Определение № 215 от 19.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3540/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Н. Г., чрез адв. И. К. против решение № 273 от 14.08.2020 г. по гр. дело № 295/2020 г. на Окръжен съд - Пазарджик. Ответникът Н. Л. Т., чрез адв. В. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното: Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение в частта, с която е отменено решение № 220 от 17.02.2020 г. по гр. дело № 2024/2019 г. на Районен съд – Пазарджик (РС – Пазарджик) в частта, с която Н. Л. Т. е осъден да заплати, на основание чл. 45 ЗЗД, на Г. Н. Г. обезщетение на неимуществени вреди от непозволено увреждане, извършено на 28.08.2016 г. в [населено място] за горницата над 8 000 лв. до присъдения размер от 12 000 лв. и е отхвърлен предявеният деликтен иск за тази разлика. Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като e установил, че с влязла в сила присъда по НОХД № 185/2018 г. на РС - Пазарджик Н. Л. Т. е признат за виновен в това, че на 28.08.2016 г. в [населено място] е причинил на Г. Н. Г. средна телесна повреда, изразяваща се в трайно затрудняване движенията на десния долен крайник, вследствие на счупване на малкопищялна кост на дясната подбедрица, като телесната повреда е извършена в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия Г. Н. Г. с насилие и тежка обида, поради което и на основание чл. 78а, ал. 1 НК е освободен от наказателна отговорност за престъпление по чл. 132, ал. 1, т. 2, вр. чл. 129, ал. 1 НК, като му е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 1 000 лв. Посочил е, че съгласно заключението на съдебно-медицинската експертиза вследствие на инцидента ищецът е получил счупване на малкопищялна кост с дислокация в областта на глезена на десния крак, което наложило оперативна интервенция в спешен порядък, при което е извършено открито наместване на фрактурата с вътрешна фиксация (поставена е плака (пластина) със седем винта плюс един супрасиндезмален); че това счупване изисква поставяне на гипсова имобилизация за срок от 45 дни, като през този период кракът не трябва да се натоварва; че след този период поставеният винт се отстранява и започва постепенно натоварване и провеждане на физиолечение и ЛФК; че при обичаен ход на оздравителния процес възстановяването трае около 2-3 месеца. В решението е съобразено, че пострадалият не е провел правилно лечебно оздравителния процес, и отсъства физиолечение и ЛФК веднага след отстраняване на винта, породи което и резултатите са неудовлетворителни 10 месеца след инцидента. Установени са и неблагоприятни остатъчни последици - не са отстранени всички метали, наличие на оток около глезена и непълен обем на движения, както и произтичащите от увреждането физически и психологически последици за лицето. За да постанови обжалваното решение, съдът е съобразил критерия за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД и съдебната практика при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, според които трябва да се вземат предвид обективно съществуващи обстоятелства, които са различни за всеки конкретен случай. Той е отчел вида, броя и характера на претърпените увреждания, продължителността и интензитета на болките и страданията, продължителността на лечебния и възстановителен период, наличието на остатъчни негативни последици, възраст на пострадалия и др. Размерът на обезщетението е определен при приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, с оглед установеното съпричиняване от пострадалия на вредоносния резултат – предизвикан с насилие и тежка обида към извършителя. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя въпроса за приложението на обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението на неимуществените вреди с твърдение, че въпросът е обуславящ и е разрешен в отклонение с практиката на ВКС и ВС, вкл. и задължителната такава, изразена в ППВС №4/23.12.1968 г., както и в решение № 86 от 06.06.2017 г. по гр. д. № 3856/2016 г. на ВКС, III г. о. и решение № 236 от 13.12.2017 г. по гр. д. № 1200/2017 г. на ВКС, I т. о. Касационното обжалване не следва да се допуска. Повдигнатият правен въпрос формира общо основание за селектиране на касационната жалба, но не и поддържаното допълнително основание по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно трайната и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК – решение № 407 от 26.05.2010 г. по гр. д. № 1273/2009 г.; решение № 394 от 18.01.2012 г. по гр. д. № 1520/2010 г.; решение № 27 от 27.02.2020 г. по гр. д. № 2614/2019 г.; решение № 243 от 21.01.2020 г. по гр. д. № 1111/2019 г. и решение № 127 от 13.11.2018 г. по гр. д. № 3724/2017 г., всичките по описа на III г. о.; решение № 51 от 13.02.2012 г. по гр. д. № 465/2011 г.; решение № 127 от 21.05.2019 г. по гр. д. № 1881/2018 г., и двете по описа на IV г. о. и др., с които са преутвърдени постановките на ППВС № 4/23.12.1968 г. - т. II, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Затова справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди (болки и страдания), решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. В случая въззивният съд е обсъдил обстойно всички установени по делото релевантни обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението за засегнатите нематериални блага и е мотивирал подробни съображения в подкрепа основателността на иска до размер на присъдената сума. Наличието на съдебна практика по поставения въпрос, както и съобразяването й с обжалваното решение (вкл. и с практиката, която жалбоподателят сочи и прилага) налага извод за отсъствие на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация. В обобщение, не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което има за последица недопускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част. По тези мотиви, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,