена поръчка, съответно самият ищец разграничава търсената с двата иска защита. Дори и да се възприеме тезата на касатора, че съдът е следвало да му укаже съществуването на друг ред за защита и да му даде възможност да приведе исковата си молба в съответствие с него, то следва да се отбележи, че с разпореждане от 06.03.2025г. първоинстанционният съд е указал на ищеца да отстрани нередовностите на исковата молба, като обоснове правния си интерес от предявяване на конститутивен иск по чл.307 от ТЗ, при положение, че всички работи по договора са приети, вземанията за възнаграждение са изискуеми и е налице друг ред за защита. По изложените съображения поставеният въпрос не отговаря на изискването да е значим за спора, съответно неотносима се явява цитираната от касатора практика по приложението на чл.129 от ГПК. Водеща за извода на първоинстанционния и на въззивния съд за недопустимост на конститутивния иск, предявен с исковата молба, е преценката за липса на предвидено в закона потестативно право по чл.117а от ЗОП, което да бъде упражнявано съдебно, а поставените в изложението въпроси не са относими към тази преценка. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд