Определение № 1586 от 31.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 867/2025 г.

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. А. И., действаща чрез адвокат Л. П. от АК - П., срещу въззивно решение № 1345/18.11.2024 г., постановено по в. гр. дело № 1415/2024 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което след отмяна на решение № 1307 от 22.03.2024 г. по гр. д. № 3926/2023 г. на Районен съд - Пловдив М. А. И. е осъдена да заплати на М. А. А. на основание чл. 93, ал. 2, изречение второ от ЗЗД сумата 4 000 / четири хиляди / евро, представляваща двойния размер на платен задатък /стоп капаро/ по сключено между тях споразумение от 10.12.2022 г. за предоставяне на гаранционен депозит /стоп капаро/, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 16.03.2023 г. /предявяването на иска/ до окончателното изплащане поради виновно неизпълнение от страна на М. А. И. на поетото със споразумението от 10.12.2022 г. задължение в качеството й на продавач да сключи предварителен и/или окончателен договор за покупко-продажба с купувач М. А. А. досежно следния недвижим имот: самостоятелен обект в сграда /апартамент/ с идентификатор по КККР на гр. П. № *, ведно с прилежащите му изба и съответните идеални части от общите части на сградата /с идентификатор */ и ведно с 1/6 ид.ч. от дворното място, в което е построена сградата.

В касационната жалба се излагат съображения, че въззивното решение следва да се отмени като очевидно неправилно, неясно, нелогично и противоречиво или като неправилно, постановено при съществени процесуални нарушения, като необосновано и незаконосъобразно, съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

На първо място в изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът се позовава на очевидна неправилност на въззивното съдебно решение, тъй като счита, че същото е неясно и необосновано, нелогично, съдържа кратки, объркани и противоречиви мотиви, като липсва изобщо обсъждане и излагане на съображения защо се отменя първоинстанционният акт.

На следващо място, като основание за допускане на съдебното решение на касационно обжалване, се сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като се твърди, че обжалваното въззивно решение противоречи на практиката на ВКС по следните поставени от касатора три групи въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по релевантните за спора обстоятелства така, както са заявени от страните в съответните предвидени в ГПК срокове; може ли съдът да променя и преиначава заявените от ищцата в исковата молба факти и обстоятелства и да въвежда нови съображения, невъведени по делото преди изготвяне на въззивното съдебно решение? Допуснал ли е ПОС съществено процесуално нарушение като е обосновал решението си върху незаявени по надлежния ред от страните факти и обстоятелства? Допуснал ли е ПОС съществено процесуално нарушение като е приел, че ответницата М. И. е неизправна страна по сделката въз основа на невъведени в производството от страните факти и доказателства?

Сочи се следната съдебна практика по въпроса, касаеща правомощията на съда да се произнесе само в пределите на търсената защита, а именно: решение № 153 от 24.06.2016 г. по гр. д. № 719/2016 г. на ВКС, първо г. о.; решение № 306/29.06.2011 г. по гр. д. № 961/2010 г. на първо г. о на ВКС; решение № 94/09.05.2014 г. по гр. д. № 566/2013 г. на трето г.о. на ВКС; решение № 128/22.02.2016 г. по гр. д. № 931/2015 г. на второ г. о. на ВКС; решение №138/22.02.2016 г. по гр. д. № 2722/2015 г. на второ г. о. на ВКС.

2. Длъжен ли е въззивният съд в мотивите на въззивното решение да обсъди и прецени всички доказателства, събрани по делото, и доводите на ответната страна във връзка с предявения по делото иск, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си мотиви за това върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, кои доказателства възприема и кои не? Представлява ли съществено процесуално нарушение необсъждането от съда в мотивите на съдебното решение на възраженията и доводите на ответната страна, изложени писмено по делото? Длъжен ли е въззивният съд да изложи правни съображения и да обоснове извода си за неправилност на първоинстанционното решение, което отменя.

Касаторът се позовава на т. 9 на ТР №1/2004 г. на ОСГК на ВКС и на следните решения на ВКС: решение № 192/29.01.2018 г. по т. д. № 44/2017 г. на ВКС, първо т. о.; решение № 217/09.06.2011 г. по гр. дело № 761/2010 г. на ВКС, IV г. о.; решение №246 от 28.12.2018 г. по гр. д. № 4719/ 2017 г. на ВКС, IV г. о.

3. Допустимо ли е въззивният съд да уважи иск, предявен от недобросъвестната страна по процесното споразумение за гаранционен депозит от 10.12.2022 г. - купувачката, която се е отказала от сделката? Има ли тази недобросъвестна страна право на иск? Допуснал ли е ПОС съществено процесуално нарушение като е приел, че ответницата М. И. е неизправна страна по сделката, въпреки че ищцата купувачка М. А. се е отказала от сделката и изрично признава това обстоятелство по делото?

Касаторът сочи решение № 85/04.07.2018 г. по гр. д. № 4262/2017 г. на ВКС, трето г. о.

Ответната по касация страна, действаща чрез адвокат Д. У. от АК – П., излага становище за неоснователност на касационната жалба. Излагат се съображения, че не са налице основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, визирани в разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2 ГПК.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което формално са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното:

Пловдивският окръжен съд в качеството си на въззивна инстанция по делото е приел за установено, че на 09.12.2022 г. чрез интернет ответницата е обявила за продажба процесния апартамент, ведно с принадлежностите към него; че на 10.12.2022 г. е сключила договор за посредничество при продажбата на имота с посредник „А. н.и. БГ“ ЕООД, което дружество е поело задължения да намери купувач за имота, да оказва съдействие при водене на преговори с евентуални купувачи при сключването на предварителния договор за покупко-продажбата и при изповядване на сделката пред нотариус, като в чл. 4, ал. 1 от договора за посредничество ответницата-възложител е поела задължение да предостави на агенцията-изпълнител всички данни относно юридическото състояние на имота, съответно да уведомява изпълнителя своевременно за настъпили досежно тях промени, както и да предостави копия от всички документи досежно правото й на собственост и от всички документи, необходими за осъществяване дейността на изпълнителя по договора. Въззивният съд е отбелязал, че в чл. 4, ал. 2 от този договор ответницата е декларирала изрично, че е изключителен собственик на имота, че имотът е чист от каквито и да било вещни и други тежести, препятстващи осъществяването на продажбата му, и че няма да го обременява с такива до продажбата; че не е сключвала предварителни договори за продажба на имота и занапред, в срока на договора за посредничество, няма да го предлага на пазара и чрез други посредници. Посочено е, че още същия ден - на 10.12.2022 г., между ответницата и ищцата, в присъствието на посредника чрез неговия управител А. Ч. е подписан договор /споразумение/ за предоставяне на гаранционен депозит /стоп капаро/ с предназначение спиране на имота от продажба до сключване на предварителен и/или окончателен договор за покупко-продажбата му между страните по споразумението, като гаранция за сериозното намерение на ищцата да сключи бъдещ договор до 14.12.2022 г. при продажна цена от 103 000 евро, като срещу получения депозит, освен задължението да не предлага имота на други потенциални купувачи и да не сключва с трети лица предварителен/окончателен договор за покупко-продажба, ответницата е поела и задължение да не обременява имота с вещни тежести и/или да не извършва действия, които биха препятствали сключването на бъдещия договор. Въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 1 от споразумението депозитът /стоп капарото/ е определен в размер на сумата 2 000 евро и е предаден от ищцата на ответницата, съответно получен от последната като в чл. 4 и чл. 5 от споразумението страните по него са се договорили, че ако бъдещият договор не бъде сключен по вина на купувача, той губи депозита, а в случай, че вината за несключването е на обещателя-продавач, същият се задължава да върне депозита в двоен размер. Според въззивния съд, така уговорените разпоредби на сключения между страните договор /споразумение за гаранционен депозит /стоп капаро/ налагат извода, че те са придали на дадения депозит качеството на задатък по смисъла на чл. 93 от ЗЗД. Съдът е отбелязал, че няма спор между страните, че предварителен/окончателен договор не е сключен между тях като единствената причина за това е наличието на висящ съдебен спор срещу ответницата, образуван от нейната сестра по предявен от последната иск с правно основание в чл. 30, ал. 1 от ЗН. Съдът е посочил, че към датата 10.12.2022 г., както и към датата 14.12.2022 г. в АВ - СВ - П. е била вписана искова молба от В. А. И. с предмет възстановяване на запазената част на И. от наследството на покойния А. В. А. чрез намаляване на извършеното от В. дарствено разпореждане в полза на ответницата М. А. И. с нот. акт № 50/1991 г., т. 53 на нотариус при Пловдивския РС - който нотарален акт е представения от ответницата пред ищцата и пред посредника като документ, удостоверяващ правото й на изключителен собственик на имота. Съдът е посочил, че вписването на исковата молба е от 14.09.2018 г., направени са и отбелязвания от 29.05.2023 г., видно от които по образуваното по тази искова молба дело е постановено решение за уважаване на иска, като дарението в полза на ответницата М. И. е намалено до размер на 1/8 ид. ч. от дарения имот. Съдът е отбелязал, че към момента на постановяване на решението му делото е приключило с този именно резултат, тъй като при извършена служебно от него служебна справка се установява, че с решение от 13.01.2023 г. по в. гр. д. № 2595/2022 г. на ОС - Пловдив е потвърдено постановеното по гр. д. № 7297/2018 г. на РС - Пловдив първоинстанционното решение от 15.06.2022 г. за възстановяване на запазена част от наследството, като въззивното решение е влязло в сила като необжалвано, а делото е върнато като свършено в РС - Пловдив на дата 06.03.2024 г. Констатирайки тези факти, съдът е заключил, че към датите 10.12.2022 г. и 14.12.2022 г. е било постановено на първа инстанция решение за уважаване на иска по чл. 30, ал. 1 от ЗН, като към датата 14.12.2022 г. се е очаквал и резултата от обжалването - въззивното дело е било обявено за решаване на 13.12.2023 г. Според въззивния съд, с оглед така установената фактическа обстановка, спорният въпрос е чия е вината за несключването на бъдещия предварителен/окончателен договор за покупко-продажбата на апартамента в аспекта на висящия към м. декември 2022 г. съдебен спор по иска по чл. 30, ал. 1 от ЗН и съставлява ли виновно неизпълнение на договора за гаранционен депозит /стоп капаро/ от страна на бъдещия продавач - ответницата. Обсъждайки този въпрос, съдът е коментирал, че според ищцата това е така, тъй като до 10.12.2022 г., а и след това - до 14.12.2022 г., ответницата съзнателно е укривала въпросния съдебен спор, твърдейки, че образуваното дело не касае собствеността й върху имота, а спорът по него е облигационен - сестра й претендирала заплащане на парична сума от 5 000 евро, която тя ще й плати, делото ще се прекрати, вписването ще се заличи; че тези й твърдения са неверни, съответно - че предметът на висящия спор касае пряко собствеността на обещателката върху имота, за което ищцата узнала на 14.12.2022 г. от посредника при явяването им пред нотариуса на уточнената дата за сключване на предварителен/окончателен договор; че ищцата силно желаела да закупи апартамента и предложила отлагане на бъдещия транслативен договор и сключване на предварителен договор при изрично договорено за ответницата задължително условие - до сключването на окончателния тя да уреди отношенията със сестра си по съдебния спор така щото той да бъде прекратен, но след отказ за това ищцата й заявила че се отказва от договора и предложила да уредят доброволно отношенията си, като ответницата й върне депозита/задатък в дадения размер. Съдът е посочил и тезата на ответницата, която оспорва иска с твърдения, че вината за несключването на предварителен/окончателен договор за покупко-продажба на имота е на ищцата, тъй като към момента на сключване на споразумението за гаранционния депозит/задатък и неговото предаване в размер на сумата 2 000 евро на 10.12.2022 г. е уведомила ищцата, както и посредника, за висящия съдебен спор между нея и сестра й, както и че искът е за възстановяване на запазена част от наследство по чл. 30, ал. 1 от ЗН; че дори и да не я е уведомила, то купувачката е могла да знае и е знаела, че искът е именно този, тъй като исковата молба е вписана в АВ - СВ повече от четири години преди датата 10.12.2022 г. Съдът е посочил, че като свидетел е разпитан управителя на агенцията – посредник, който е посочил, че е присъствал лично на срещата между страните на 10.12.2022 г. във връзка със споразумението за стоп капарото, което е изготвено от агенцията; че на тази дата страните се споразумели за стоп капаро; че била извършена справка в Агенцията по вписвания и свидетелят констатирал, че е вписана искова молба, но не прочел за какво е, а продавачката М. заявила, че се касае за конфликт със сестра й, че сестра й я съди за 5 000 евро, но този въпрос тя ще уреди; че свидетелят се обадил на юриста на агенцията, който впоследствие го уведомил, че вписаната искова молба не е за пари, а касае собствеността върху имота и има решение на първа инстанция за уважаването на иска; че се обадил веднага на М. и й казал, че при това положение няма как да има договор за покупко-продажба; че на следващия ден - 11.12.2022 г. М. се явила в офиса на агенцията, заявила че се отказва от договора и поискала да предаде на свидетеля полученото капаро, но той отказал да го вземе, тъй като не се е консултирал с купувачката; че на следващия ден организирал среща на страните в офиса на агенцията, М. се явила с адвокат, а М. със съпруга си и на тази среща свидетелят обяснил и на М., че воденото дело е за имота, че искът на първа инстанция уважен и М. е загубила 1/6 или 1/8 ид. ч. от имота; че М. заявила, че при това положение се отказват от бъдещия договор и се съгласила капарото да й се върне в дадения размер от 2 000 евро, а не в двоен размер, но М. отказала и настоявала договор да се сключи като отново твърдяла, че делото не касае имота, а е паричен спор за 5 000 евро; че на 14.12.2022 г. страните и свидетелят се явили в кантората на нотариус Д., за да се разберат как ще се продължи по-нататък; че М. била уведомена за срещата лично от свидетеля, явила се с адвоката си и настоявали да се изповяда окончателен договор за покупко-продажба, отказвайки връщане на капарото, което и на тази среща М. и съпруга й претендирали само в дадения размер; че последните направили и компромисно предложение - да се сключи предварителен договор, в който М. да поеме ангажимент да уреди отношенията със сестра си във връзка със съсобствеността на имота в подходящ срок и при сбъдването на това условие да се сключи окончателен договор, били съгласни да изчакат още известно време, тъй като много държали да купят имота, но М. отказала и това предложение и си тръгнала, заявявайки че предвид вписването на исковата молба воденото дело е било известно както на посредника, така и на М. при сключването на споразумението от 10.12.2022 г., поради което те нямат право на това основание да отказват сключване на проектирания договор и след като го отказват са неизправна страна и тя е в правото си да задържи депозита.

Въззивният съд е приел, че показанията на свидетеля се кредитират като лични и непосредствени, придобити в изпълнение на задълженията му като посредник за покупко-продажбата на имота и при липса на доказателства, които да ги опровергават като не са налице данни, сочещи на интерес за свидетеля от постановяване на решение по делото в полза на някоя от спорещите страни. Съдът е посочил още и представения по делото и съставен от нотариус Д. по настояване на ищцата констативен протокол от 14.12.2022 г. във връзка със сключеното между нея и М. И. споразумение за предоставяне на гаранционен депозит /стоп капаро/, в който е документирано направено от ищцата пред нотариуса изявление, че предложили на М. А. И. да сключат предварителен договор под условието тя да уреди взаимоотношенията си със сестра си, но тя отказала да подпише предварителния договор, както и категорично отказала да върне даденото от нея стоп-капаро.

При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е посочил, че районният съд е отхвърлил иска като е приел, че не ответницата, а ищцата е неизправната по договора /споразумението от 10.12.2022 г. страна, тъй като е могла да узнае за предявения срещу ответницата иск по чл. 30, ал. 1 от ЗН предвид вписаната искова молба, но не е положила дължимата грижа да охрани интересите си чрез своевременно извършена справка за това в АВ - СВ – Пловдив. Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е неправилно като е изложил съображения за това в следната насока: въззивният съд е посочил, че макар и сключен във връзка с предварителен/окончателен договор за покупко-продажба на имот, договорът за гаранционен депозит /стоп капаро/ не е предварителен договор и като такъв не е предназначен да уреди изчерпателно отношенията, от значение за сключването на бъдещия предварителен договор и/или бъдещата транслативна сделка, като част от тях могат да бъдат оставени за решаване в бъдещите преддоговорни отношения между страните в рамките на уговорения между тях срок за сключване на проектирания договор. Съдът е посочил, че в процесния договор/споразумение за стоп капаро от 10.12.2022 г. липсва изявление на ищцата в качеството й на бъдещ купувач на апартамента в смисъл, че е съгласна да го купи въпреки висящия съдебен спор по иска по чл. 30, ал. 1 от ЗН като такова съгласие не е дадено от нея и в последвалите между страните срещи по преддоговорните отношения, напротив - настоявала е ответницата да й гарантира, че ще придобие имота без риск от последващо съдебно отстраняване, в който смисъл са показанията на свидетеля Ч.. Според съда, предвид, че този риск е бил напълно реален, ищцата не е била длъжна да приеме предложението на ответницата да изповядат на 14.12.2022 г. договора за покупко-продажба пред нотариуса; а обстоятелството, че преди и на 10.12.2022 г. ищцата е могла да знае и най-вероятно е знаела за висящия пред съда спор досежно апартамента предвид вписването на ИМ по чл. 30, ал. 1 от ЗН, не обосновава извод, че ищцата е неизправната страна по споразумението, а отказът й да сключи в срока до и на 14.12.2022 г. предварителен/окончателен договор за покупко-продажбата, предвид постановения на първа съдебна инстанция резултат по спора, не съставлява виновно нейно поведение. Въззивният съд е приел, че ответницата е неизправната страна, тъй като е действала в нарушение на принципа на добросъвестност по чл. 12 от ЗЗД и макар да е могла на 14.12.2022 г. правно валидно да продаде на ищцата целия имот, предвид конститутивния ефект на съдебно решение за уважаване на иск по чл. 30, ал. 1 от ЗН, което към тази дата все още не е влязло в сила, то впоследствие транслативната сделка би била или отменена до размер на 1/8 ид.ч., или ищцата би била задължена да допълни тази запазена част в пари /чл. 37 от ЗН/, като в първия случай ищцата би претърпяла и съдебно отстраняване до размера на тази идеална част от имота. В обобщение въззивният съд е стигнал до извода, че доколкото страните по процесното споразумение са придали на платената сума „стоп капаро“ значението на задатък по смисъла на чл. 93 от ЗЗД, предявеният иск е основателен и следва да се уважи.

По основанията за касационно обжалване настоящата касационна инстанция приема следното:

По отношение на първия поставен в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК въпрос за правомощията на съда да се произнесе само в пределите на търсената защита, е налице общата предпоставка за допускане на въззивното решение на касационен контрол, като следва да се отбележи, че този въпрос се разрешава в съдебната практика непротиворечиво. В обобщение на трайно установена съдебна практика в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 94/09.05.2014 г. по гр. д. № 566/2013 г. на III г. о. на ВКС е прието, че съдът е длъжен да даде защита на субективното право само в онези рамки и по онзи начин, който е поискан от ищеца, като диспозитивното начало в процеса изисква от съда да не излиза извън рамките на търсената защита, т.е. да не постановява решение свръх петитум, и доколкото ответникът изгражда защитата си с оглед заявените в исковата молба обстоятелства и факти, съдът не би могъл по своя преценка да ги променя, като в противен случай би се стигнало до самосезиране и възможност да се предизвика правна промяна в правната сфера на различни правни субекти по почин на съда, което е недопустимо и противоречи на правната същност на иска като процесуално правомощие от категорията на публичните субективни права, както и на диспозитивното начало на гражданския процес. Прието е, че когато съдът е излязъл извън спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца, респективно когато съдът в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, тогава решението му е недопустимо като произнесено по непредявен иск.

В настоящия случай исковата претенция е ясно заявена като ищцата твърди, че ответницата е неизправна страна по сключеното между тях споразумение за стоп капаро от 10.12.2022 г., поради което й дължи връщане на дадената сума в двоен размер съобразно клаузите на споразумението. Тезата на ответницата е в обратна посока, а именно, че ищцата е неизправна страна по това споразумение; тя е отказала сключване на предварителен договор за имота, поради което има право да задържи дадената като стоп-капаро сума съобразно клаузите на споразумението. Въззивният съд се е произнесъл съобразно предмета на делото и в рамките на търсената защита, поради което е постановил допустим съдебен акт.

Вторият поставен от касатора въпрос обосновава наличието на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не и наличието на специфичната такава по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпроса за задължението на въззивния съд, като инстанция по същество, да даде самостоятелно разрешение на правния спор, с който е сезиран, е налице трайно установена практика на ВКС, част от която са решение № 91/05.11.2020 г. по гр. д.№ 1040/2019 г. на ІІ т.о.; решение №102/20.01.2021 г. по гр. д. № 4451/2019 г. І г.о.; решение №35/13.07.2021 г. по гр. д.№ 1783/2020 г., І г.о.; решение №50194/21.11.2022 г. по гр. д. № 4738/2021 г. на ІІІ г.о.; решение №145/05.08.2021 г. по гр. д. №1178/2020 г. на ІV г.о. и др. В същата е прието, че съгласно задължителните указания в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, запазили своето значение при действието на новия Граждански процесуален кодекс (2007 г.) и доразвити в приетото след влизането му в сила Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд, при самостоятелна преценка на събрания пред него и първата инстанция доказателствен материал, следва да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността на въззивната инстанция като съд по съществото на спора. Разяснено е още, че уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив, свързано с обвързаността на съда от доводите във въззивната жалба, при проверка правилността на обжалваното решение и ограничаването на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Съдът е длъжен да обсъди всички относими и допустими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, както и да разгледа в мотивите си всички своевременно заявени доводи и възражения на страните и да даде отговор на наведените в жалбата оплаквания, отчитайки и обективните ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства). Въззивният съд следва да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба, но не като контролно-отменителна инстанция, а в качеството си на такава по съществото на спора, т. е. чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи.

В настоящия случай въззивното решение е съобразено с така посочената съдебна практика. В мотивите на постановеното от него въззивно решение съдът ясно е очертал предмета на делото, посочил е двете противоположни тези на страните, обсъдил е техните доводи и възражения и е стигнал до своя краен извод, основан на приетите от него факти, установени в процеса.

Не е налице специфичната предпоставка за допускане на въззивното съдебно решение на касационен контрол съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Посочените в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК допълнителни въпроси към първата група въпроси и въпросите, посочени в т. 3 от изложението на касатора, не отговарят на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като това са фактически, а не правни въпрос. Същите касаят анализа и оценката на доказателствата по делото и обосноваността на изводите на съда относно това коя от страните е причина да не бъде подписан между тях предварителен договор за продажба на процесния имот. Тези доводи на касатора в изложението му са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които се проверяват в производството по чл. 290 ГПК, но същите са извън обхвата на проверката по чл. 288 ГПК. Предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК са правните разрешения на втората съдебна инстанция, но не и дали те са законосъобразни. Съответствието на въззивния съдебен акт със закона (материален или процесуален), вкл. неговата обоснованост, са предмет на производството по разглеждане на касационната жалба – чл. 290 ГПК, но са без всякакво значение при селектирането й.

Що се отнася до твърдението на касатора за наличие на основанието за допускане на касационно обжалване, предвидено в разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК - очевидна неправилност, настоящата касационна инстанция приема, че в случая не е налице соченото основание. Мотивите на постановеното въззивно решение са вътрешно безпротиворечиви и изчерпват очертания предмет на доказване. Решението не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложното поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което достъп до касация следва да се откаже.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение